Роль, которую сыграл Назым в истории,
была ему предназначена.
И он сыграл эту роль гениально.
Евгений Евтушенко
Пазя като скъп спомен един разказ, споделен от Блага в снежната и уютна зима на краевековието – 13 февруари 2000-та година. За Назъм Хикмет – „турския Пушкин“, една от големите личности на ХХ век, и за срещата ѝ с него в България в горещото лято на 1951 г.
Споменът е много личен и развълнуван. Още не му е дошло времето. Но този спомен ме върна към стиховете на Назъм, към неговите драми и особено към архивите около неговата личност, публикувани след поредното „размразяване“. Неща, които Блага не би могла да знае тогава…
Мога да си представя как младата поетеса е поглъщала думите на този обаятелен човек и харизматичен поет, жадна за смислени разговори в онова време на мъртва пустош в литературата и културата. А Назъм е романтик, идеалист, герой. Приятел на Маяковски, за когото младата аспирантка току-що е защитила дисертация в Русия.
Едва сега виждам – в творчеството ѝ до края ясно прозира могъщия творчески тласък на „турския Пушкин“. Начален тласък – за цял живот. Тази среща на младата поетеса е изключително важна за нея, водоразделна в поетическо отношение. След срещата с Назъм Блага не е вече същата.
Освобождавайки я от оковите на стихосложението, Назъм дава отговор на въпроса какво е поезията, ако тя не се отличава по форма от прозата. Помага ѝ да стигне до същността на голямата поезия. Поезията – това е начин на мислене: Поезията – това е метод. Съпоставка на несъпоставимото. За откриване на нови връзки и същности, дава ѝ своя отговор Назъм.
„Ето какво остава от една бегла среща“, чувам гласа на Блага в края на разказа. Начален тласък – за цял живот. Ехото от тази среща ще отзвучава до края. Това стои – отвъд любовта. Това остава.
Разминаха се два погледа.
Единият ли закъсня,
другият ли подрани?
А носеха в зародиш
удвоена глъбина.
Пресекнали се върнаха
обратно в облака –
да плачат с дълги дъждове.
Разминаха се две думи –
неразменени.
В очакването чувам:
Вселената не диша.
Затих с ехо.
Какво съзвучие в непрозвучали гласове!
„Да срещнеш погледа“, 1982 г.
*
Блага само в едно изречение ми е споменала: „Назъм написа много интересна пиеса“. И нищо повече. Тръгнах по този белег като пътен знак, за да разбера коя точно е пиесата. Този пътен знак се превърна в „попътен“, той ми разкри един друг образ на поета – драматурга Назъм Хикмет. От ранната си младост – обсебен от театъра. Още в Турция работи в театрална студия, пише театрални и радиопиеси. Много добре подготвен в тази област, прави театроведски анализи на спектаклите.
Но страстта му по театъра пламва в театрална Москва на 20-те, когато се среща с личности като Маяковски, Майерхолд, Зощенко[1]. През 1925 г. тримата създават експериментален театър-студия. Режисьорските търсения на 20-те години имат огромно значение за неговата драматургия, още тогава той свързва театъра с кинематографа. По-късно в затвора в Турция е написал пет пиеси, мечтаейки за постановките на любимите руски режисьори.
В спомена си „Через всю жизнь“ той признава, че през през целия си живот пренася носталгията по московските театри на 20-те. Майерхолд остава за него кумир, когото следва цял живот. Но когато се връща през 50-те години, не намира театъра, за който е мечтал: здания разные, а на сцене одни и те же „марксисткие угрызения совести[2]. Затова в драмите си той се връща към традицията на търсещия експериментален театър, варварски разкъсана в новото време. Оттук проблемността, търсенето на смисъла и изостреното внимание към конструкцията.
В дознание за Генералната прокуратура по повод реабилитацията на Майерхолд през 1955 г. той пише: „Не само историята на руския театър, не само историята на съветския театър, но и историята на световния театър е немислима без Майерхолд“[3]. През 1959 г. дава интервю за него в известния френски седмичник Les Lettres Françaises. По това време никой не си е позволявал да говори така възторжено за Майерхолд.
Когато пристига в Москва през 1951 г., първо пита за Майерхолд и Зощенко. Казват му, че Майерхолд е болен и живее на юг. Едва по-късно разбира, че отдавна са го разстреляли. Мислел е все още, че тук идеалите му са реалност, а се сблъсква с доведения до абсурд култ към Сталин и с всеобщия страх. Явно е, че Назъм все още не съзнава къде всъщност се намира, необходимо е било доста време, за да дойде на себе си след бягството от затвора и да се огледа какво се случва…
„История о том, как простодушный романтик Хикмет постигал советскую реальность, достойна Вольтера. Но – постигал. Его активное столкновение с этой реальностью, его противостояние мерзости, его бесстрашие и обреченность – достойны Шекспира.“[4]
Блага казваше, че Назъм е бил човек вътрешно свободен. И пределно искрен. В затвора е живял само с копнежа за истинска свобода – по всички линии. Свобода, която дава на човека крила да се осъществи: „Жажда за свобода – тая гръдна жаба, която го задъхваше! Такава жажда – обсесия за свобода – тя ражда голямата поезия. Изглежда през затвора трябва да минеш, или през соцлагер, за да усетиш вкуса на свободата“, 13 февруари, 2000 г.
