В ранната есен на 1846 г. Лола Монтес – млада авантюристка с гореща кръв, танцьорка, интригантка, може би испанка, може би аристократка, бунтарка, във всички случаи фатална жена, пристига в Кралство Бавария и покорява сърцето на ексцентричния Лудвиг І, който е подчинил късните години от живота си на мечтата да превърне студения Мюнхен в класическа Атина. В любовни, властови, политически, верски и културни водовъртежи от страсти фаталната жена ускорява въвличането на страната в настъпващия революционен хаос на бурната за Европа 1848-ма и става причина за абдикацията на владетеля.

 

Писателят модернист Милош Църнянски (1893–1977) е измежду най-големите сръбскоезични майстори на словото през XX век. Прекарал по-голямата част от живота си в Западна Европа, отначало като дипломат, после като политически емигрант, той се завръща в Белград през 1965 г. Поет, писател, есеист и драматург, Църнянски е считан за основоположник на модернизма в сръбската литература заедно с Иво Андрич. Неговият новаторски стил, родеещ се с експресионизма, който самият той нарича „суматризъм“, е съзвучен с отгласите от източните философии в европейската литература от началото на XX век. Цялото му творчество е белязано от търсенето на нов език и свободата на модерния изказ. „Капка испанска кръв“ е фантасмагоричен, експресионистичен и халюцинативен роман, въпреки че персонажите и описаните събития в него са исторически автентични.

 

„Капка испанска кръв“, Милош Църнянски, превод на Рада Шарланджиева, художник на корицата Веселин Праматаров, редактор Жела Георгиева, издателство Сонм, 2021 г.

 

 

… За трети път върху поканите на баварския дворцов театър стоеше името на сеньора Долорес дел Порис и Монтес.
Никой сред публиката, препълнила залата, сред голите рамене и черните лястовичи опашки на фраковете не предусещаше, че нейните „испански народни“ танци, както пишеше в програмата, ще се окажат съдбата, която в разкошни черни дантели, след толкова скандали и толкова трупове из цяла Европа, ще слети като ято врани и над Мюнхен.

 

Бледия печат на смъртта и любовта, иначе невидим за хората, може би в това стълпотворение носеше само лицето на един човек.

 

Необикновено мълчалив и духом отсъстващ, облегнат на позлатения парапет на ложата, този младеж бе натоварил с цветя няколко лакеи и им нареждаше да занесат розите в гримьорната на танцьорката, а когато го попитаха от чие име, кратко и почти шепнешком издума: „Граф Хиршберг, сту­ диозус“. После пак остана с отнесен поглед, опрян на парапета. Може би танцуваше с нея, ала не на сцената, а над дълбока бездна, като сомнамбул. Тъмната, руменееща, уханна бездна, която в уморения му и пренапрегнат студентски мозък се разтваряше при думата Андалусия.

 

Над мраморното стълбище и в златните цветове на ложата той беше живо въплъщение на студента, мечтателя, бъдещия самоубиец. Зад него имаше две огледала и в тях на няколко пъти видя неочаквано себе си именно такъв.

Сред светската навалица, в топлината на театъра, разкошно облечен, седеше като премръзнал, за миг забравил рукналия дъжд навън и собственото си предчувствие за ледено пропадане с тази жена, нищо че беше край нея едва от няколко дни.

 

При него, при това още съвсем младо тяло, черното облекло излъчваше особена приветливост, която напомняше нещо детско. И въпреки бръчките на възрастен около устата му, в него от пръв поглед се открояваше благородният млад мъж, все още изцяло повреден от книгите. Макар и изтощен, сигурно от гуляи, изражението му беше красиво, а видът старателно докаран в старогръцки стил. Изработената стойка на главата, същинско копие на античен бюст от кралската Глиптотека, непреклонното мраморно чело, изпъкналата уста и двете големи, мъртвешки спокойни очи, всичко трябваше да му придава вида на Медуза, но неговата златна, тъмнозлатна, коса преобразяваше с мекотата си цялата търсена демоничност в глава на млад, романтичен актьор.

