За този духовен исполин знаем малко, независимо от огромния отпечатък, който с делото си е оставил в историята. Не ни е известен точно дори денят на кончината му, вписана в църковния календар на 20 януари (според друг източник – на 10 януари). Ала не това, разбира се, е най-важното.
Патриарх Евтимий е ключова фигура от края на една епоха (падането на Търновското царство през XIV в. и края на българската свобода). С това именно той си остава най-известен – че като църковен йерарх е сетната опора в едно народно крушение. Когато – както пише в житието му – „варварският цар реши да пресели народа на изток, а Божият човек да изпрати на заточение в Македония (където и да е било това, може би в Бачковския манастир?). Именно на св. патриарх Евтимий дължим обаче и кълновете на новото (реформата на българската словесност, оцеляла заедно с искрицата вяра) – а за това се подсещаме рядко, дори го забравяме.
За историческата му роля като водач на народа напомнят учебниците, както и паметниците му: онзи пред университета в Търново, където Евтимий е въздигнал ръце над старопрестолния град (дело на Борис Гондов), и най-вече другият паметник в самия център на София (дело на Марко Марков), от който патриархът-светец сякаш всекидневно благославя с кръста си потоците от хора, неспирно извървяващи се покрай това място (анонимизирано по времето на соца със странното обозначение „на Попа“).
Зад всяка историческа фигура обаче се крие жив човек: с мащаба на своя дух и неуловимостта на сянката си. Как обаче да го съзрем? Къде са ключовете към него, зашифровани в делото му?
Малкото, известно ни за Евтимий Търновски, дължим на житието на Григорий Цамблак, Киевски митрополит и (може би) негов родственик. Житието е писано около десетилетие след кончината на патриарха, докато е бил ярък споменът за него. Ала житието не е биография, както и иконата не е портрет. Друга е целта на този „похвален жанр“, предаващ жизнения сюжет на човека с оглед не толкова на „земната“, колкото на „небесната“ му история. Както и върху иконата, очистен от наслояванията на плътта (и греха), ликът възсиява другояче: не просто какъвто е бил, а какъвто му е предначертано да бъде.
И тъй, житието на Цамблак ни дава основните жизнени траектории от биографичното време на преподобния Евтимий. Бъдещият патриарх е роден в престолния Търновград „от благочестиви и благородни родители, които бяха боляри на българския цар“. Имената им не знаем, нито знаем в кой от кварталите на града е видял белия свят бъдещият духовник. Не знаем и даденото му по рождение име, нито спазено ли е било правилото за съхранението на първата буква от светското име в духовното (както неговият съвременник св. Ромил Видински се е именувал по рождение Райко).
Житиеписецът съобщава, че още от ранната си младост светецът загърбил „всичко красиво в тоя свят“ и „възлюбил бедността, заради обещаните небесни блага“.
Можем само да се представим „презрените хубости“ на тогавашния Търновград: дивната природа и местоположението на този образ на „небесния Йерусалим“; белокаменните църкви с техните златни куполи, дворците на Царевец и Трапезица, зелените дворове на уютните домове, кацнали над Янтра, в някои от които е преминало и детството на бъдещия патриарх. Някъде там той би трябвало да е изписал върху восъчна плоча първите си букви, да е усвоил отрано началата на родния си език, а и на гръцкия, както е било прието сред знатните болярски родове.
Уви, не знаем и рождената му година. Цамблак отбелязва само, че патриархът бил вече стар, когато Търновград пада в ръце на турците (1393 г.). Какво ли в онази епоха е означавало да си „вече стар“? Седемдесетгодишен? Или превалил шестдесетте? Трудно е да се каже. Най-общо вместват рождената му дата в периода 1320–1330 г.
И пак от Григорий Цамблак научаваме за вродената му от младини склонност към книгите, за пламенната му жажда към образование и духовност. Така е прието да се пишат похвални слова, такъв е жанрът на самия „панегирик“. И все пак запомнящо се е сравнението с „благородното растение, което, растейки с право стъбло, предвещава хубав плод“. Това е времето на цар Иван-Александър – години на умиротворение и относително възмогване, а и „години на словото“ – на книжовен разцвет, на безброй преводи и ръкописи.