*
В Москва, където живее до края на живота си, Назъм е написал повече от 16 пиеси, половината поставени приживе. Шегувал се, че театърът е „инфекциозно заболяване“. Който го преболедува, завинаги му отдава сърцето си“. През 1959 г. в България е представена пиесата „Дамоклиев меч“ – за атомната бомба. Трагедия, изградена съвършено неочаквано – като буфонада. В този спектакъл се появява мъртвото момиченце от Хирошима: „Откройте, ето я стучу…“. Преводът на Блага е дори по-силен от оригинала.
Аз съм момиченце. Идвам отрано.
Аз спирам и чукам на всяка врата.
Ала не мога пред вас да застана,
че мъртвите нямат лице за света.
Чуйте – във град Хирошима загинах.
И десет години след моята смърт
Аз си оставам на седем години,
че мъртвите малки деца не растат.
Превод Блага Димитрова
Като препрочитам сега театралните работи на Блага, разбирам коя е била най-интересната за нея пиеса на Назъм: свалената веднага след премиерата сатирична пиеса „А имало ли е Иван Иванович?“ – останала неизвестна, неоценена и дори невключена в томчето с избрани творби. Не успях да намеря информация дали тази пиеса е била поставена на българска сцена. Едва ли са се осмелили, защото в Москва е била забранена веднага заради нейния антикултовски заряд. Но Блага със сигурност добре познава пиесата. Тя излиза през април 1956 г. в списание „Новый мир“[5]. Написана точно три години след смъртта на Сталин, през март 1956 – във времето на „размразяването“, като гротеска на култа. Сатиричен памфлет, даден в алегорична форма.
Блага ми споменаваше, че има някакъв роман, в който става дума за срещата им с Назъм. Не знаеше нито автора, нито заглавието. Тогава така и не го намерих. И ето сега, когато след 22 години Блага отново ме връща към Назъм, случаят ми поднася невероятен подарък – романа „Червеният ангел“, преведен от Красимир Петров и издаден от „Колибри“, 2020 г.
Оригиналното заглавие е Diable, ange et communisme, но френският издател предлага „Червеният ангел“. Заглавието на романа е много добре намерено: симптоматично. Да, „Червеният ангел“ е гениалната роля на поета Назъм Хикмет. Евтушенко твърди, че тя е изпълнена гениално.
Защо се доверявам на този роман – питам се? Това е роман за Назъм Хикмет, анонсиран от автора като художествен, не като документален. Въпреки че в него намирам почти дословно „цитирани“ факти и интерпретации, точно така, както излизат сега от архивите на ЦК на КПСС. Анонсът за романа още на посттитула декларира: „В този роман, с изключение на Назъм Хикмет и историческите личности, всичко е измислица“. Но невъзможно е историческите личности да са автентични, а събитията около тях да са измислица.
Това е застраховка, защото в противен случай на автора би могло да се търси съдебна отговорност за публикуваните архиви и твърдения, уличаващи службите, че поетът Назъм Хикмет, личност със световен авторитет, е бил постоянно следен и докладван. Всяка негова крачка, всяка негова дума са били фиксирани и докладвани на най-високото място. Анонсът, който категорично декларира: „всичко е измислица“ – това е само добре изобретено алиби.
Дори по време на пътуването в България, където поетът блестящо изпълнява агитаторската роля, която му е вменена, пак е бил неизменно с придружител: Ф. Адилов, който информира Сталин за „неправилното поведение на Назъм в Берлин и в България“: говорел на френски и ходил на гости при поетесата Блага Димитрова. Интересно е дали Блага е разбрала за този руски „придружвач“ и „подслушвач“. Струва ми се, че от това време датира нейната иронична сентенция. Може би споделена с Назъм: „Звезда с звездою говорит, а трета звезда ги подслушва…“.
В романа се разкрива, че в Москва и навсякъде в пътуванията му из Европа Назъм през цялото време е придружаван от млад мъж – негов приятел, шофьор и охранител, който неизменно го следва навсякъде. Назъм го нарича „мой жив паспорт“, „моя сянка“… Името му е Али Албайрак, били са известно време заедно в затвора. Дори с името си той се отъждествява с най-ортодоксален комунист. Тук героят е представен с псевдонима ДЯВОЛ[6].
Сега този мъж, вече стар и болен, иска да повери на Биографа копия от записките, които е правил като агент на Щази. Тъкмо на него, защото писателят има друга книга – биографична, издадена по-рано[7]. Завещанието на Стареца е той да пренапише биографията на поета, като използва тези записки. Най-вероятно защото в тях се проявява друга негова същност… Как ще погледнем на тези „две личности“, зависи от гледната точка.
Тези записки, писани от Дявол като доноси-обвинения срещу Назъм Хикмет, всъщност се оказват негова „реабилитация“ от гледна точка на автора (Биографа). Реабилитация като една от големите фигури на ХХ век. „Пътят му е емблематичен за отдадеността на неговото поколение, което защитаваше кауза, въпреки провала на каузата“ – казва Недим Гюрсел извън текста на романа. Емблематичен и за драмата на поколението, свързана с проправянето на нов път през „низвергнатите идоли“:
Низвергались идолы,
но осколки меня не раздавили.
„Автобиография“, 1961 г.
