Димитър Талев ни въвежда умело в семейния кръг, при най-близките хора, при хората, вече влезли в ума и сърцето на младия банскалия. Но тесен е този кръг за буйния, непокорен момък, неясни мечти и копнежи го теглят с необуздана сила навън

Синът на Димитър Талев Владимир Талев и неговият внук Андреас Талев издадоха сборник с есета и мемоари под надслов „Епохата Талев“.

Книгата е изградена върху спомени от детството и юношеството на Владимир Талев, негови критически и общофилософски анализи, раждани през годините, и посветени на Талевата четирилогия – „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“, както и на трилогията, посветена на Цар Самуил.

В любопитното четиво са включени и вълнуващи разкази – есета на Андреас Талев, в които разсъждава за общочовешкото значение на великия писател и мястото му в европейския социокултурен контекс.

Епицентър.бг ще представи откъси от тази великолепна книга за българския дух.

Днес предлагаме на нашите читатели есето „Монахът от Хилендар“, посветено на преподобния Паисий Хилендарски - един прочувствения разказ за този, както го нарича Владимир Талев „непокорник, бунтар и първи възрожденец“.

Монахът от Хилендар
От непокорник и бунтар до първи възрожденец

Владимир и Андреас Талеви

Османската империя се бе проснала от далечна Персия, та едва ли не до сърцевината на Европа, близо до стените на Виена. Най-напред могъщата ѝ войска, многобройна и добре обучена, с фанатична вяра, унищожи до основи християнска Византия, разруши и силното Българско царство… Легна, притисна нашите земи черна робска нощ, годините се нижеха една след друга, безропотни и безпаметни. Минаха и векове, българите, завладени и от страх, и от равнодушие, забравиха сказанията за техните храбреци и непобедими герои, за славните си царе и водители. Собствената им история избледня и се изпепели в немощната им памет.

През 1722 година в българското село Банско, разположено живописно в полите на Пирин планина, се ражда Пенко Баанов. За него разказва Димитър Талев в романа си „Хилендарският монах“. Брат му е хаджи Вълчо, тежък търговец, всезнаещ, склонен винаги да поучи, обсебен от пъклената сила на парите. Другият брат, по-старият, е отец Лаврентий, калугер и по-късно игумен в Хилендарската обител.

Искрена обич свързва Пенко със сестричката му Ленка, младо и хубаво момиче. Дълги часове разговарят те, доверени един на друг, това са вече истински изповеди. И Ленка никога няма да забрави да налее пресна водица в стомничката му за през нощта.

Друга е обичта на Пенко Баанов към Сандра, сляпо девойче, удивило и пленило момъка още в първия миг на срещата им. Нейният глас, звучен и плътен, го омайва като сладка песен, бледото ѝ лице, златистите ѝ коси са озарени от странна светлина. Не е ли това ангел небесен, слезъл на земята? Ето, тя се приближава, навежда се и плитката ѝ отзад се плъзва, увисва чак до самия под, дебела и тежка, цяла от лъскаво злато. Неговите очи бяха вече там.

Димитър Талев ни въвежда умело в семейния кръг, при най-близките хора, при хората, вече влезли в ума и сърцето на младия банскалия. Но тесен е този кръг за буйния, непокорен момък, неясни мечти и копнежи го теглят с необуздана сила навън, към безкрайния пъстър свят.
И ето, двамата братя, отец Лаврентий и той, яхнали коне, пътуват към Рилския манастир. Тук се пазят стари ценни книги, те трябва да ги видят, да ги вземат в ръце. Голяма е радостта на Пенко от това пътуване и той възкликва:
– Иде ми да литна!
Къса е радостта му. Изпречват им се трима зли турци, с тях е и един помак, потурчен българин, най-зъл от всички. Заповядват, с оръжие под ръце, да слязат от конете си, не може гяури да яздат, робите нямат това право. Не се подчинява Пенко, смъртна опасност надвисва над главата му, брат му със сетни сили, със сълзи в очи, с горещи молби го изтиква встрани. Силна ярост бушува сега в Пенковата душа, не идва покой и той ругае насилниците, най-вече тоя потурнак. Свой, от една кръв, а се обърнал против своите! Отстъпник! Забравил своите си и къде намери толкова омраза за тях!