За младия Евтимий, замонашил се при един от най-знаменитите тогавашни отци – Теодосий Търновски, това е и времето на духовни изпитания. Старецът Теодосий издига манастир в Кефаларската горска пустиня край Търново. Днешният Килифаревски манастир (нееднократно опожаряван през вековете и вдиган отново) – дава само бледа представа за онова време, когато тук е духовното гнездо на голямото монашество от времето на „исихазма“ – голямата мистична традиция, тръгнала от Света гора; става дума за съзерцателната традиция на „лествицата“, на непрекъснатата „Иисусова молитва“ („сърдечна и умна“), установена от монаха св. Григорий Синаит, на молитвеното мълчание и премисляне на тварния свят в неговите енергии, изхождащи от Отца, според учението на св. Григорий Палама.
Именно в тази монашеска традиция, пуснала корен в българските земи, се извършва и „обръщането“ на бъдещия Търновски патриарх. Житиеписецът отбелязва, че Евтимий, подложил себе си на най-строга аскеза, изпитва върху тялото си „всичко“, както някой ковач калява желязото с огън и вода. Възприел „умно-сърдечната молитва“, той хвали Бога не седем пъти на ден, както заръчва псалмопевецът (Пс. 118:12), а превръща диханието си в молитва, идеща от глъбините на душата му. „Никога не легна на ребрата си даже на гола земя, а само със седене на стол даваше малка почивка на тялото си. Стомаха, който много иска, той укроти философски, както никой друг“.
Така Евтимий преуспява в монашеския подвиг, а и във философията. Вниква в Светото писание, изучава трудовете на отците на Църквата, стриктно следва духовните заръки на монаха Григорий Синаит, бащата на исихазма, оттеглил се в манастира в Парория (в Странджа), на самата граница между България и Византия.
Две са конкретните истории от онзи период, за които узнаваме от житието му. Едната е свързана с молитвената практика на неговия духовен наставник Теодосий Търновски. Веднъж, при удрянето на клепалото, инокът Евтимий отива в килията му, за да го извика за служба. Никой не му отговаря. Отваря вратата и вижда стареца си като „огнен стълб, с издигнати нагоре преподобни ръце и неподвижен“.
Другата случка е, че една утрин намира своя преподобен отец пред килията си да ридае. Имал видение – че агаряните ще превземат България, а превъжделената горска пустиня ще тъне в запустение. И нещо лично, свързано с младия Евтимий. Казва му: „А ти, чедо, бъди мъжествен и да крепне сърцето ти, ще се сподобиш с вериги и апостолско гонение“.
Предусещане на бъдещето: сякаш нишката на целия живот на патриарх Евтимий тук изниква за миг, преди да се разсее в историята.
Преподобният Теодосий взима със себе си Евтимий и група ученици при пътуването си до Константинопол, където скоро се представя обаче пред Господа. Евтимий го изпраща със сълзи. Сетне го приемат в светата Студийска обител, после се оттегля в Света Гора, трупа много знание, а и немалко печал вследствие на различни козни и гонения.
Накрая се връща в родния Търновград. Вероятно още в странство начева огромната си книжовна дейност и вече е готов за своето духовно дело. Става дума за огромната му преводаческа и писмовна дейност, която ще направи от него реформатор в езика. Прави впечатление, че не се завръща в Килифаревската света обител, а извършва стъпка напред – поема в ръцете си манастира „Св. Троица“, отстоящ на около седем километра от престолнината Търново. Манастирът е патриаршески, местните хора го зоват „Шишманица“ (може би заради царската подкрепа).
Мястото е особено: над скосените скали погледът опира в небето. Четири години прекарва тук Евтимий (сравнени от житиеписеца със седемте усилни години на библейския Йосиф) – едни от най-важните в живота му, а и съдбовни за българската книжовност. Сподирен от рояк ученици (някои от тях може би следващи го още в чужбина?), Евтимий се заема да превежда, пише, създава:
Но какво вършеше? Превеждаше божествените книги от еладски език на български. И някой, като ме слуша да говоря тези неща, нека не сметне, че съм излязъл вън от истината, понеже българските книги са с много години по-стари и са от самото начало на покръстването на народа, пък и защото са именно книгите, които е изучавал и този велик между светците човек, доживял дори до наши дни. Зная това и аз, и то иначе не е.