Този роман ни убеждава, че турската литература има своите върхове, които ние не познаваме. Анализите на Дявол са много точни. Не могат да му се отрекат анализаторските качества. Неслучайно е получил такава роля в живота на Назъм: приятелят-враг – да го следи, анализира и докладва. Според мен в романа е описана самата документална истина. Това, че авторът отрича автентичността на фактите е само някакъв вид свръхинтелигентна ирония, софистика, поднесена с финес – само художествен „трик“. Ловка осигуровка – да не бъде съден, че изнася документални истини, „нелицеприятни“, и то архивите на Щази.
В интервю за романа, дадено през 2012 г., което открих в блога на Недим Гюрсел, той твърди, че архивите са взети от INA – Institut national de l’audiovisuel (Френски национален аудиовизуален институт). Чудя се дали авторът отново не се „заиграва“ с читателите: търсих! Какви архиви на Щази може да има тук?! Издаването на фикционален роман, на „художествена“ биография е добре обмислена „уловка“ на Гюрсел – за масова употреба. Примката е хвърлена в самото начало: О, не, всичко това е художествена измислица! Но тази „измислица“ се оказва по-действителна от мита за Назъм Хикмет, в който му е отредена ролята на „Червения ангел“.
Романът действително разкрива един друг образ на поета, станал символ на романтика-комунист. Колкото и да е парадоксално, оказва се, че тъкмо в записките, писани срещу него, намираме отговор на много въпроси, които поставя личността на този харизматичен поет. Мисля си, че в тези записи на откровени разговори и донесения всъщност са скрити много важни истини, които без архивите никога не бихме узнали. Така че дори агентите са работили за литературната история…
Питам се накрая: романът ли е построен по автентични архивни документи, или самата история като такава конкурира фантасмагоричността на действителността, на подсъзнанието, на художествената фикция?
„Животът на поета трябва да стане прозрачен и всички да научат истината за него. Той не беше какъв да е комунист, а революционен поет, легенда, която все още живее сред нас“, казва Биографът сякаш от името на автора, но в това никога не можем да сме сигурни… Непознатият Старец твърди, че признанията на Назъм Хикмет в неговата поетическа „автобиография“ съвсем не са достатъчни. Поезията е концентрат, но истинската биография е съвсем друго нещо. Непознатият не иска нищо друго, единственото му желание е записките да бъдат публикувани, такива, каквито са, без да се добавя или премахва каквото и да било. Защото „кръгът около него се затваря“… Авторът (Биографът) е толкова поразен от тези безценни сведения, без съмнение автентични, от първа ръка, че дава следната парадоксална оценка:
Очевидно всичко в тях беше истина,
но това не ги правеше по-убедителни.
В тези архиви се твърди със сигурност, че антикултовската драма „А был ли Иван Иванович?“ е написана още през 1955 г. Тоест преди 20-ия конгрес, но авторът изчаква удобния момент, за да я обнародва. Не можем да не вярваме на приятеля-враг, още повече че той под лупа следи Назъм, за да го разобличи като неправоверен: „Което още веднъж показва неговото двуличие и коварство – заключава в изстъпление агентът. – Сълзите, които проля след смъртта на другаря Сталин, това бяха крокодилски сълзи“.
За много внимателното прецизиране на фактите от Недим Гюрсел говори и обстоятелството, че единствено Вера Тулякова, съпруга на поета, посочва същата 1955-а, като година на драмата. Този факт все повече ме убеждава, че не изневерявам на документалистиката, като вкарвам в документално обращение факти от този роман. Дявол: „От самото начало беше ясно, че Назъм ще поеме по този път, но той дълго време се прикриваше и чакаше сгодния момент. Едва когато другарят Хрушчов публикува своя таен доклад, той се зае да разобличава престъпленията на Сталин“. За тази „нечиста цел“ (според агента) той си е послужил с театъра.
Назъм Хикмет, 1955 г.:
Опаснее всего искушение властью. Особенно политической властью.
ДРАМАТА: Заглавието изглежда като своеобразна реплика, интерпретация на лайтмотива на „Клим Самгин“: „Да – был ли мальчик-то, может, мальчика-то и не было?“ Тази повтаряща се фраза става много популярна, превръща се в устойчив фразеологизъм. Повтаряйки я, героят се опитва да забрави угризенията на съвестта, да изличи от съзнанието си низката постъпка, да оправдае бездействието и равнодушието си. Смята се, че тази фраза е подадена на Горки от Сталин и писателят я превръща в лайтмотив на романа за Клим Самгин.
Остро сатиричната пиеса изследва на живо как нормалният и честен човек, пълзейки нагоре по стълбата, отровен от съблазните на властта и привилегиите, става винтче от бюрократичната машина. Но този обикновен и скромен човек изведнъж става началник и у него се събужда някакво второ аз – въпросния инфернален персонаж Иван Иванович. Появяват се огромни портрети, двойно облицовани глухи и неми врати като символ на прекъснатата връзка с хората. Двойникът успява да събуди тщестлавието му и героят се превръща в самозабравил се бюрократ, опиянен от своята власт и „изключителност“.
В образа на Иван Иванович е въплътена „фантасмагоричността“ на подсъзнанието, тъмните сили, владеещи човека. Някакъв съвременен Мефистофел. Инфернален пресонаж. Такава „нечиста сила“ живее в подсъзнанието на всеки, тя може да срути вътрешните му стожери и да го унищожи като личност. Появяват се и две условни маски: „човек с кепе“ и „човек с шапка“, като коментатори на действието. Фигури, взети от турския народен театър.
