1979: човешкият фактор с бояджийска шапка
Майка ми реши да открехне тригодишния си син за голямата култура. Премиерата на Чиполино бе предходена от дълга подготовка: що е опера и балет, кой е Лукчо-Чиполино, какво означава писател, композитор, актьор.
От самото посещение в Операта помня стръмния балкон, загадъчното осветление и тежките червени завеси. На нетърпеливата публика приписах своето собствено съчетание на ентусиазъм и изнервеност от дългото чакане. Най-интригуваща все пак беше програмата на спектакъла, сгъната като триъгълна шапка. Можех да си я сложа веднага, но предпочетох да разпознавам разноцветните букви, докато се скрият зад хартиените гънки. Това си остана за мен Чиполино – едър шарен надпис в необичайна геометрична форма.
Когато на сцената най-накрая се появи някаква жена, последва шум от бързо изнизващи се посетители. Това ли беше операта? Майка ми остана спокойна: не, не това е операта. Заради заболяване на една от солистките представлението се отлага.
Какво разбрах начаса? Че операта, такъв тържествен момент, може да бъде отменена заради това, че някой се е разболял. Един човек е причина за несбъдването на нещо важно, за разочарованието на много хора. Поне задържах шапката.
На вечеря я показах на баща си. Той огледа триъгълния трофей и се произнесе: това е най-старият вид шапка, до днес използван от бояджиите – хората, които работят вътре и навън и внимават да не се изцапат и да не слънчасат.
Всички емоции бързо се замъглиха. Остана надписът Чиполино върху сгънатата програма. Културата се отля в бояджийска шапка и убеждението, че дори възрастните спазват стриктно правилата за хигиена.
80-те години: партийци с вълнени чорапи
През следващото десетилетие културната щафета пое баба ми. Образно разпознавах Opéra de Paris, а вътрешно крепнеше неизразимият с думи дележ на Запад и Изток. Нямаше как да бъде иначе, понеже всички понятия, които ми разясняваха, съдържаха в обясненията Италия, Франция и всевъзможни европейски препратки – арии и либрета, концертмайстори, барони (цигански и истински), Шекспир, Травиата… У нас също имаше опера и симфоничен оркестър, но!
Не помня спектакъла, но се сещам как баба ми показваше с глава (защото с пръст не се сочи) кой и кой партиен и областен кадър заема място в зимната зала. И един мимолетен коментар, който се слепи със спомена от Чиполино: Виж ги, всичките с костюми, а над обувките личат плетените чорапи. Така не се ходи на опера в Париж, запомни го!
Значи, операта е в България и даже пеят на български, но селските чорапи по някаква причина не се съешават с високата култура. Освен това в залата повечето мъже са с костюми и трудно се различават, но най-важните зрители са от Партията. Важните хора ходят на опера, независимо дали я харесват, или разбират, дали обичат Италия и Франция.
1990: тийнейджъри с обикновен локум
Вятърът на промяната при мен съвпадна с Английската гимназия: зубрачи, чужди езици и обща култура. Затова като идващ от музикално училище бях леко учуден, че ръководството на гимназията организира масово посещение на оперен спектакъл. Не бяха ли ходили досега, че трябваше да водят учениците в редица? Оказа се, че голямата част не бяха стъпвали в опера.
Отказах да отида с класа си. Направих се на болен, може би като снобски жест срещу наследниците и на партийния апарат, и на безпросветния пролетариат. На следния ден изслушах версиите за вечерното мероприятие. Почти никой не помнеше заглавието на спектакъла, за съдържанието да не говорим. Но разказите се съгласуваха в едно: едва започнало представлението, някой от майтапчийски настроената дружина извадил кутийка обикновен локум и тръгнал да черпи целия ред; кутийката обиколила само трима-четирима, защото била изтървана на пода, а съучениците се заели с изтупване на пудрата захар от панталоните, което било и главната атракция на вечерта.