През целия си живот, от детски години, та до последния си ден и час, авторът на тези редове, на романа за Паисий Хилендарски, се терзае от мисълта си за отстъпниците, ратува срещу тях, а те, отстъпниците, от скудоумие се отричат от своя български род и отечество.

* * *

Не минава много време и Пенко Баанов е отново въвлечен в стълкновение. Той отказва прищявката на арогантен турчин да пази коня му, докато агата пазарува в близкия дюкян, и му казва в лицето без страх, ясно и категорично:
– Аз не съм ти ратай.
Това вече не е само непокорство. В тези няколко думи се съдържа явна съпротива, враждебен отказ за подчинение. Сърцатият българин от Банско се бунтува. Пенко е променен, сега носи в душата и мис­лите си смелостта и решителността на бунтовник. За него занапред няма вече господари и послушна рая. Щом не е ратай на пришелеца, той сам е господар на тая земя, земята българска, на която е роден.

Нека да споменем тука нашето дълбоко убеждение за таланта на Димитър Талев да създава живи образи, които в процеса на повествованието се променят неусетно, развиват се, допълват се нови характерни черти, бихме казали – узряват. Ценното е, че този процес на пръв поглед е незабележим. Знае се, че статичните образи са неубедителни.

И внезапно, като страшен, черен ураган се втурва над нещастната фамилия Баанови най-тежка трагедия – милата, хубава Ленка е нападната от глутница турски сеймени, техният чауш и още друг един злодей я поругават, отнемат ѝ най-святото, което притежава това младо девойче. Пенко не се колебае и за миг – той застрелва от упор чауша, поваля другия на земята с удар на изпразнения пищов.

Останала сама, Ленка преживява непосилно мъчителни мигове. Авторът споделя: „Тя не можеше да се спаси най-напред сама от себе си… И тая погнуса, това гадливо напъване от самата ѝ утроба“. Решението ѝ идва едва ли не като спасителна мисъл: „Не искам да живея повече…“.
Тук Димитър Талев създава една символична картина, която завладява читателското сърце и обикновено остава в съзнанието, за да бъде често извиквана пред погледа.

Убиването на похитителя е заслужено наказание. В известен смисъл честта на Ленка, на семейството и на рода ѝ, на селото, на хората, които живеят на тази земя, е спасена. Тези хора не са безропотна рая, не са малодушни гяури, те защитават с гордост своята чест, дори и с оръжие. Но дали има и други смелчаци, способни да изпълнят наказанието? Или само Пенко, Пенко Баанов носи в сърцето си чест и смелост?!

В селото нахлува разярена тайфа от въоръжени до зъби турци, търсят под дърво и камък убиеца, заканват се на кол да го натъкнат. Смъртна опасност надвисва над отмъстителя, той решава заедно с най-верния си другар да замине за Света гора. Тук е Хилендарският манастир с богатата си библиотека, книгите винаги са привличали Пенко с неотразима сила. Тази обител е най-сигурно убежище за него, за търсения със стръв и ярост убиец. Друг избор няма!

Раздялата с родното гнездо е тежка. И особено тежко е прощаването с любимата Сандра, щедра в този момент, щедра и най-благородна. Лицето ѝ е бледо сякаш от „бяло озарение“ и „толкова хубаво, разтворено и чисто като ведър божи ден“. Отново усещаме свойствената и неповторима етика и естетика на Димитър Талев при докосване с изявени, с открояващи се жени.
Пророчески са думите на сляпата девойка:
– Накъдето и да отидеш, Пенко, пред тебе ще се отвори широк път. Ти си много силен, със силна душа… ще те помня.

* * *

След дълго пътуване Пенко Баанов, верният му другар, спътниците им пристигат в Хилендарския манастир. „Големите, многокатни сгради като че ли се надигаха около тях да ги потиснат.“ Посреща го, отначало предпазливо, брат му отец Лаврентий, издигнал се тук до проигумен.