Но било защото първите преводачи не са вникнали докрай в езика и учеността на елините, било пък защото те са си послужили с грубия свой език, издадените от тях книги са се оказали прости по реч и несвързани по смисъл с гръцките писания, грубо съчинени и нестройни в потока на речта. И само защото се наричаха книги на благочестивите, затова се смятаха за верни, ала в тях се криеше голяма вреда и противоречие с истинските догми. Затова и много ереси произлязоха от тях. Като унищожи всички стари книги, този втори законодател слезе от върха на планината на ума, носейки с ръцете си, подобно на написани от Бога скрижали, книгите, над които се труди, и предаде на църквата истински небесно съкровище: всички нови, всички честни, с Евангелието съзвучни, в силата на догмите непоколебими, като жива вода за душите на благочестивите, като нож за езиците и като огън за лицата на еретиците. И се провикваше заедно с Павел: „Старото отмина; ето всичко стана ново.“
(Григорий Цамблак, „Похвално слово за св. Евтимий“)
„Втори законодател“ на книжовната църковнославянска традиция и „унищожител на старите книги“!
Велико дело, трудно за осмисляне днес, тъй немислимо е то по мащаба си.
Житиеписецът не ни казва кои книги и колко на брой са били „изправени“. Немислимо е всичко туй да се случи за три, даже за трийсет години, ако допуснем, че напълно е било прередактирано цялото Свето Писание и книжовното дело на Симеоновия век – с основните преводи на св. Климент Охридски, Йоан Екзарх и Константин Преславски.
По-лесно е да допуснем, че идеята за „модернизацията“ на „грубата и нестройна реч“ е съзряла още в периода на иночеството му и под наставленията на преподобния Теодосий Търновски, за да прерасне в завършен проект, докато той задълбочава знанията си във Византия.
За да си представим мащаба на това дело, нека осъзнаем, че не става дума за десетки страници, а за голям брой обемисти кодекси, включващи в себе си още стотици произведения.
Ако учениците на светите братя Кирил и Методий някога са положили основите, внимавайки за буквалния смисъл в свещените книги, то след вековно разгръщане и обогатяване на речта е дошло времето църковнославянският език да възсияе в цялата си красота и пълнозвучност.
„Първоучителите – отбелязва проф. Климентина Иванова – са имали още по-тежка задача – да сътворят литературен език там, където той не е съществувал. Но целта на Евтимий – да унифицира стилистично книжовния фонд на високата литература, да отстрани неточно преведените текстове и да преоткрие за българите красотата и строгата нормативност на книжовния език – също не е лека“ („Патриарх Евтимий“, София, 1986 г., с. 62).
Даваме ли си сметка, пишейки на днешния български литературен език, че в него е вградена и „сянката на този патриарх“, безмълстващ в делото си? Че нему дължим толкова много не само ние, но и останалите славянски народи, възприели „реформата“, разпространена от безбройните му ученици след рухването на Търновското царство? Най-вече в Русия, където живото наследство на „търновския светилник“ е пренесено от младия Киприан, бъдещия митрополит на „вся Русь“.
Изящният и благозвучен език, реторичните и ритмични структури (наречени от италианския славист Рикардо Пикио „изоколони“), причастните форми и конструкции, надграждащи говоримия език – всичко това сме наследили тъкмо от „Евтимиевата реформа“. Образец на тази „висока книжовност“ са и „похвалните слова“, писани от самия патриарх, които напълно съперничат на голямата византийската традиция и в които „плавни и тържествено звучащи периоди се сменят с каскади от епитети, а те на свой ред – с натрупване на глаголни форми, създаващи драматично напрежение“ (проф. Климентина Иванова).
Ето и един пример:
Удивиха са ангелите,
ужасиха се праведните,
бесовете се посрамиха,
мъчениците възиграха,
възхвалиха и пророците,
срещнаха – ангелите,
архангелите – понесоха,
властите – изпращаха,
силите – подкрепяха…
(Из „Похвално слово за мъченица Неделя“, писано от св. патриарх Евтимий)
Какъв по-ярък пример за духовната поезия, сляла по толкова неповторим начин отделните жанрове, че да даде живот на онова, което след XIV в. назовават „плетение словес“ – термин, с който акад. Дмитрий Лихачов обозначава „Второто южнославянско възраждане“. Така традицията се обновява, прераствайки в „нова норма“ – на едно минало, свързано с нашето настояще.
Няма да забравя вълнението, с което непрежалимият отец Ангел Ангелов от храма „Св. София“ ми е разказвал как при едно посещение в Зографския манастир атонските братя му дали да подържи в ръце личния служебник на самия св. патриарх Евтимий – с неговите „изправления“ по полетата. Вътре била цялата св. Златоустова литургия – в този си вид, в който звучи на църковнославянски до ден днешен във всеки славянски храм по целия свят. Без разлика „ни на йота“ – от XIV век, та до наши дни.
Нека винаги се подсещаме, че и новата българска литература изниква като приписка към същото това „плетение словес“, „съписано Евтимием, Патриархом блъгарским“…