Първата ви книга „Никоганебъдинещастен“ беше именно сборник с разкази. После имахте период, в който романът беше вашият жанр – също много успешен. Но някак все се връщахте към разказите. Ето и сега, в новата ви книга „От тази страна на смъртта“. Първо, един клиширан въпрос, но ми се струва интересен – разказ или роман? И в продължение: какво може разказът, което романът не може?
Благодаря за този, общо взето, гигантски въпрос. Струва ми се, че няколко дни не биха стигнали за изчерпателния му отговор. И все пак, да пробваме вкратце – почти всички добри писатели, както впрочем и повечето посредствени, са започнали творческия си път с разкази. Достоевски например преди да напише най-стойностните романи в историята на човешката цивилизация, именно с разкази се е учил да пише. Някои като Борхес никога не се решават, или не намират творческа необходимост да напуснат територията на късия разказ. Защото може да заметеш под килима на романа няколко несполучливи момента, но в разказа – там просто нямаш пространство за каквато и да е грешка, там именно си личи естетическото майсторство в най-болезнена степен. Колкото до мен – роман или разказ – както е добре известно на грамотната публика, никой след смъртта на Йовков не е писал на български език разкази с по-висока художествена стойност от моите. Докато романи, по-добри от моите, има няколко. Значи мястото ми е по-скоро в разказа. Но, какво да се прави, сега е ред на роман.
Силна тема в книгата ви е историческата. Разбира се, разиграна през днешното и през, предполагам, вашето разбиране за историята. Как трябва да четем историята според вас?
Историята се чете през историческите източници, а не през това, което на нас ни се иска да открием в нея. Например, след като няма нито един сериозен, проверен, достоверен исторически източник, който да потвърждава, че България, в който и да е момент, е била „на три морета“, значи – просто никога не е била и толкова. Има достоверни данни, че в кратки периоди между различни войни (напр. 1913–1918 г.) е била на две морета. Което, като се замислиш, пак не е ужасно зле, Чехия например никога не е била на нито едно. Та, така трябва да четем историята – сериозно и критично, без емоция и без патриотарски комплекси, които, както знаем, са последното убежище на негодниците.
Ако можехте да избирате, в кое време бихте живели?
О, със сигурност сега. Ние сме едва второто поколение, при което яденето три пъти на ден е достъпен лукс за повече от половината население на света. Гладен се умира, гладен не може да се живее и така е било – от глад се е умирало през 99.98 % от човешката история. Въпросът е какво правим сега, след като се наядем, преди да идем до тоалетната. Сега, сити и пресити, какво да сторим? Ами как какво – да вземем да влезем във Фейсбук да напсуваме някого, което при повечето от нас е единственият ни отбелязък в света за съответния ден. А Микеланджело е направил „Пиета“ на няколко чинии чироз и две-три свински бузи (гуанчале).
Имате разкази, в които правите нещо, което не много писатели правят – допускате читателя в личното си пространство. Герои в тях са вашата дъщеря, вашата жена и това някак прави нещата и художествени, и съвсем близо до документалното. Доколко според вас писателят трябва да „изповядва“ личното и с какво това допринася за силата на конкретното произведение?
Без смислен и най-вече без интересен личен живот няма как да създаваш стойностно изкуство. Лично познавам немалко съвременни писатели, които пишат посредствено, защото живеят посредствено. Ако на Микеланджело целият му личен живот се беше състоял с това да си сменя профилната снимка с поредния номер на партията, която подкрепя при поредни парламентарни избори, нямаше да имаме „Пиета“.
В разказите (а и в една „корпоративна трагедия“) вие сте и по-скрито, но и съвсем явно ироничен към днешни сюжети – медийни, рекламни и др. Кое в днешното време ви провокира да пишете?
Аз съм писател хуманист, дори – подобно на Елин Пелин и Йовков – сърцевед. Човекът ме провокира да пиша, човекът в своите възходи и провали – в днешно време заради дигиталната революция възходи и провали, по-видими, по-декларативни отвсякога преди.
Сюжетите във вашите разкази пътуват в буквалния смисъл –Константинопол, Рим, София, Швейцария, но и през времето. Струва ми се, че сте привърженик на теорията за линейния ход на времето? И не само като писател?
Времето заедно с пространството съставляват аквариума, в който Бог ни е сложил, за да има къде да сме, за да има вътре в какво да съществуваме. За добре тренирания ум времето е просто досадна необходимост и в крайна сметка – илюзия.
А кои са днешните чудовища?
Джипитата, които издават фалшиви ваксинационни удостоверения. Както и всички останали гадове, които застрашават и увреждат човешки животи за пари. Няма разлика дали си издал фалшив зелен сертификат срещу 100 лв., или си започнал 20-годишна война, за да откраднеш няколко стотин милиона от богатството на страна, която твърдиш, че освобождаваш – и в двата случая в Регистъра на Светлината за теб ще запишат, че си убивал за пари.
Накрая – какво четете, какво харесвате и към кои писатели се връщате?
Чета предимно на английски, съвременна литература, която си свалям легално на Киндъла. Излязъл нов Джон Ланчестър – идеално, ще чакам ли българския превод – не, ни най-малко, благодаря ти, мамо, че ме тормозеше да уча английски, откак се помня. Спечелил Жером Ферари Гонкур, никой не се интересува от това тук, нищо, другаде се интересуват – свалям го на английски и него. Винаги ще се връщам към Достоевски, той е мерило не само за литература, а за ниво на човешка осъзнатост по принцип. Иначе от съвременните български автори, през изминалата година най-силно ме зарадва „Жена на вятъра“ на Александър Секулов. А в момента имам и честта, и щастието да разполагам с предпремирен откъс от новата книга на Георги Тенев.