„Зад червената врата“ на Юлиана Вегенер е интересен роман. Още от първите страници разказът завладява вниманието на читателя и го кара да следи с любопитство асоциативния ход на мисълта на авторката героиня, която започва със своята – разбира се, фиктивна – смърт в Лондон и впоследствие преминава през отделните етапи от живота си. Удивително е, че въпреки десетилетното откъсване на авторката от България текстът се чете бързо и е написан леко, на прекрасен и жив, литературен български език. Белетристичният талант на Вегенер, намерил реализация в журналистическата ѝ професия, както и в издадените през 90-те години на миналия век два романа, очевидно не ѝ е изменил и този път.

Юлиана Вегенер е гражданин на света, космополитна личност, която се движи между немскоезичния, френския и англосаксонския свят със същата лекота, с която пише за преживяванията си. По нещо нейният текст напомня за автофикционалните наративи на Дубравка Угрешич, където авторството се преплита именно с документалния разказ „от първа ръка“. Известно е, че една от основните разлики между автобиографичното и художественото писане се състои в изпълняваната от отделните събития и образи функция – при автобиографията винаги са налице случки и персонажи, които са по-важни и централни от останалите, докато във фикционалната литература няма елемент, който да не е подчинен на стратегиите на цялостното произведение.

Напрежението между двата типа повествование се явява, поне според мен, основен ключ към разбирането на „Зад червената врата“. Отделните събития, изграждащи личната история, тук не са поднесени в хронологичен порядък. Авторката не счита за нужно да разработва или измисля свят, който да насели със свои творения, герои, придаващи завършеност на разказа, а точно напротив: в случая не се търси дистанция, а тъкмо живото, непосредствено представяне на преживяното. Осемте глави на романа ни превеждат през различни епизоди от живота на Вегенер, случили се от двете страни на Желязната завеса, като историята ѝ намира своя край в Париж през 2015 г., когато в една ноемврийска вечер френската столица бива поразена от няколко едновременни атентата, извършени от ислямски терористи. Равновесие в наратива създава червената нишка на любовната история с италианския кинокритик Ариго Маркиоро, символизираща най-вече неутолимия копнеж по свобода и еманципиране от чуждите представи за това, как следва да бъде изживян собственият живот.

Юлиана Вегенер прескача шеметно между световни метрополии като Париж, Лондон и Ню Йорк, тя присъства на различни съвременни европейски форуми за изкуство и може да се похвали с контакти в най-разнообразни творчески среди. Неведнъж в романа се разказва за Христо Явашев-Кристо (самият той отдавна превърнал се в очите на българската публика от реален човек в символ на космополитната „другост“), когото срещаме и на двата бряга на Атлантическия океан – съответно в Манхатън и на езерото Изео в Италия. Принадлежността към световния артистичен jetset е гарнирана с интелигентна самоирония, която не завоалира (а и не иска да го прави) обстоятелството, че авторката се чувства напълно комфортно в своята роля на участник в описваните от нея глобални културни процеси. Неволно в паметта изниква великата съветска сентенция Это у них лайф, а у нас просто – жизнь, особено ако се спрем върху начина, по който в романа се говори за България, спомените за която са в отчетлив контраст с настоящия бляскав начин на живот.

Любопитен е самият факт, че България въобще присъства в „Зад червената врата” – а в пълна степен може да се каже, че това присъствие е доста устойчиво. Мястото на българското, на българския манталитет в контекста на останалия свят: ето може би централния проблем, разискван в наратива. Звучи изненадващо, при положение че в реалния живот Вегенер отдавна е напуснала страната, където, по собствените ѝ думи, е била принудена да се роди, така че си заслужава да поразсъждаваме над този парадокс. Подобно на вече споменатото творчество на Угрешич, и тук се поставя въпросът за съотношението между локалното и глобалното, между центъра и провинцията и въобще за историята на един човек, който е израснал в периферията, но по дадени причини скъсва с нея. Застъпената в произведението ценностна визия е еднозначна и окончателна: България, така както е представена през погледа на Юлиана Вегенер, не е нищо друго освен топос на ограниченост и изостаналост, „другото“ на цивилизования свят.