В романа на Гюрсел Дявол провижда сам себе си като прототип на Иван Иванович: „Според автора човекът, който пише тези редове и се подписва с Дявол, е скритият в мен Иван Иванович!“ В донесенията си Дявол дума по дума повтаря репликите на „Гласът на Иван Иванович“ от текста на самата пиеса: „Назъм по най-долен начин хули Съветския съюз, който го приюти в труден за него момент, когато в неговата собствена страна го заплашваше смърт“.
ДЯВОЛ – това е изродената сянка на Иван Иванович, доведена до крайност гротеска на неговия образ. Показва как героят на Назъм оживява, деградира до символ на злото и всъщност на дело се превръща в потенциален убиец на собствения си автор. Това е изключителна находка на Гюрсел: да изгради биографичен роман за Назъм, като ползва автентични текстове от собствената му пиеса. В романа оживява за втори път героят от пиесата – сянката на Иван Иванович, изродила се в образа на агента, който следи поета, дори замисля убийството му.
Оказва се, че съм открила този роман съвсем не случайно. Този роман е отмъщението на Иван Иванович – на героя към неговия създател, който го разобличава. Този роман е без преувеличение една огромна „реплика-интерпретация“ на най-важната, да, оказва се – най-важната пиеса на Назъм Хикмет. Която на принципа на абсурда остава неизвестна, не е била оценена, отминавана е в монографии и дори не е публикувана в тома с избрани съчинения през 1957 г.
*
С всичките си донесения агентът постоянно внушава тезата, че Назъм е „опасен човек, набеден комунист, който всъщност е враг на комунизма?“ Непрекъснато го докладва за антипартийни изказвания: „В тесен кръг от близки сипе хули по адрес на социализма и разказва вицове за партийните и държавни ръководители“.
Въпреки че след невероятното си бягство от Турция и още по-невероятното си избавление с лодка в бурното море, още с пристигането си на летище Москва, поетът заявява: Сталин е моят баща, той ме създаде. По-късно, в самия ден на смъртта на Сталин, 5 март 1953 г., пише следните стихове в прослава на диктатора: „Той е на всички нас / на всички нас. / Обичам го, както обичах Маркс, Енгелс и Ленин“. И заявява: Всеки от нас бе частица от Сталин.
Дявол твърди, че е намерил тези стихове в архива на Назъм. Не успях да установя доколко наличието на тези стихове е достоверно. Дали поетът е бил искрен, както много се иска на Дявол, или е трябвало да направи добро впечатление на другарите, за да не изглежда неблагодарен пришълец?
А може би още не му е станало безпощадно ясно… Потресен бил, когато се разкриват престъпленията на Сталин: „Той си отиде една сутрин / ботушите му напуснаха този свят / те вече не се издигат под сянката на нашите дървета / мустаците му не киснат в нашата супа / от гърдите ни падна бремето на хиляди тонове камък, бронз и хартия“. Дълго време мисли, че решението е завръщането на Ленин. Стоял е на почетна стража като студент пред тленните му останки.
Но още с пристигането си в Москва, белия град на най-хубавите дни, преживява първото разочарование – архитектурата на култа: „Според него Сталин бил не само мегаломан, но и невеж в архитектурата – докладва Дявол. – Погледни тази грозота, този стремеж към себеизтъкване и показност. Аз не само не бих могъл да живея в някоя от тях, но дори кракът ми няма да стъпи там. Това са паметници на грозотата, кулите на Мустакатия“.
Виждам като отражение във вода и пътя на Блага „от идеала към идола“, и „проглеждането“ с разпадането на „издънените идоли“, както ги нарича тя в стихотворението „Хипотеза на омразата“. Проправянето на пътя през „дебри от идоли“ (Н. Хикмет) и превръщането им в „издънени идоли“ (Блага) е един и същ.
Я прорубался сквозь заросли идолов.
Как легко они падали наземь!
Полночь. Последний автобус, 1957 г.
„Възхвалата му на Сталин е лицемерна“, възмущава се агентът. И декларира със задоволство, че съмненията му в правоверността на Назъм се оправдават. Тогава изпада просто в изстъпление: „Бих искал направо да изтръгна езика на този човек!… Не мога да гледам как се предлага отрова в името на някакво т.нар. обновление, как той бива насъскван срещу държавата и властта и се сипят хули по адрес на другаря Сталин“.
По този повод Дявол много съжалява, че: „не би било уместно да бъде изпратен в Сибир световноизвестен поет, който твърди, че Съветският съюз е неговата втора родина. Това би наляло вода в мелницата на нашите врагове“. И отправя зловещото си предложение до службите: по-добре е поетът да бъде убит, защото ако го заточат в Сибир, това ще компрометира властите: „Ала ако случайно стане жертва на автомобилна злополука – перфидно заявява агентът, – нашата власт и бъдните поколения ще се избавят от един враждебно настроен и опасен писател. Шофьорът, който изпълни задачата, би бил достоен за награда. Той или който и да било друг агент, посочен от другаря Берия“.