 

Седеше спокойно под прицела на всички лорнети и никому не правеше път. Сега, след като, наметнат със студентската си пелерина, бе вървял в дъжда през тъмните студени дворове на кралските палати, беше минал покрай църквата „Вси Светии“ и беше влязъл през входната врата към балкона с ложите, в това парфюмирано очарование на театъра той се почувства сгрян. Стори му се, че цялата онази груба действителност вън даже вече не съществува и макар нещастно влюбен и затънал в дългове, повече няма да му се налага да се връща там.

 

За няколкото дни, откакто заживя край Лола Монтес, се превърна в неин паж и напълно си изгуби ума.

Най­-добрият му приятел, княз Ройс, го беше избрал да пази „годеницата“ му. Възложи му една от онези заплетени задачи, с които в нашата младост съдбата тъй често ни мами. Ядосан от писмата, които приятелят му пращаше, той им отговаряше с натежали от срам лъжи.

 

Влуден от битката си с интенданта на дворцовия театър, който дълго не разрешаваше нейните представления, откакто тя започна да танцува, младият граф Хиршберг стана още по-­непредвидим. Задушаваше се покрай неизброимите съперници и още повече пред сянката на Онзи, който, поне така му се струваше, почна да се появява около нея и в съзнанието му прие образа на Зевс, способен, естествено, да му отнеме всяка нимфа – Лудвиг Първи, неговия крал.

 

Алегорични сцени, гирлянди и велелепни светилници, венци от цветя и голи женски гърди обрамчваха отвсякъде преливащите с публика ложи и галерии. Червените кадифени балюстради бяха осеяни с черни цилиндри и скъпоценни бинокли от седеф и злато, които се заканваха да изпопадат всеки миг върху плешивите глави от редова човешка кост. Тук и там някоя програма от мека като пух хартия политаше бавно надолу от висините. И си избираше върху кой нос, още лепкав от бонбонени следи, да падне. Онези горе, от ложите на аристокрацията, които гледаха надолу, най­-често заничаха в женските корсети; онези долу, от редовете на гражданството, наблюдаваха ложите и виждаха най­-вече гуши и ноздри. Когато светилниците угаснаха, цялата навалица се привидя на младия самотен граф Хиршберг като хиляда отрязани глави.

 

Грамаден кирасир с шлем на ръката, пристегнат в бял гвардейски клин и високи лачени ботуши за езда, мина край него по червения килим, за да заеме мястото си. Доближавайки младежа, му подхвърли едва чуто:

– Не се отнасяйте, Хиршберг. Тепърва ще полудеете, като я видите да язди. Днес яздих цяла сутрин със сеньора Монтес. Няма по-­сладки жени на света от ездачките. Е, тя е божествена, но за съжаление ми каза, че обича вас.

В този момент в кралската ложа звъннаха саби и блеснаха шлемове. Като същи юначни нибелунги офицерите застанаха зад своя крал. Лудвиг І седна предпазливо, надявайки се, че столът му няма да изскърца. Мигом завесата се вдигна.

Тогава младият граф Хиршберг непохватно се промуши в притъмнената зала и се настани до една дама на третия ред.
– Ах, Хиршберг, търсих ви – прошепна тя, докато певицата на сцената извисяваше все по­-пламенно сладкопойния си глас, – мъжът ми излезе още в пет. Къде бяхте, за бога?Можехме досега да бъдем насаме. – И като тръсна глава, ве­роятно за да му покаже как тръпне от пристисването на горещите му пръсти, плъзнали се по белите ù ръкавици върху още по­белите ù ръце, тя обсипа лицето му с прашинки пудра и ухание на липа. Възбудена, че ù се удава възможност да притисне коляното му със своето коляно, заметна през скута си вечерната пелерина от щраусови пера и въздъхна със свистене, сякаш я прободе зъб.

