Размишленията, които ви предлагаме в рубриката „Мисли, следващи дните“, са повод да се изправим отново пред въпросите за човека и смисъла на живота, за времето, историята, изкуството, за онова, което е било и ще бъде и занапред предизвикателство за нашите съмнения и търсения. Това са мисли на философи, на писатели, на всички онези, които неуморно са търсили Истината. Те са пореден повод да се запитаме на свой ред кои сме и накъде отиваме. Мислите, които публикуваме днес, са на Иво Андрич. Те са поместени в „Безпокойства от памтивека“, глава от книгата му „Безсъници“.
* * *
Най-голямото чудо за мен е времето. Разбирането на времето, употребата на времето, усещането на времето – всичко това са истински загадки, които се поставят пред мен всекидневно. По всяко време на деня и нощта, насън и наяве, чувствам времето като елемент, благ и полезен или вреден и разоряващ, както човек усеща въздуха, огъня, водата. Задушавам се от липсата на време или усещам как ме изгаря и заличава, или пък плувам по него с чувството за божествена лекота. И във всеки миг знам, че времето е една болезнена илюзия, че всъщност то е определен брой отсъдени удари на пулса ни и че другояче и не съществува. Преди първия удар и след последния се простира до необглед вечността на нашето небитие, неизмерима, неосветена, неразбираема и неназовима, а присъстваща във всяка наша мисъл, в дъха, думата и залъка ни.
***
Не е най-лошото, че всичко отминава, а че ние не можем и не умеем да се помирим с този прост и неизбежен факт.
***
Добре е и е естествено да си спомняме миналото и да мислим за бъдещето, но да живеем дори и частично в бъдещето или миналото е нездраво, дори опасно. Това значи да спираш и крадеш от сегашния си живот, без да спасяваш нищо от миналото и без да правиш нищо за бъдещето. С основната част от съществото си, с най-доброто на сърцето и разума човек трябва да е винаги и цял в сегашния миг, който е единственият истински и единственият възможен живот, който живеем.
***
Навремени, сред дейния живот, чувствам изведнъж как всичко си отива, как нещата напускат света и човек човека. Тогава се завръщам в самотата си, истинската родина на съзнанието ми. А самотата ми не е тишина и неподвижност, мрак и безсъзнание; тя е вопъл и вик на всички човешки съдби и жизнени щения от сътворяването на света до днес, тя е вихрено кръжение от безброй слънца, пред които онова, що ни грее, е само играчка, звънтеж на милиони вселенски камбани, на които планетите са езици. И през тази вселена без край и име е забоден от върха до дъното, като стожер, меч от светлина – моето съзнание.
***
Когато човек, предопределен за духовен живот и вече посветен в него, премине – avec armes et bagages (с цялото си въоражение) – в противния лагер, в света на изключително външния и материален живот, за духовния свят това е тежко разстройство, нещо като големите геологически катастрофи на земята. Това е от голяма вреда и за двата свята и най-черна гибел за самия човек. Но най-лошото, което го чака в този нов живот, където всеки час е един съвсем отделен пъкъл, е следното: такъв човек внася в непостоянния и безсмислен външен живот всички мерки и логиката на духовния живот и порядък. И тук не е трудно да си представим адската дисхармония на такъв живот. Човек трепти и гине в мъки като между два исполински звяра, между онова, което вече не е, и онова, което не може и не трябва да бъде.
***
Забравата е един от елементите, необходими за развитието на живота.
***
Който на този свят не умее сам да подреди живота си, не заслужава да го живее, а който с успех го организира, хаби за това толкова сили и бодрост, та и не струва много, че го живее.
***
Не вярвайте на своите чувства и настроения. Бъдете недоверчиви към себе си и няма да има нужда да бъдете прекалено недоверчиви към целия останал свят. И с това ще станете по-добър, по-справедлив, по-приятен на всички и по-лек сам на себе си. Щом усетите злост към света и недоверие към хората повече, отколкото е разумно оправдано и необходимо, веднага станете бдителен, но към себе си, и обърнете внимание какво става вътре у вас, защото това е най-верен знак, че там нещо не е в ред.
***
Защо се боим от своите винаги повече или по-малко погрешни представи за света и за събитията и взаимотношенията в него, щом не се боим от смъртта и от пълното изчезване? Или може би и това е само една от нашите погрешни представи?
***
Повечето хора не знаят и не усещат, че животът няма нито дъно, нито край: в това незнание трябва да се търси причината на толкова наши погрешни разбирания и напразни видими и невидими катастрофи.