Впоследствие картината, разбира се, придобива повече нюанси и всъщност разбираме, че описаните в романа Българии са две – тази преди 1944 г. и другата („другата“), от която авторката окончателно отпътува след политическите промени и падането на комунистическия режим. Разказано е детството на ул. „Иван Асен II“ в София, в така наречения „професорски“ квартал, традициите в семейството, което води произхода си от заможни земевладелски и търговски родове в Котел и Добрич: една среда, в която се говори на чужди езици и където градският манталитет и култура не представляват нещо чуждо, непознато и външно. Детството, домашната закваска на младата Юлиана, чиито баба и дядо са учили в престижни френски и германски университети, вече носят космополитните черти, които по-късно ѝ помагат толкова безпроблемно да се приобщи към живота в Западна Европа. Но българското в неговото качество на „друго“ си остава, то е сянката, която съпътства повествованието, на което и място да се спре – дали в Копенхаген в края на 80-те години, когато Вегенер се чувства „преродена“ от срещата си със западноевропейската цивилизация, в разказите на баба ѝ за светския живот в Париж и Константинопол през първите десетилетия на миналия век, във Венеция или пък в стилния бар в Ню Йорк, където веднъж седмично гостува Уди Алън, за да свири джаз. Общото между всички тези преживявания, парадоксално, е… България! В романа това не е просто една малка и незначителна, периферна във всяко едно отношение държава – тя символизира отсъстващото, сляпото петно, всичко онова, за което няма (и не може да има) място в живота и в ценностната система на един космополит.

Оказва се, че основният културен проблем на нашето общество, който може би все пак добива окончателния си облик през епохата на социализма – недостатъчното урбанизиране, половинчатото откъсване от хомогенността на безименната народна маса – живо вълнува не само съвременните българи, а най-вече самата авторка, колкото и на пръв поглед да е изтъняла връзката. Дали в конкретния случай на „Зад червената врата“ дихотомията провинция-център вече не е от значение? Отговорът на този въпрос не е категоричен. Повествованието звучи изключително актуално, понеже, може би против волята си, всъщност резонира с изконното тукашно светоусещане, благодарение на което въобще се стига до бинарната опозиция България-чужбина. А последната очевидно е доста трудно преодолима, и то не само „у нас“, но и зад граница…

В немскоезичното литературознание през втората половина на ХХ век на сериозен интерес се радва т.нар. „мигрантска“ литература – става дума за автори, които (по обясними причини) са живели и са се изявявали отвъд границите на Германия в периода 1933–45 г., както и за такива, които пишат на немски, бидейки родени в други държави. Конструкциите на „своето“ и „чуждото“, местата на среща между индивиди, култури и системи от ментални и ценностни репрезентации вълнуват немалко съвременни изследователи. В хода на тези научни търсения в качеството на аналитична призма подобаващо място заеха „постколониалните“ изследвания, далеч надхвърлящи рамките на историята на някогашните западноевропейски велики сили и техните колонии. Познатото и другото, както и взаимоотношенията между тях, не са някаква непоклатима и абсолютна природна даденост, а култура, като задачата на съвременните хуманитарни изследвания е не просто да посочат този факт, а да реконструират неговото възникване и по този начин да направят своя принос към конституирането и предоговарянето на общата културна памет. В този смисъл си заслужава „Зад червената врата“ да бъде поставен в контекста на други подобни наративи, които – всякакви съизмервания с германския случай, разбира се, биха били неуместни – тематизират българското от „външна“ гледна точка. Внимателният прочит на романа прави сигурно едно: отсъствието на гражданско общество в днешна България – освен по липсата на правов ред и функциониращи институции – е ярко изразено и в полето на културата. Самият социум все още не е в състояние да предложи на отделната личност опцията да не го харесва, дори радикално да го отрича, но същевременно да остане част от него.

Иван Попов