Дявол очаква Назъм да разкрие „истинското си лице“, като нанесе гибелен удар на комунизма и на ръководството на партията: „Той отдавна се готвеше за това и дебнеше в засада. Да, правилно ме разбрахте, той от самото начало беше предател, опасен провокатор, враг на нашия строй“. И тогава! О, тогава… в изстъпление – най-зловещият коментар: „Дано не ми се наложи в името на Партията да оцапам ръцете си с кръв. През младостта си той се зае да събори остарелите идоли на нашата поезия, а сега се опълчва срещу нашите велики ръководители. Предава нашата кауза. Крайно време е този стихоплетец да бъде поставен на мястото му. Прекалено дълго го търпяхме!“
А може и да му се е наложило… В името на Партията да оцапа ръцете си с кръв. На 3 юни 1962 г. Назъм Хикмет умира абсолютно внезапно – от инфаркт. В деня на смъртта Дявол е отново в квартирата му, оставя изтощената от скръб съпруга да спи и спокойно и хладнокръвно преснема оставените от поета ръкописи… Сатана.
ПРЕМИЕРАТА: В постановката участват най-видните сатирични актьори: Анатолий Папанов, Андрей Миронов. Работят с увлечение и страст. Средват поетиката на Маяковски в „Клоп“ и „Баня“, театъра на Брехт. Валентин Плучек, главен режисьор на Театъра на сатирата, поставил три пиеси на Маяковски и три на Назъм Хикмет: Задачата е „нечувано трудна“. Пиесите на НХ са съзнателно, подчертано „еклектични“. Той се смята наследник на всички театрални течения и стилове, които са съществували през вековете. Сцената на срещата с двойника, който изскача от огледалото, била забележително изработена…[8]
Премиерата. Бомба избухва на 11 май 1957 г. пред Сатиричния на „Малая Бронная“. Конна полиция въвежда ред на входа на театъра. Шеметен успех. Когато се чува „гласът на автора“, цялата зала като един става, и сякаш всеки миг таванът и стените ще рухнат от аплодисменти[9].
СУМАТОХАТА: Още през април появата на пиесата в сп. „Новый мир“ предизвиква тайна суматоха. Администриращите театъра чиновници привиждат в нея някакво пророчество. Пророчеството се сбъдва пред очите им: „Авторът се стреми да покаже, че в нашата страна има йерархия, противопоставяща се на народа“.
След премиерата суматохата става неудържима. Незабавно се свиква обсъждане в Института по философия. Философите формулират най-голямата вина на автора: „Култът към личността се изобразява тук в известна степен като роден от същността на обществения строй на социализма“.
Суматохата е „овеществена“ в документите от архива на ЦК, обнародвани едва през 1994 г: „Зла карикатура на партийните и ръководни кръгове. Към историята на пиесата на Назъм Хикмет“[10]. Абсолютно същите твърдения, идентични с тези от пиесата. Сякаш пиесата и реалността разменят местата си. Пиесата се разраства, започва да се разиграва на „жива сцена“. Бюрократите сякаш не осъзнават, че по този начин само потвърждават критичната теза на автора. Фантасмагоричността на реалността конкурира и драматичната, и романовата фикция с неподозиран успех.
Най-смешното е, че репликите на партийните чиновници са дума по дума тъждествени с репликите, които авторът предвижда и ги „озвучава“ чрез монолога на Иван Иванович предварително, в текста на самата пиеса. Много модерен за времето си похват: обсъжда бъдещите критики в рамките на самата пиеса. Въвежда и „глас на автора“, който отговаря на възможните опоненти:
Иван Иванович: Ей, Назъм Хикмет! Къде сте? Съветският съюз е ваша втора родина, вие обичате съветските хора, вие сте стар партиец – всичко това ние го знаем. Но нима първата ви пиеса на съветска тема трябва да бъде сатира? Титаничният съветски човек – това Петров ли е, или аз? Защо подронвате авторитета на Петров? За какво именно се заяждате с нас? И без вас си имаме грижи. Оставете ни на спокойствие. Да, освен това, някак неудобно се получава – вие тук сте почти гост. Не е хубаво да злоупотребявате с гостоприемството на съветските хора. Разбира се, не е прието гостите да се прогонват, но това е до време… Искам да ви кажа: оставете тази пиеса, така ще е по-добре и за вас, и за нас, и за театъра, където ще я играят, ако такъв се намери, разбира се!
Е, ако задължително искате да пишете за това, поне измислете хубав край.
Глас на автора: Напразно се стараете, Иван Иванич. Советският съюз действително е моя втора родина и аз много обичам съветските хора. Затова съм длъжен да постъпвам така, както постъпва всеки честен човек. Дори да съм само гост в този прекрасен дом – все едно: като виждам, че в този дом пълзи змия, мой дълг е да я смачкам. Именно защото ви ненавиждам, вас, Иван Иванич, и вярвам, че Петров ще намери сили в себе си да се избави от вас, ще допиша тази пиеса.
А краят ще бъде не такъв, какъвто на вас ви се иска…
Тогава обаче се намесва човекът с каскета:
Нещата ще се случат така, както искам аз!
Неслучайно Симонов съветва Назъм: „Много бих искал да те помоля да помислиш над това място, където се появява гласът на автора. Това, за което говориш там, е страшно важно, но за това е по-добре някак си да не се говори…“[11]
ЗАБРАНАТА. Изглежда се страхуват да нападат пряко Назъм Хикмет, който има световен авторитет, и прехвърлят огъня върху режисьора. Още на 14 май в ЦК постъпва докладна: „Трябва да се отбележи, че отделни недостатъци на пиесата в много отношения се задълбочават от режисьорското решение. Създава се впечатление, че режисурата нарочно се стреми да подчертае отрицателните страни на дейността на съветските ръководители, да сгъсти недостатъците в живота на съветските хора. Пороците на спектакъла се засилват от характера на неговото оформление, което е откровено формалистично“[12].