Белетристът Димитър Талев има силно проявено чувство за обособяване на отделни пространства, епизоди, настроения, откъси от различни събития. Това умишлено разчленяване изостря интереса към фабулата, тя ни привлича с още по-голяма сила. картинното възприемане допълнително сгъстява въздействието на дошлата промяна:
„Тежка порта се блъсна и се затвори току зад гърба на Пенко Баанов, между предишния му живот и новия му живот в манастира“.

Прогласяват го за послушник на стария и престар отец Борис, който привлича и привързва будния момък още от първия ден. Пенко тъгува за родното си село, за милите хора, които останаха там. Високите зидове на манастира „бяха прегради към целия външен свят“, но той „прие тая откъснатост и с облекчение, тя беше щит срещу голямата опасност“.
Големи са силите, които го претеглят назад или пък го отблъскват да приеме новия си живот. Две яки връзки го изтеглят насреща, на новия бряг: най-напред е успокоението, носено от сигурността, а след това и най-вече е този стар и престар монах, отец Борис, с чиста душа, също така трептящ от телесна чистота, мъдър и спокоен, събуждащ доверие, което неусетно преминава в неотразим порив към изповед:

– Отче, аз убих човек. Той поруга сестра ми и аз го убих!

И отново вижда Пенко смъртния ужас по лицето на турчина. И отново изпитва „и страх, и сила на сърцето, и надмощие, и някаква горчива, парлива сладост в омразата му към насилника, в погнусата му от него, сладост, че утоляваше с кръвта му своята жажда за мъст“. Тези мисли измъчват момъка, те са „нестихваща болка в него“. Такава е осанката на отец Борис, такъв е неговият глас и поглед, та откровенията бликат като бистра вода от чист извор.

Три години живеят заедно в една килия и преддверието ѝ. Безкрайни са разговорите между двамата, Пенко е ненаситен да го слуша, признава, че когато го слуша, всичко му е ясно… но после „кръвта му се качва в главата!“.

Отново обезпокоен от старата си мисъл, която не му дава покой, младият пита стария, мъдрия:
– С какво ще изляза срещу турчина и срещу неговото оръжие?
– С любов към поробения народ свой.

* * *

Един ведър летен ден отец Борис, легнал неподвижен в чистото си легло, извиква при себе си Пенко и му съобщава с леко позатихнал глас, ясно, спокойно: „Днес ние с тебе ще се разделим. Завинаги. След малко аз ще умра“.
Старият инок, без да се смути от уплашените очи на съжителя си, продължава:
„Иде моят най-блажен час. От него всички се боят. Аз не се боя. Освободих душата си от тялото и тя ще се отдели от него без болка“.
Малко преди да издъхне, в ъглите на ясните му очи заблестяват две дребни сълзици. Най-напред послушникът му се учуди на тях, сетне те го смутиха силно. За кого плачеше сега? Ето, и той „бе усетил болка, почувствал бе пак всевечната човешка скръб“.

Той се бе удивлявал на светия старец, поучавал се бе от него като от божи апостол, обичаше го и сега. Но двете негови сълзици говореха, „че и той не бе познал докрай истината за живота, лъгал се бе за най-важните неща“.

Пенко съзира, „че пътят, по който го бе повел, се връщаше назад. Отвориха се старите му рани, оживяха всичките му болки“. Без отец Борис животът му се вижда пак празен. Но накъде? Неговата Сандра, милата, хубава Сандра я няма вече, тя е умряла. Турците го чакат да се върне, за да го обесят. Накъде? И той споделя на брат си Лаврентий: „Мене сега само крилото божие ми е нужно“.

Бунтовникът от Банско приема монашество, облича монашески дрехи и сега новото му име е отец Паисий.

* * *

Новият монах искаше да бъде истински монах. Той „познаваше и най-голямото задължение – да усмири човек най-напред себе си, да се покори пред волята божия до пълно себеотрицание“. Набожното му въодушевление растеше със всеки изминал ден. За него манастирската църква беше „кът на самото божие царство“. Излизаше често на работа по манастирските имоти и работеше до изтощение. За късо време се промени и външно: отслабна много, лицето му побледня, като да бе сега прозрачно, широкото възлесто чело изпъкна още повече. Обади се и някаква болест, все го болеше стомахът, също и глава.

