Когато трябва да избираш между хляба и книгата, аз като майка, отгледала три деца, честно ви казвам, ще им купя хляб, казва поетесата
Не може да се обвинява народът, че живее в чалга, при положение, че е в невъзможност понякога да се докосне до хубавото. Когато трябва да избираш между хляба и книгата, аз като майка, отгледала три деца, честно ви казвам, ще им купя хляб. Това каза пред БТА поетесата Маргарита Петкова. По думите й данъкът на книгите не бива да бъде 20 процента, колкото е за всяка друга стока, част от икономиката ни.
Вчера бе премиерата на книгата "Абсурдни времена - нецензурираната версия", започнала като закачка между Маргарита Петкова и Добромир Банев в социалните мрежи. На премиерата издателят Пламен Тотев от "Персей" каза, че те са големи български поети, на които могат да бъдат залепени много етикети като "Кралицата на българската поезия" и "Принцът на българската поезия".
"Абсурдни времена" се отваря и се дописва през годините от този творчески тандем, тъй като за Петкова и Банев е удоволствие да си разменят стихове и може би това ще доведе до създаването и на нова книга, каза още издателят.
Във вечерта на премиерата бе получена почетна нота от министъра на културата Атанас Атанасов, в която той прочете две стихотворения от стихосбирката. Министърът изрази съжалението си, че не може да присъства лично, тъй като е под карантина. Той поднесе поздравления към двамата поети, определяйки книгата им като "бижу" и им пожела успех.
Маргарита Петкова изтъкна, че това е първият министър от последните тридесетина години, който отправя послание по такъв начин.
В интервю за БТА поетесата разказа как се живее всъщност в абсурдните времена, как поезията се превръща в музика и какво се надява са бъде бъдещето на културата в България.
- Г-жо Петкова, това е "нецензурираната версия" на стихосбирката "Абсурдни времена". Но в кои случаи се налага един поет да цензурира стиховете си?
- Ние не сме ги цензурирали. Спецификата на тази книга е такава, че тя е написана в социалната мрежа. Просто се закачихме с Добромир Банев, без да се познаваме, не се и познавахме, преди да я завършим. Но беше много забавно, защото ние го приемахме на шега. За мен беше много релаксиращо и антидепресантно, тъй като това се случи в края на февруари и началото на март 2013 година, а пролетната депресия, знаете, ни хваща всички общо взето. За 13 дни е написана тази книга. Аз, като редактор все пак, имам поглед върху всяко едно нещо, което е в развитие, и видях, че това е финалът, той е сложил точката. Казах му: "Край. Ние направихме книга". Но продължихме да си разменяме стихове, а после даже се запознахме на живо.
Мисълта ми е, че ние не сме се самоцензурирали. Не, вътре няма неприлични думи. Но все пак има такива неща, които не са за висока литература, например да пишеш, че "пътуваме с теб в една линейка, а сестрата ни е куха като лейка". Но и това е поднесено по елегантен, поетичен начин. Много е актуално за днешното време. Когато линейките, маските и касинките станаха някак си част от нашето ежедневие. За съжаление, те ни заливат отвсякъде - от екрана, от медиите, от улицата, от близките ни. Така че когато издателят Пламен Тотев предложи да издаде "Абсурдни времена" и го обяви през февруари 2020 година, ние решихме, че ще я издадем така, както сме я написали. Последваха две години локдауни и всякакви такива неща, но тя става все по-актуална, защото абсурдните времена са всички времена.
- Как се живее днес в тези абсурдни времена?
- Абсурдно! (Смее се - бел.а.). Животът е един безкраен абсурд. И слава Богу, любовта е още по-безкраен абсурд. Абсурдни са всички места около нас.
Когато Добри Банев предложи това заглавие, аз малко се възпротивих. Казах му, че отиваме към "Модерни времена" на Чарли Чаплин. Но след това си казах - защо, абсурдът е навсякъде около нас.
В своя чист смисъл абсурдно е във вас да се влюби точно този мъж и вие да се влюбите точно в него. И в този смисъл тази книга и сега е много актуална. Въпреки че са минали десет години.
- Първите издания на книгата се превръщат във вдъхновение за театрален спектакъл, с участието на Нона Йотова и Петър Антонов. Какви качества трябва да притежава поезията, за да "оживее" на театралната сцена?
- Първо, това е диалогична книга. Второ, тя е и драматургична. В нея има драматургия и всичко се случва на момента. То си плаче за сцена.