Веднага сравнявам донесенията на Дявол с архивните документи. Вижда се, че Гюрсел е бил потресен от тези архиви, публикувани още през 1994 г. Цитирал ги е дума по дума точно. Дявол: „Накрая постигна целта си с помощта на други тайни врагове на властта“. Със сигурност визира режисьора Валентин Плучек: „Отделни недостатъци на пиесата се задълбочават от режисьорското решение… Пороците на спектакъла се засилват от неговото оформление, което е откровено формалистично“.
Независимо от касовия успех, ЦК решава спектакълът да бъде снет от всички театри в Съюза и забранен в целия соцлагер, а „виновниците“ – наказани. Забранява се само с два подписа: на Брежнев и на Фурцева. Датата на подписите е 27 май 1956 г., две седмици след премиерата. Пиесата има само няколко представления.
Плучек разказва, че когато отива за обяснения в ЦК, взема със себе си изрезки от в. „Правда“ и в отговор на обвиненията цитира статии от партийния орган, които критикуват бюрокрацията. Младият директор на театъра А. Глеков подава оставка, отчаян, че никаква сатира не може да съществува. Едва ли по собствено желание и по принципни съображения. Но хората в сталински калъф са непреклонни:
– А вы думаете, запрещать легко?! – взрывается чиновник. – Приятно? Не надо нас ставить в скандальное положение! Одна история с „Иваном Ивановичем” чего нам стоит! Хотели втихомолку протащить антигосударственную пьесу!
Според Уикипедия тази забрана не е спазена в чужбина. Пиесата е свободно поставена в Рига, Прага и София. Не открих обаче кога и къде е поставена в София. Нека прибавим и ГДР, където е била поставена в присъствието на автора. Това е фиксирано обаче само в докладите на Дявол. Не можем да знаем дали не е фикционален елемент, невъзможно е сега да бъде проверена тази информация. От романа научавам, че тази пиеса се е появила в списанието на Сартър, „който е открит враг на Съветския съюз“. Много се надявам този факт да не е фикционален, интересно би било да се провери дали така е станало в действителност[13].
Режисьорът: Тази история ни накара да се разделим с много илюзии…
Забраната на спектакъла е тежък удар за всички. Валентин Плучек: „Какво е това: да изтръгнеш от сърцето „любимото дете“, а точно така се отнасях към „Иван Иванович“ – най-добрия свой спектакъл, аз не бих могъл да обясня с думи. Но у мен и у много приятели и другари имаше усещане за политическа, гражданска катастрофа“[14].
Решението: централните вестници да излязат с критики срещу пиесата. Абсолютно тъждествени са реакциите на номенклатурата срещу Назъм и срещу Блага. Същите „съображения“ сме чели и слушали и по повод на нейни творби. Както за „Лице“ измисляха, че бил преписан от някакъв световноизвестен роман, че авторката пишела под диктовката на вражески централи…
Обвинението: „Отделни реплики звучат двусмислено и антипартийно“, се прилага сякаш под индиго от партийните апаратчици и по повод Назъм, и в случаите с Блага: „Отделът по култура на ЦК счита, че спектакълът… е зла карикатура на съветските партийни и ръководни кръгове. В спектакъла се провежда порочната идея за това, че влизането във властта неизбежно развращава човека, изказва се мисълта за некомпетентност на ръководството на науката и изкуството от страна на държавните и партийни органи“[15].
И лъжи, разбира се. Вестник „Советская культура“ твърди, че пиесата е снета поради „неприемане от публиката“. И най-безсрамни и неправдоподобни аргументи от рода на този, че пиесата била забранена, защото декорациите в спектакъла били в пряк смисъл „пожароопасни“! [16]
Авторът: Не переживай, брат! Мы с тобой, видно, взяли слишком большую долю сатиры. А это средство сильно действующее, его надо употреблять гомеопатически…“
Назъм така и не успява да види пиесата си на сцена. По това време е в Прага на заседание на бюрото на Световния съвет на мира. Когато се връща от чужбина, пиесата е вече забранена и снета. Мислел да даде Фурцева на съд заради забраната. Но протестира в писмо до Борис Полевой, тогава председател на Съюза. „Боренька“ не отговаря нищо, а препраща писмото до ЦК. По думите на лекуващата лекарка, която го придружава, като узнал за забраната, Назъм направил опит да се самоубие с голяма доза сънотворни[17].
В романа на Гюрсел и в други автентични документи се твърди, че Галина Колесникова, горката лекарка, която спасява поета при първия инфаркт, е получила задача от службите да упражнява надзор. Вероятно и тя е била принудена, но това е много тягостно за Назъм. И той избягал от „надзора“ по пижама и домашни чехли за срещата с новата си любима – Вера Тулякова.
Никога няма да ти простят това!
– предупреждава го Фадеев, когато Назъм се отказва от привилегиите, които му подаряват властниците. Става независим от тях, и затова неудобен. Отношението към Назъм рязко се променя. И как не, след като сам той разказва: Бях поканен от Сталин на среща в Кремъл. Позволих си да кажа: „Сравняват Сталин със слънце. Първо, истинският комунист не може да допусне да го сравняват със слънцето. Това е лош вкус. Второ, в Русия, ако някого сравняват със слънцето, това е Пушкин! [18]
Нечувано: никой не си е позволявал да говори така открито и свободно с диктатора. След годините в затвора Назъм сякаш още няма представа къде точно се намира. Гостите веднага изчезват. Сталин предава да му кажат, че е болен и няма да се види с него.
