Деветото издание на Софийския международен литературен фестивал се проведе онлайн от 7 до 12 декември 2021 г. и срещна публиката със знакови имена от съвременната литература и култура. Предлагаме ви запис на разговора на Митко Новков с театралните хора Александър Секулов, автор на „Жена на вятъра“ (Хермес, 2021), и Анна Топалджикова, автор на „Колелото на живота“ (Колибри, 2021). Те разказват за своите прояви в литературата и на сцената. Театърът и литературата са се преплитали винаги, но също така си пазят и териториите. В днешно време сякаш токовете между тях отслабват за сметка, да речем, на вербатим театъра. Но пък същевременно драматурзи пишат романи, а романисти –пиеси. Та в тази връзка: какво не им достига на сцената, та го търсят в книгата? Съответно: какво не им достига в книгата, та го търсят на сцената?

Анна Топалджикова: Драмата съдържа в себе си играта. В прозата авторът е скрит, но там играта също присъства по някакъв начин, тъй като различните гледни точки са богатството, присъщо и на драмата, и на прозата. Тоест можеш да влезеш – както в драмата, така и в прозата – в различните персонажи, които са виртуални, и в своя вътрешен свят като читател и като зрител.

Романът ми дава възможност да пътешествам в различни светове много повече, отколкото драмата. Като духовно занимание той ми дава по-голяма свобода и много повече посоки на движение. Въпреки че напоследък прозата присъства и на сцената. Аз мисля, че книгата, въобще прозата и изкуството са по-добрият свят така или иначе, затова и се занимаваме с него. Предпочитам романа, защото мога да изживея много съдби, много животи и мога да пътешествам във времето…

Както казах, напоследък в драматургията навлиза прозата. Самите автори вече, пишейки, вплитат много повече елементи от поезията или прозата. Тоест класическият начин да се пише строго диалогично и да се спазват  правилата при писането на драма, вече е отдавна разчупен, особено напоследък. Сещам се за една пиеса на Роланд Шимелпфенинг – „Арабска нощ“, в която всичко, което се извършва от персонажите – качването в асансьора, влизането в стаята… – се изговаря от самите тях и така се получава една паралелна действителност, едновременно се разказва и се действа. Тъй че театърът се обръща вече често към недраматургични текстове. Действително мисля, че в световната драматургия, а и в българската, като че ли по-рядко се появяват нови и  интересни произведения. Театралната драматургия, която се създава, е твърде буквална, сякаш минаваме през един натуралистичен период, през едно фотографиране на действителността или документализиране, което си има своите обективни причини. Това излизане на обективната действителност на сцената по някакъв начин обеднява театралното изкуство. Затова мисля, че много често театърът избира да бъде по-поетичен, по-разказвателен, по-философски, ако щете, и подбира произведения, които да превърне от проза в театър…

Александър Секулов: Театърът е общо взето един подарък за човека на литературата, защото се научаваш да живееш сред общност, щастлив си в нея, има субординация в нея и ако си знаеш мястото, може да си много дълго време щастлив. Аз определено мога да кажа, че тези десет години в театъра промениха и отношението ми към литературата. Не съм същият литератор отпреди десет години…

Литературата е по-самотно изкуство. Има някаква прелъстителност в театъра, на която не можеш да устоиш. Аз много повече работя през последните десет години в театъра, отколкото в литературата. Литературата сега се явява място за спасение, за отмора… Истински сериозно се отнасям към работата си в театъра, но тя не е само създаване на текстове за театър, работата на един драматург е доста по-голяма, доста по-солидна и мисля, че там всъщност са по-големите ми усилия и надявам се по-големите успехи. Радвам се, че за последните десет години може да се каже, че няма друг български театър освен Пловдивския, в който повече от 60% от репертоара е български и повече от 40% са премиери на български романи, сборници с разкази, нови пиеси, дебютни текстове. Това ми е кауза и мисля, че Пловдивският театър си заслужи достойно мястото през последните десет години, като въвежда тази тенденция…

Анна Топалджикова (род. 1952 г. в София) е театровед, професор по история на българския театър в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Член на Сдружението на театроведите към Съюза на артистите в България, на Международната организация на театралните критици IATC, на редколегията на списание Homo Ludens; председател е на Театрално сдружение „Антракт“. Неколкократен носител на награда „Икар“. Автор е на книги в областта на историята и теорията на театъра: „Необходимото чудо. Митът в българската драма“ (1988), „Играта театър“ (2013), „Фобии и утопии“ (2014) и др.; на театрална драматургия: „Театърx3“ (2012); на романите „Ледовете“ (2007), „Андроник“ (2020), „Колелото на живота“ (2021) и др.

Александър Секулов (род. 1964 г. в Пловдив) е български писател и публицист. Завършва средно специално художествено училище за сценични кадри в родния си град (със специалност помощник-режисьор) и българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Работил е като журналист и редактор във вестници, както и като водещ на радиопредаване. Автор и издател на списанията „Фрагменти“ (1990) и „Петното“ (2004). Създател и собственик на два от най-известните музикални клубове в Пловдив – „Конюшните на царя“ и „Петното на Роршах“. Създател на Празници на изкуствата „Лятно време“ в Старинен Пловдив (1997) и на организацията „Plovdiv Music Stage“. Автор е на пиесата „Светли хотелски стаи“ (2005), на пет стихосбирки, на няколко сборника с есета и публицистика, и роман за деца и юноши, както и на редица романи за възрастни. Превеждан е на английски, немски, френски и унгарски. Най-новата му книга е „Жена на вятъра“ (2021).

Снимка на главната страница: „Камбаната“, моноспектакъл на Деян Донков по едноименния роман на Недялко Славов, фотография Стефан Н. Щерев