Първите издания всъщност са едно издание, но в две части. Тогава издателят реши да я раздели на две томчета, а сме ги събрали в едно, като някои неща отпаднаха, защото тогава нямаше никаква редакция, особено на първата част. Издателят просто имаше добър нюх и бързаше да я издаде.
Първата част се появи на книжния пазар заедно с "Ад" на Дан Браун и го изпревари в продажбите. И тогава му казах да Добри: "Изпуснаха ни, никой не очакваше поетична книга да разбие класациите". Защото поезията се смята за бутиково изкуство. Но така се случи с нас - има факти. Когато се погледне в архивите на големите книжарници, ще се види, че "Абсурдни времена" се е продавала повече от "Ад".
Имаше щастлива съдба, но излизат нови поколения, които не знаят за тази книга. Това, което тогава видяхме, беше една безусловна и неистова жажда за такава любов у читателите. Ние обиколихме България с Добри и навсякъде си мислят, че сме двойка и че това е истина. Хората приемат стихотворенията за дневник, но в крайна сметка това е продиктувано единствено от липсата на любов във всеки един живот - такава, каквато е на хартия. Такава любов, разбира се, не може да има, но пък всеки се стреми към нея, и в това, според мен, е златната жила, която сме напипали.
А ние просто се забавлявахме. Аз съм си писала моите преживявания, Добри си е писал неговите, но подобно на интервю с въпроси и отговори, нещата се получиха. И просто няма друг такъв книжен продукт като "Абсурдни времена". Не сме го открили ние. Навремето още са си писали писма, а също и стихове са си разменяли в световната литература, но не и така като в тази книга.
- Вие сте автор на текстовете на едни от най-обичаните песни у нас. Но кога поезията въздейства по-силно - когато се чете или когато се пее?
- Поезия човек чете сам. Купува си книгата и си чете поезия, когато иска - сутрин, обед, вечер, когато има нужда от нея. Докато радио слуша всеки - в колата, вкъщи, докато мие чиниите или там с каквото се занимава. Обаче текстът на една песен се набива в ушите на слушателя, дори и той да не иска. Докато поезията трябва да я потърсиш. Но ако тя се нрави и като песен, и само като стихотворение, тогава си остава.
- Коя е любимата Ви песен по Ваш текст?
- Ние със Стефан Димитров имаме една особена слабост към песента "Болката отляво" и към песента "Бермудски триъгълник".
Но всичко, което е написал като музика Стефан, и е изпяла Богдана Карадочева, ми е любимо, защото ние се усетихме като близка душевност. Ние не само работим заедно, а сме и приятели в живота. Те са най-близките ми приятели от толкова години.
- Отношенията Ви с тях са доказателство как изкуството може да създава приятелства. Но възможен ли е и противоположният сценарий - изкуството да се превърне в причина за прекратяване на връзки и приятелства?
- Изкуството може всичко - както да създава връзки, така и да ги прекъсва, защото не трябва да се забравя, че изкуството не е нещо отделно. То върви заедно с живота на един човек, който прави изкуство. Както в любовта и приятелството - харесваме се, пък след това вече преставаме да се харесваме и започваме да харесваме някой друг, това създава напрежение у нас, постъпваме неправилно, а това наранява другата страна... Изкуството е животът, и животът е изкуство и няма как да бъде иначе.
Когато пиша, не усещам никаква муза да ми е кацнала на рамото. Най-много да я отръскам, защото ще ми пречи. Всичко е в главата. Всичко е вътре в мозъка, в който щракат някакви неврончета. Толкова години не можах да разбера как става това. То е като да счупиш една спяща кукла, за да видиш как й се мърдат клепачите и да откриеш в главата й едни много грозни ластици, това маха магията. Затова и не се опитвам да разбера как се пише, как се композира, как точно се рисува. То идва отвътре - или го можеш, или не го можеш. Защото ерзаците винаги ужасно си личат.
- А случвало ли се е, докато пишете стихотворение, да си представите гласа, който може да го изпее?
- Аз нямам въображение. Не си представям нещата, аз ги живея.
Свикнала съм Богдана да ме пее. Не мога да си представя, че някой ще ме изпее по-хубаво. А Стефан е композиторът, който ми усеща паузите - и сърдечните, и ритмичните, а това е много важно. И затова така добре са се получили песните, които сме направили заедно.