През 1963 г. в Париж Назъм вижда в новините Хрушчов да заплашва Вознесенски с юмрук. Много разочарован, защото е приветствал идването му на власт като „размразяване“. Не иска да вярва какво се случва. Но в Москва вижда същото по снимките в пресата. Надеждите му за промяна са разбити.
Неслучайно партийните чиновници след смъртта му пред Вера Тулякова го наричат „лидер на интелигентската опозиция“:
Я не понимаю, почему один необразованный человек безапелляционно и грубо судит о кукурузе, об архитектуре, о русском языке, о живописи, о стихах! Почему Хрущев навязывает свой примитивный вкус людям культуры, а через них – всему народу? Почему опять командует один человек? Я не согласен с его вкусом, – кричал ты мне, – понимаешь, не согласен! Я не могу писать частушки! Значит, я должен перестать быть поэтом? Хрущев обманул меня. После двадцатого съезда я так ему верил. Я ошибся. Опять пошли слухи, что КГБ охотится за безусыми поэтами. Не хочу ссылаться на Ленина, не запретившего Маяковского, но позволившего расстрелять другого русского поэта, все говорят, очень хорошего – Гумилева. Что-то тут не так, есть какая-то закономерность повторений… Лично мне больше нравится позиция беспартийного Фридриха Великого: „Я сделал для искусства все! Я не мешал!“[19]
Сега аз искам да умра – казва на 4 март 1963 г.
Умира внезапно след три месеца – на 3 юни 1963 г.
Добре че не е видял как рухват „издънените идоли“. Илюзията, заради която е пожертвал половината от живота си в турските зандани.
1956: Да бъдеш или да не бъдеш
Не е случайно, че на следващата си пиеса Назъм поставя шекспировското заглавие „Да бъдеш или да не бъдеш?“, за да я изведе в по-високи философски измерения. Но и тя е продължение на темата за култа. Написана е само месец след самоубийството на Фадеев на 13 май 1956 г.[20]
Фадеев изповядва пред него страшните си морални страдания. Сляпата вяра в непогрешимостта на Сталин го превръща в „съучастник“ на престъпленията и виновник за горчивата съдба на много писатели като Ахматова и Пастернак. Принуден бил да подписва заповеди за арест на писатели. Невъзможно е да започне живота си отново, само смъртта може да го освободи от тежкия кръст на вината.
Назъм е потресен от самоубийството, на което става свидетел. Фадеев живеел на втория етаж на дачата в Переделкино. Драмата визира отношенията на Фадеев и Сталин. Психологическата интерпретация е перифраза на предсмъртното писмо на Фадеев. Поставя въпроса за покаянието като висш нравствен акт. Въпросът за правото на изкупление.
Невъзможно е Назъм да не е прочел предсмъртното писмо на приятеля си. Вера Тулякова пише, че е научил за съдържанието му след години, но Назъм вижда писмото, защото пръв се е притекъл на помощ. Невъзможно е да не го е прочел, но писмото е взето от служителя на разузнаването и остава засекретено 34 години. Извадено е от архивите на ЦК едва през 1990 г. Съпреживявайки неговата драма, Назъм е солидарен с изхода, който е намерил авторът на „Млада гвардия“.
Тази тема ще бъде продължена от руското кино с неповторима художествена сила. Психологическата драма на Т. Абуладзе – филмът „Покаяние“, е заснет още през 1984 г. – преди „прехода“, но е допуснат на екран едва през януари 1987 г. Не е случайно, че този филм се превърна в знак за началото на промените. А драмата на Назъм Хикмет е написана тридесет години по-рано, още през 1956 г.
Роль, которую сыграл Назым в истории, была ему предназначена. И он сыграл эту роль гениально – пише Евгений Евтушенко[21].
Ролята на „Червения ангел“.
P.S. Изключително показателно е какво се случва след смъртта на Назъм Хикмет. Потресаващо. И след смъртта му номенклатурните търгаши обсебват и си присвояват неговата памет. Нищо чудно. Същото се случи и с паметта на Блага Димитрова. Добре че Вера Тулякова–Хикмет е останала жива, сякаш за да разкаже светата истина. Вярвам безусловно в почтеността на съпругата на Назъм Хикмет.
Но дали нейният разказ е успял нещо да промени? Много се съмнявам. Разказът е абсолютно достоверен. Привеждам го в оригинал. Боя се да променя и една дума. Това е документ, който има стойност на обвинителен акт:
„Симонов пришел ко мне после похорон и сообщил, что отныне он председатель комиссии по твоему литературному наследию. Я опешила. Сказала, что ты хотел другим людям все после себя доверить, и назвала семерку поэтов во главе с Твардовским. Он взбеленился, велел, чтобы я помалкивала про твое письмо, что все уже решено. В его комиссию из твоего списка: Евтушенко, Рождественский, Вознесенский, Евгений Винокуров, Давид Самойлов, Борис Слуцкий и во главе Александр Трифонович – войдет только Боря. Но когда Симонов мне стал объяснять, какие вы друзья, я ему кое-что сообщила и про Пастернака напомнила. Он удалился в ярости. Ну и черт с ним! А Саша вот боится, да и Акпер неспокоен…
На кого ты нас бросил, Назым? Не страшно, но обидно и очень тяжело. Да не бойся ты за меня, Назым. Обещаю тебе, как и ему, молчать и впредь. Пока он жив. Я ему так и сказала:
– Я должна вас пережить, и я вас переживу!