И тъкмо тук, някак изненадващо и като да разкрива някаква загадка, Димитър Талев ни съобщава: „Ала знае се и това, че докато има в човека макар и само една искрица живот, тя винаги може да се разгори и разпламти отново. Така се случи и с отец Паисий, предишния Пенко Баанов от село Банско. Човек където и да се залута, все към себе си се връща“.
Големият белетрист предвещава промени.

* * *

Тук, в обширната библиотека на Хилендарския манастир, Пайсий най-напред се запозна с отец Тихон, който пазеше ревностно книгите от огън, също и от прах, но най-вече от… гърците – виждаха ли те българска книга, все гледаха да я затрият. Затова дядо Тихон усърдно, безуморно преписваше „всяка хубава, поучителна книга“ и я предаваше нататък да се чете. Отец Паисий се поучи от него и по-късно сам започна да преписва ценни книги.

В книгохранилището той срещна отново отец Макарий, гръцки монах, учтив, почтителен човек, който обичаше силно книгите, също и българските. С него пък превеждаше заедно гръцки книги на български език, така отец Паисий овладя изкуството на превода, разшири познанията си за езика на елините.

Веднъж Паисий се натъкна на едно писание, което не описваше страданията на някой светец, а разказваше за цар Александър Македонски и народа му македонски, живели преди векове по тия места. Отец Макарий отговаря спокойно, съсредоточено на Паисиевата нетърпеливост: „Цар Александър Македонски е бил от гръцка кръв заедно с целия свой народ. Народът му е изчезнал, загубил се, останала е само историята му“.

Тези думи на Димитър Талев са отправени освен към читателите на романа му, също така и към някои фалшификатори на исторически факти или болнави мегаломани от Скопие.

Библиотеката стана сега убежище за отец Паисий. Прекарваше повече от времето си тук, четеше безспир или преписваше изречения, също цели страници от мъдрите книги. Веднъж случайно срещна и прочете няколко думи, мигом „книгата започна да трепери в ръцете му, дъхът му спря в гърлото:

Народ болгарски непобедим во бранех…“.

Станало бе някакво чудо. Монахът от Хилендар „стоеше неподвижен, втренчил поглед пред себе си, очите – още по-тъмни при мъртвешката бледност на лицето му. Той докосна с върха на пръстите широкото си изпъкнало чело, по което бе избила леко влага и тихо продума с далечен глас:
– Щит… И аз ще изкова щит за моя народ. Ще напиша и аз история българска“.
Затваряме бавно романа на Димитър Талев, потънали в прочетеното. Превъплъщението на отец Паисий е пред очите ни, живо, осезаемо, вълнуващо. Бъдещият автор на „История славянобългарска“ след един дълъг път, след безброй мъки и изпитания е роден. Тези претворения от едно в друго душевно и мисловно състояние, съпроводени с видими телесни белези, Д. Талев владее съвършено.


* * *

Паисий преглежда неуморно, упорито всички книги и ръкописи на хилендарската библиотека, преписва всеки ред, където се споменаваше нещо за българския род и име. Мъждукаха „искри от загасващ огън“, но отецът чувстваше, усещаше, че „някъде пламтеше огънят“. Хилендарецът нарамва дисаги, никой и нищо не могат да го спрат, сила, целеустременост бликат от тяло и душа. По пътя си пак среща гръцки монаси, едва ли не всичките, та дори и неколцина българи, оглупели и без чест, го посрещат със злоба, с дива омраза, с хули и присмех. Питат го:

„– Какво търсиш?
– Библиотеката – звучи отговора на гордия българин, скривайки голямата си умора, също и тъга.
Пред много залостени врати ще повтаря:
– Аз съм българин. Търся по библиотеките що е писано за моя народ, за историята му“.
Връща се „в Хилендар болен и съвсем немощен“. Бързо се изправя, той беше „твърд, настойчив, а и Бог имаше грижата за него“. „Той ходи по много места низ Българско, като Фипибе и Средец, та чак и до Златица ходи, в подножията на стария Балкан.“
Отец Лаврентий, по-старият брат, му казва с радост и гордост: „Ти знаеш повече от мене!“.