- Евтим Евтимов Ви нарича "Богинята на любовната лирика". Но колко смелост е необходима, за да се пише толкова искрена романтична поезия?
- О, тя не е романтична. Аз пиша драматургично. В моите стихотворения има винаги действие. Не мога да пиша умозрителна поезия - "цветенца разцъфтели, клончета чукат по прозореца и ми казват, че ти ме обичаш" ... Не мога да пиша по този начин,нито пейзажна лирика или някакви други неща. Аз пиша това, която ми се случва, както казах - нямам въображение. Затова дори да ми се пусне бримка на чорапа, в дадена ситуация, която дойде после като стихотворение, сигурно и това ще напиша.
- Министърът на културата, Атанас Атанасов, е едва на 31 години. Според Вас какво влияние ще окаже младостта му върху решенията, които ще трябва да взема?
- Аз не го познавам. И може би тук е редно да кажа: "По делата им ще ги познаете". Младостта не е порок, но опитът е задължителен. Надявам се това младо момче от място в кариерата да натрупа необходимия за тази длъжност опит. Защото трябват управленски решения, които се взимат много трудно само защото си на този пост. Много трябва да знае и много трябва да научи за културата изобщо.
Много трябва да работи. С усмивка, но хванал здраво проблемите на културата, които са огромни. И дано да може да държи юздите.
- А бихте ли посочили някои от тези проблеми?
- Първо, няма пари. Аз бях десет години в управителния съвет на националния фонд "Култура" в Министерство на културата. През това време поне четирима министри се смениха, защото председател на фонда е винаги министърът на културата. И това "Няма пари" е ужасно. А би могло да има. И да не се излиза с номера, че ние сме бедна държава. Погледнете какво разхищение всъщност на средства съществува в тази държава.
Не искам да говоря за ситуацията, в която попадна целият свят с това затваряне. Но един художник трябва да си показва картините, един актьор трябва да играе пред публика. На нас, които работим с химикалката, ни трябва само тетрадка и молив, докато един художник трябва да си купува платна, бои и така нататък, а това струва пари, а един скулптор - материалите, един актьор не може без театър, който пък няма пари да си плати тока. Не мога да разбера какво е това - театърът във Видин не може да си плати тока.
Много неща трябва да се регулират. И те не зависят само от министъра на културата.
- Какво се надявате да бъде бъдещето на културата в България?
- Надявам се да се обръща повече внимание на културата. Разберете, хората са жадни, и това го знам на собствен гръб. Не за моите стихотворения и за моята книга, а по принцип - за театър, за картини, за хубави и качествени книги. Не искам да разравям тази яма, защото ще се получи точно като при Вапцаров: "разровиш ли го, ще мирише и ще горчи като отрова".
Не може да се обвинява народът, че живее в чалга, при положение, че е в невъзможност понякога да се докосне до хубавото. Когато трябва да избираш между хляба и книгата, аз като майка, отгледала три деца, честно ви казвам, ще им купя хляб.
Махнете го този данък върху книгата, уважаеми управници, "данъкът убиец", както го наричат и издатели, и автори, и читатели. Не може да е 20 процента данъкът върху книгата, колкото е върху меката мебел например.
Така си представям бъдещето на културата - достойно за нашата държава и за нашия народ. Защото благодарение на културата, на езика, този народ е оцелял толкова векове. И това ме боли.
- - -
Маргарита Петкова е родена в София на 21 февруари 1956 г. Завършва българска филология във Великотърновския университет. През 1983 г. излиза първата й стихосбирка "Дива къпина", за която получава няколко награди, включително отличие от конкурса за дебютна литература "Южна пролет".
Петкова е автор на редица стихосбирки, сред които "Решавам аз", "Бермудски триъгълник", "Подсвирквайки - към Голгота", "Тъй рече Виктор" и "Шест етажа без асансьор". Тя е автор на текстовете на над 200 български песни, сред които "Иване, Иване", "Болката отляво", "Балкански синдром" и др.
Поетесата е отличавана с множество награди, сред които Националната награда "Димчо Дебелянов" за цялостен принос (2007 г.), Националната награда "Златна амфора" за цялостен принос (2009 г.) и Наградата "Евтим Евтимов" за цялостно творчество (2020 г.). През 2011 г. Петкова получава Официален Почетен статут на Експерт с висок престиж и обществено признание в областта на културата и значка "Златна книга" за принос в развитието на българската култура от Съвета на Европейската и научна общност.
Яница Христова, БТА