Сатанинское двуличное время! Как много вокруг лжи, фарисейства. Лгут все, хорошие и плохие люди: разница в степени принуждения и извлекаемой пользы.“[22]
Бележка: Назъм Хикмет абсолютно скъсва отношения със Симонов като верноподаник на Сталин, когато той взема участие в разправата със Зощенко, и после – заради писмото му против Пастернак, което става сигнал за унищожаването на големия поет.
Евелина Белчева е доктор по литературознание, занимава се с литературна история, текстология, архиви. Автор е на три книги, разкриващи живота и личността на Владимир Василев, известния редактор на сп. „Златорог“: „Самотен в своето време. Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух“; „Златорожката връзка. Петър Динеков – Владимир Василев, два портрета в 74 неизвестни писма”; „Златорожката тайна. Владимир Василев в театъра на живота си”. Съставител на две книги по дневниците на Петър Динеков „Записки от „прехода“ (2020). Работата ѝ основно e съсредоточена върху живота и творчеството на Блага Димитрова. Редактор на мемоарната книга „Блага – така я помним”. Изследва архивите на академик Петър Динеков, Владимир Василев, Блага Димитрова, П. К. Яворов, Михаил Кремен и др.
[1] По това време той учи в КУТИ в Москва – Комунистически университет на трудещите се от Изтока, който носи името на Сталин.
[2] Хикмет, Н. Через всю жизнь. Театральная жизнь, 1962, бр. 4–7.
[3] Сверчевская. А. К. Известный и неизвестный Назым Хикмет. М.: Изд-во ИВ РАН, 2001, с.108. // Цит. по: Февральский А. Записки ровесника века, с. 370. А. Сверчевская е работила в Института по ориенталистика, известно време е литературен секретар на Назъм Хикмет.
[4]Тулякова–Хикмет, Вера. Последний разговор с Назымом. Время. М., 2009. https: //iknigi.net/avtor-vera-tulyakova-hikmet/1213-posledniy-razgovor-s-nazymom-vera-tulyakova-hikmet/read/page-1.html
[5] Назым Хикмет. А был ли Иван Иванович? Пьеса в три действиях 9 картинах. Пер. А Бабаев и М. Павлова – Новый мир, М. 1956, № 4, с. 18–59.
[6] В оригинала на романа името е Шейтан. Което буквално означава сатана. В християнската семантика сатана е олицетворение на злото, враг на Бога и човечеството. Сатана често се ползва като име на Дявола, но синонимията не се покрива напълно в християнското мислене. Думата сатана и арабското шейтан значи по-скоро „враждебен“, „обвиняващ“. Най-често срещаният синоним на сатана – дявол, идва в български от гръцки, където по-скоро означава „клеветник“. Да, в исляма дяволът е наричан Шейтан. Но дяволът по-скоро подлага човека на изкушение, докато сатаната е олицетворение на злото.
[7] Предполагам, че става дума за книгата на Недим Гюрсел Nazım Hikmet-Dünya Şairi, 1992. За жалост, за мен е недостъпна на турски език. Гюрсел защитава дисертация за Луи Арагон и Назъм Хикмет през 1979 г.
[8]. Плучек, В. В сражениях изувечен. — Театр, 1988, № 6, с. 60–66.
[9]. Сверчевская, А. Известный и неизвестный Назым Хикмет…, с. 117.
[10]. Злая карикатура на советские и партийные руководящие круги. К истории пьесы Назыма Хикмета „А был ли Иван Иванович?“ По документам ЦК КПСС. Публикация документов А. Петрова, изложение и коментарии Ю. Буртина. – Литературная газета. М. 16.02.1994.
[11] Сверчевская. А. К. Известный и неизвестный…, с.114. // Из писем Константина Симонова. Новый мир, М. 1985, № 11, с. 159–160.
[12] Злая карикатура на советские и партийные... – Литературная газета. М. 16.02.1994.
[13] Своите идеи Сартр разпространява чрез политическото, литературно и философско издание Les Temps modernes („Модерните времена“), което основава през 1945 г. Тук поставя въпросите за отговорността на интелектуалците пред своето време, както и за ангажираността на модерната литературата. // https://bg.wikipedia.org
[14] Плучек. В. В сражениях изувечен. Театр, 1988, № 6, с. 60–66.
[15] Злая карикатура… Литературная газета. М. 16.02.1994.
[16] Тулякова-Хикмет В. Последний разговор с Назымом, 2009.
[17] Меликли, Т. Назым Хикмет в Москве (1951–1963 годы) Дружба народов, № 7, 2010.
[18] Тулякова-Хикмет В. Последний разговор с Назымом, 2009.
[19] Тулякова-Хикмет В. Последний разговор с Назымом, 2009.
[20] Публикувана е в сп. Театър през 1988 г. от Вера Тулякова.
[21] Евгений Евтушенко. Гениальная роль в бездарной пьесе. „Общая газета”, 18.05.1998.
[22] Тулякова-Хикмет В. Последний разговор с Назымом, 2009.