* * *

„Дошло бе време Паисий да седне на своята писмена маса.“ И той сяда, въздъхва дълбоко, мъка и тъга стягат гърдите му до болка…болката за поруганото българско име. Надига се „гняв, още по-мъчителен, гори като жив огън“.

Часовете минават, килията се изпълва с вечерен мрак, белее се само хартията на масата. Монахът е „безсилен да улови началното слово“. Запалва в унес пръстения светилник „и негли с това се разтури някаква магия“. Скоро чернеят първите думи:

Роде болгарски…

Той реди дума по дума, изречение след изречение. Срещу него „в здрачна някаква светлина се бяха струпали човек до човек“ – най-близките му, познатите. Тук бяха и люде, които никога не беше виждал, те живееха „низ цялата българска земя“, стълпили се „човек до човек, като жива гора“. Тях призоваваше Хилендарецът с огнени слова да четат неговата История, да знаят за делата на своите бащи и прадеди, да знаят за славните си царе, за премъдрите си светии.

Монахът помнеше други сънародници, които го хулеха по- злостно и от чуждите. Към тях се обърна със „скръбна гордост“:

Защо се срамуваш да се наречеш българин?

Отец Паисий е надвесен над ръкописа на своята История. Силуетът му едва се очертава във вечерния здрач. Дълга е тая нощ, неу­сетно са се изнизали много часове, „преминали в тежък напор и самозабрава, с тия чудни гласове в него и някъде вън от него, с тия безброй люде, които бяха дошли в нощта тук, пред масата му… Лицата на всички тия люде бяха обърнати към него, в него бяха вперени и очите им, те всички слушаха неговия глас… И тая воля на душата си, която стоеше над всичко друго, идеше, извираше от него, тая воля да разбуди народа си, да го дигне, да го поведе“.

Отминава дългата нощ, сега килията е изпълнена с дрезгавината на утрото. Светлината на светилника бледнее, смесва се със синкавия здрач. На масата лежат само няколко странички, гъсто изписани с черни букви. Само толкова ли за цяла една нощ? „Колко трудно е човек да изпише с чернило на хартия това, което тежи на сърцето му, което хваща всичките му мисли… да изкаже с тия черни знаци неговата човешка мъка, преголямата му скръб или справедлив гняв…“

Творческата напрегнатост на монаха, страхът му от белия лист, последвани от облекчение, от радост, от екзалтация, са жива тъкан от романа на Димитър Талев. Тези страници са забележителни, те удивяват със своето проникновение, с ненадминато умение да се внуши истината, с обич и чест да се приеме едно пристрастие. Ние не сме срещали подобни анализи на такива душевни състояния. Създателят на романа за отец Паисий сам казва, че в своята работа се стреми да потъне в тъмните дълбини на човешката психика, същевременно търси красивото и благородното при нас и в живота, ала най-вече насърчава тържеството на светлото и справедливото.

Когато се опитвахме да предадем преживяното от Паисий при писането на Историята, ние често се изкушавахме да навлизаме едва ли не във всеки детайл. С това щяхме само да навредим на романа. Сега горещо препоръчваме на читателя сам да прочете тези страници веднъж, по-добре дваж. Знае се, водата е най-чиста, най-сладка, като си пие от извора.

* * *

Отец Паисий „живееше в друг свят, дето радостите на душата надвиваха болките на тялото. Пред очите му бяха все българските царе и светци, ето, полковете на българските воини преплуваха Дунава с конете си, той ги виждаше ясно с островърхите си шлемове, с щитове, с високо дигнати копия… Препускаха те, „кон до коня, юнак до юнака…“, както се пее в Шишмановата песен. Победили гърците и римляните, завзели цяла Тракия, Македония и част от Илирик, сетне българите се населили на тая земя и досега, както се вижда“.