1993: арии по време на югоембарго
Моят кръстник говореше пет езика, а на гости у дома често запяваше италиански арии. Определяше се като инженер, който цял живот поправя кантари в Корабната фабрика. Когато през югоембаргото в Русе се заседяха екипажи с италианци и испанци, кръстникът инженер получи шанс да упражни овехтелите си езикови компетенции. На изпроводяк латинската флота го дари с корабен флаг и благодарствен медал. Надали е било заради поправена техника и професионализъм. Просто беше завел капитана на опера, след което редовно си устройвали арийни надпявания.
2013: кебапчета под небето
Дойде и моят ред да окултурявам невръстните с опера. Дъщеря ми скучае и се върти, но това вече става под открито небе. Градът е прегърнат от съвремието и на спектаклите в Летния театър преводът на либретото лети по екрани.
Смайват ме възрастовият състав на публиката и нейният възторг. Очевидно в града се чувства глад за висока култура. Порутените тротоари и падащите по тях мазилки изведнъж се превръщат в знак за вековно крайдунавско достолепие.
Гладът за култура ще спаси нацията. А другият, банално телесният, се засища през антракта. До днес се питам чаровно ли беше, или някак светотатско същата публика, досега пригласяща на солистите, да формира опашка за бира и кебапче преди следващото действие. Но местният оперен рефлекс явно може да понесе и това – да галавечеряш от тарелка с лютеница. Зад сцената все така се вижда Дунавът със светлините на корабите.
2021: тенори и клошари
През деня получих няколко питки хляб, които нямаше да изям и останаха в раницата. Вечерта на площада – опера под звездите. Там съм с майка си, с антиковид маски и с раницата. Билетите не са символични, но нали подкрепяме културата, ще го правим и занапред. Разликата между платеното и неплатеното удоволствие е единствено в позиционирането. Докато едни съпреживяват събитието фронтално на пластмасови столове, множеството отвъд ограничителните ленти е заело близките пейки. Луксът на 2021 г. се измерва и по шанса да разходиш кучето, слушайки сопрано и тенори на живо.
Седя си на стола, съзерцавам с взор и слух. Но се намесва обонянието: на тънки ленти през маската се прецежда характерен дъх, напълно несъответстващ на случая. Подозирам, че си въобразявам, но майка ми спокойно посочва източника на миризмата. Пред мене е гърбът на жена с дълга сплъстена коса, голямата ѝ раница е под стола. До края на вечерта бях прикован към загадката.
Какво прави тази жена тук? Нима си е платила билета? Нито за миг не зърнах лицето ѝ, но тя видимо се вълнуваше. От ръкоплясканията ѝ можеше да се установи със сигурност, че знаеше какво слуша и го преживяваше дълбоко. Не издаде признак на скука, нито се унесе в дрямка посред дългите бисове. Така и не се завъртя в профил, накрая незабелязано се смеси с тълпата.
Нощният Русе крие повече контрасти от дневния. На няколко десетки метра от мястото на спектакъла клошарка инспектира контейнерите. Отлична възможност да се освободя от питките, престояли цял ден в раницата ми. Докато направя втората крачка, вече я познах. Допреди десет минути съпреживявахме оперната вечер. Нямаше време да размисля на какъв парадокс ставам свидетел. Приближих тихо, за да излезе достатъчно почтително, но сгреших. Бях я стреснал: Ох, как ме изплашихте! И предвид мястото на срещата парадоксът кулминира в изумителното достойнство, с което произнесе: Парите ще взема, но хлябът не ми трябва. Благодаря.
Изчака да се отдалеча, преди да продължи да изследва контейнерите. А от другата страна на уличката един бездомник спи дълбоко. Било му е толкова горещо, че се е изопнал незавит, коремът извън фланелката, а обувките симетрично положени под пейката. Най-после се освободих от питките: спящ човек няма как да ти откаже жеста, нали? Положих ги между маратонките като заключителен акорд на необяснимото зрелище.
Каква беше тази жена, има ли си дом, била ли е още под въздействието на музиката, докато се ровеше из отпадъците? Усещах, че загадката не бива да се разнищва. Просто новото поколение тенори си има искрени почитатели сред клошарите.
Камен Рикев