***
Желанието за върхове, за съвършенство във всичко е диаболично; сестра на гордостта, която опропастява. То отслабва, а не укрепва човека, влудява, а не води.
***
Когато не съм отчаян, не струвам нищо.
***
Който живее с голяма и истинска страст, е по-нещастен и измъчен от стотици други хора, взети заедно, но са му спестени многото дребни грижи и несполуки, които терзаят повечето от останалите хора през целия им живот и всеки ден по-малко.
***
Който е успял да проникне в тишината и да я призове с истинското ѝ име, той е постигнал най-висшето, което един смъртен може да постигне. За него тя не е вече хладна и няма, нито пък пуста и страшна, а му служи и е край него при всяка неволя, като самодивата при юнака от народната приказка, която той хваща за косите, посестремява я и я обвързва завинаги. Който успее да затопли и оживи самотата, той е овладял света.
***
Колко светът би изглеждал по-хубав и животът по-лек, ако по-способните, по-храбрите, несебичните и честните се задоволяваха с това, че са такива, и в него намираха награда за своята добродетел! Но за съжаление има нещо у хората, което винаги ги кара да прекрачват тази цел. Трябва да се признае, че и неспособните, страхливите, лакомите и негодните хора от своя страна правят всичко, за да ги принудят към това.
***
Което не боли – не е живот, което не отминава – не е щастие.
***
Примитивните и ограничени хора имат развита способността да се надяват. У умните и даровити хора тази способност, струва ми се, е по-малка.
***
Когато ни връхлети някоя болест, винаги се изненадваме и в тази изненада има някаква горчивина и бунт като против мъчително нападение и неправда. Именно тази изненада и това огорчение показват най-добре, че ние никога не сме се примирявали с живота такъв, какъвто е, и нейде в най-дълбоката ни глъбина са живи и трайни надеждата, че някак бихме могли да избегнем неумолимото течение на живота, и вярата, че наистина би могло да бъде така. Защото всеки, дори най-малкият зародиш живот носи у себе си и съзнанието за трайност и съвършенство.
***
Жизнената сила на един човек се мери наред с другото и със способността му да забравя.
***
Онова, което наричаме любов към живота, не е, в по-голямата си част, друго освен привързаност към определени жизнени форми и навици. Може би тук нейде е коренът на целия човешки страх от небитието.
***
Проклятие и позор за този свят са хората с плитък ум и жестоки сърца. Хората, у които се срещат тези два недостатъка, са пустини сред човешкото общество и от тях идват най-големите нещастия. Истина е, че нещастия, често дори много по-големи, може понякога да дойдат и от хора разумни и с добри сърца, но това са отделни трагедии, които стават навремени и рядко, докато глупавите и безчувствени хора непрекъснато разнасят наоколо си смъртоносен пустинен дъх. Те упорито и последователно смъкват всичко на ниско равнище. Това снижаване на стойността на всичко наоколо е тяхната всекидневна храна. И обща мъка и нещастие.
***
Би трябвало да се живее и работи тъй, като че някаква форма на вечен живот (и в него някаква лична човешка отговорност) наистина съществува, и в същото време да знаеш, че такъв живот няма и не може да бъде, и още да имаш сили да понесеш стоически това съзнание, и то не само когато си млад и здрав, а до последния си ден и минута.
***
В живота сме се бояли от толкова неща, а не е трябвало. Трябвало е да живеем.
***
Човек е трагично и краткотрайно същество. Дори ако успее да премине през всички препятствия, да превъзмогне всички пречки и несполуки и да осъществи своите стремежи – неизбежно го чака удар о така близката граница на личния живот.
***
Удивлението е опакото на нашето съзнание, че съществуваме.
Човек се удивлява, откак съществува на тази земя, и ако остане такъв, какъвто е, ще се удивлява тъй и в мига, когато ще изчезне от нея като вид.
„Безсъници“, Иво Андрич, превод Светлозар Игова, издателство „Народна култура“, 1983 г.
Иво Андрич (1892–1975) е носител на Нобеловата награда за литература през 1961 г. Получава я заради „епическата сила, с която проследява темите и рисува човешките съдби от историята на своята страна“. Автор е на „Мостът на Дрина“ , „Травнишка хроника“ , „Прокълнатият двор“ и на редица други значими творби. Многократно е превеждан и на български език.
Иво Андрич