След близо две години, изпълнени с упорит труд, с много болки, телесни и душевни, с преодоляване на безброй пречки, Хилендарският монах отец Паисий завършва История славянобългарска. Той „сложи в ръцете на своя народ всепобеден щит и меч“. Беше лятото на 1762 година. С разтреперена ръка написва на последния лист: амин. Монахът усещаше „светла, горда радост“.

Бързо след светлата радост дойде нова мисъл и с нея нова грижа. Отецът сам беше писал: „Преписвайте тая История и пазете я да не се загуби!“.
Паисий сложи в дисагите си един препис и тръгна на път. „И тръгна да бъде сеяч, както каза, по широката народна нива…“.

* * *

Най-напред тръгна към Солун, по море, с гемия. „Тоя многолюден крайморски град беше пълен с евреи, турци и гърци, а доколкото имаше и българи.“
Солунските българи бяха притиснати от преголямото надмощие на чуждите сили.

„Като излезе от солунските стени, отец Паисий се намери на своя земя и между свои хора. Тези люде в бели селски ризи“ отговаряха със светнали лица, с видима радост на поздравите му на чист български език.
Неуморният монах пристига във Воден, градът на цар Давид Мокри, най-старият брат на Самуил, също цар български. Воден, Воден, сред гъстата ти зеленина навсякъде ослепително блестят води, шумят и се пенят водопади. И тук не са забравили българското си име.

„В Охрид отец Паисий влезе с набожно вълнение.“ Видя твърдините на Самуил, цар български. Видя Бялото езеро с венеца от планини, при тая „невиждана хубост плака от умиление“. Охрид е бил някога „наравно с Преслав и Търново българско средище и престолнина“. Обикна той много хората тук и остана при тях цяла зима и пролет. Охридчани „вървяха с него“ и преписаха неговата История седем пъти.

Сеячът на истината посети Битоля, „мина през Прилеп, през Велес, през Скопие и продължи нататък, към Пирот и Средец“. Навсякъде го посрещаха с радост, четяха жадно Историята, преписваха я усърдно – да научат нещо повече за българския си род. „Обично място му стана Средец, а също и Самоков, тия два града бяха в самото средище на българската земя.“

В Котел се запозна с поп Стойко, който по-късно получи името Софроний, епископ Врачански. След като прочете и преписа с най-хубави букви Историята, те се прегърнаха и бъдещият епископ му приз­на чистосърдечно, че тая свята книга е разгорила огън в сърцето му.
Отец Паисий е пак в Самоков, „настига го тук тежка болест“. Ковачът Захарий Пасинок, семейството му, със своите топли грижи едва го спасяват. Изтощен, гонен от възбудените си мисли, монахът често изпада в тежки сънища, бълнува… Пред очите му се изнизва цяла върволица от близки и най-близки хора, мъртви и живи… връщането назад е мъчително.

И все пак, почувствал сили, тръгва за родното си село, към Банско – без страх, без колебание. Срещата му с неговите хора след толкова дълги години е хубава, „сита беше сега душата му“.
Страниците, в които Димитър Талев разказва за бълнуванията на монаха, за завръщането му в родния дом, са написани с голямо умение. Отново мислим с радост и благодарност, че можем да се докоснем до неговата божия дарба.

* * *

Отец Паисий написа своята История, преписа я и я разпространи. Мнозина българи от цяло Българско му помагаха ревностно в Делото. Той събуди народа си, накара го да не се срамува от миналото си, внуши му смелост и гордост. Така пося семената на истината за героичното българско минало.

По-късно учените го нарекоха „Първият възрожденец“. С него започна нашата най-светла епоха – епохата на Възраждането.
Точно 200 години след написването на Паисиевата история, през 1962 година, Димитър Талев издава романа си „Хилендарският монах“. Преди и след това са написани четирилогията, започваща с „Железният светилник“, романът летопис „Самуил, цар български“, редица романи, повести, много разкази, също безброй пламенни статии.

Големият писател Емилиян Станев го нарече „Последният възрожденец“.
Здравко Дафинов, литературен историк и критик, издаде книгата „Последният възрожденец – автентичният Димитър Талев“.
Така остана писателят Димитър Талев в съзнанието на милиони читатели.


Владимир и Андреас Талеви
Берлин – София