Може и да не проумяваме защо американската публика толкова се „наслаждава“ на глуповати комедии, но със сигурност ще разберем защо американската критика е посрещнала със смесени чувства „Не поглеждай нагоре“. Кой по-добре от режисьора на „Рики Боби: Лудият на макс“ (2006) и „Доведени братя“ (2008), а и след сътрудничеството му с Уил Фарел, може да удовлетвори горепосочените комедийни потребности на домашната аудитория и да разгадае природата на сънародниците си до степен, че да я превърне в своя мишена, когато прекосява границата на сатирата през 2015 г.
Може и да не е загърбил напълно склонността си към дебелашки шеги, но след разбора на финансовата криза от 2008 г. в „Големият залог“ и на злоупотребите на администрацията на Буш с американската конституция във „Вице“ (2018), Адам МакКей сигурно знае за какво говори, когато изобличава безхаберието и глупостта на (почти) цяла нация.
Претекстът за разгръщането на историята в „Не поглеждай нагоре“ изглежда толкова невероятен, колкото възможността жена да бъде избрана за президент на САЩ. И все пак невероятността на филма звучи твърде пророчески. Адам МакКей решава да се впусне в непознатата територия на научната фантастика и да изправи Земята пред катастрофалния сблъсък с комета, за да изследва реакциите на населението на САЩ (вметките за поведението на останалата част от жителите на планетата са съвсем откъслечни и по-скоро производни на американските действия). Всичко започва по тестван от катастрофичното кино модел и продължава като хихикащ, скандален и яростно актуален фарс със заряда на памфлет за непреодолимата „глухота“ на медиите и садистичната безотговорност на властта.
Първо имаме Дженифър Лоурънс и Леонардо ди Каприо – двама астрофизици, убедени, че са открили комета, която ще унищожи Земята след шест месеца. После Белият дом ги „отсвирва“ и попадат в телевизионно предаване, където „представяме лошите новини с хумор“. След това президентът – Мерил Стрийп, ги привиква обратно и се опитва да компенсира лошия си имидж преди междинните избори с шокиращата новина, че спешно трябва да се спасява планетата. Междувременно Дженифър е набедена за луда и превърната в изкупителна жертва от социалните медии, а Леонардо е номиниран за „най-сексапилния учен“ и става любовник на телевизионната водеща (Кейт Бланшет). Докато се разработва стратегия за отклоняването на кометата, мнозина американци приемат края на света като конспиративна теория и вместо да се организира „интеракция“ за спасяването на няколко заблудени от сектантски посегателства души, се оказва, че цяла Америка е секта и двама-трима нещастни „безумци“ не могат да я усмирят…
От „Вашингтон винаги има нужда от герой“, през президентското „Бог и аз ви благодарим“, до случайно изтърваното „горди бели хора“ – нищо не предотвратява вмешателството на хай-тек милиардер, който внушава, че е по-добре да се възползват от кометата, т.е. да я оставят да стигне до Земята. И в крайна сметка Дженифър и Леонардо се озовават с торби на главите на задната седалка в коли на ФБР… Хората не вярват на учените, не виждат това, което е пред очите им („Просто погледни нагоре“), а медиите предпочитат дребните скандали пред сериозните полемики. Властимащите са готови на всичко, за да увеличат богатството си, дори това да ги убие, а човекът като цяло отказва да поеме отговорност. Демагогията на манипулаторите: хора, медии, корпорации, се резюмира в слогана „Гледайте напред и наведете глава“, а „масите“ се отдават на купон „като за последно“ или грабят и се стрелят по улиците (един от най-ефектните кадри във филма).
Три години след дръзкия сарказъм на „Вице“ непочтителността на Адам МакКей отново е добре наточена. В „Не поглеждай нагоре“ многобройните недостатъци на американската политическа система са съчетани с остра критика към всепроникващата власт на социалните медии в една неправдоподобна история с висок потенциал за черен хумор. Паралелът с отношението към глобалното затопляне в световен мащаб е на една ръка разстояние, а неволната (защото сценарият е писан през 2019 г.) аналогия с КОВИД пандемията поражда множество невесели „просветления“.
Стоп-кадри, „накъсан“ монтаж, чудновати ракурси, безкрайни увеличения, подсъзнателни образи – МакКей не пести изобретателност и формална дързост в режисурата и воденето на разказа, което му позволява да отхвърли ограниченията на традиционния политически филм. Абсурдната ирония прелива в ужаса, изпълващ двамата астрономи. Те са отчаяни от поведението на политиците, които приличат на деца, играещи си с оръжие в междучасието. Политически некоректен, циничен и саркастичен до самия си край, с умопомрачителни обрати,„Не поглеждай нагоре“ не е достатъчно проницателен и на моменти прекалява (с ритъм и времетраене), попадайки в плен на безвкусния хумор и добре отработените архетипи, но си остава провокативен филм, атакуващ фронтално едно общество, в което на власт са привидността и псевдоинформацията в услуга на политическата конюнктура, направлявана от финансови интереси.