 

„Не, не е възможно още да има сили за страст и любов – говореше сам на себе си младият студент, сграбчил като лунатик ръката на дамата си, ала втренчил поглед в лицето на краля. – Та той е съвсем грохнал, съвсем остарял, как само са клюмнали очите и клепачите му, постоянно са увиснали. И помен няма вече от героичните му любовни авантюри покрай брака, а тая чорлава, побеляла, лъвска грива на главата му най прилича на боядисана и невчесана перука. Лола никога няма да каже на него онова, което каза на мен: „Хиршберг, цялата треперя, изгарям, но не смея да ви обичам“.

 

Наистина, в ложата с цвят на слонова кост по лицето на Лудвиг І личаха не само белезите от неговите войни, живот и гуляи с художници в Рим, но и от сивото еднообразие на дните, прекарани в сметки, пазарлъци и огледи на строе­жи, откакто сякаш полудя в желанието си да съгради Мюнхен като една Атина.

 

Навел врат, отпуснал долна устна с кичурчето ­катинарче между нея и брадичката, с широките ноздри, той цял се бе разплул върху черния си нагръдник. Беше с мундир като ония, дето някога гордо бе носил по бойните полета с вдигната сабя, а на който сега със сигурност щяха да клюмат брадата му и разчесаните като четки мустаци над заешката уста. И понеже публиката вкупом изчакваше той да се засмее или да изръкопляска, театралният chatouilleur* беше искрен.

 

Граф Хиршберг го наблюдаваше с омраза, примесена със съжаление в моментите, когато кралят поглеждаше към залата и, както му се струваше, точно към него със старческа благосклонност и тъга.

 

Щом завесата се спусна в края на първото действие и лампите започнаха да светват за антракта преди испанските танци, един от лакеите в театъра приближи Хиршберг откъм гърба и скрито пусна в дланта му писъмце. Както, от деня на запознанството си с Лола, оставяше приятелката си, без дума да ù каже, така я заряза и сега в истинско недоумение, без да притисне коляно о коляното ù. В писъмцето пишеше само:

„Елате зад сцената. Лола“.

С премаляла душа младежът във фрак и пелерина се втурна запъхтян, понечи да отвори вратата към нейната гримьорна, която отлично познаваше с все нарисуваните по нея гъски, пейки, влюбени и щъркели, ала тя го повика по име от един тъмен ъгъл зад кулисите, където стоеше, облечена в костюм на циганка от Гранада.

 

Във водопада от дантели, черна коприна, материи с втъкани златни нишки и с провиращия се през фустите ù червен конец като кървава мрежа тя изглеждаше смъртно бледа. Стоеше почти без сили, обкрачила една стълба, разкрила прелестни глезени и божествен, твърд като мрамор, мощен крак, присвита на две от вълнение, че излиза на сцената пред огромната бездна на залата.

 

С лице на испанска икона, като кършеше пръсти, превита сякаш от тежка рана в гърдите, разтреперана и заради литийното сборище навън, което я чакаше, гълчеше, блъскаше се и нямаше търпение да я нацелува, тя прошепна на младежа:

– Днес ще танцувам за краля. Но ако се справя, кълна ви се, оттук нататък ще танцувам само за вас, гола. Най­-после ще има къде да се приютя. Старостта, Хиршберг, е като децата – мълчи, търпи и обожава. Обърнете внимание как след малко той ще ме пие с очи, но оживея ли днес, знайте, ще принадлежа на вас…

Младежът поиска да я прегърне от радост, без да го е грижа нито за камериерката ù, нито за лакея на кулисите, а тя се изплъзна от ръцете му и все пак му остави безсмъртната, изумителна испанска гледка на открити гърди, воал на главата от бели дантели и образа си с огромните сини очи. Като допълни през тих кикот:

– …ако преди това стана негова.

В този миг завесата се вдигна за първия ù танц, тя полетя към сцената и го остави като в сън.

Преди още той да дойде на себе си, снагата ù трескаво се завъртя пред светлините на рампата с онова глухо, дрезгаво, испанско подвикване, което подлудява хората, и изплиска ефирните си поли почти до кралската ложа. С някаква луда, главоломна лекота на подскоците тя се озова пред ръба на сцената, а после така се изхвърли с глава и тяло назад, че всяка друга твар на нейно място щеше да си счупи гръбнака при приземяването.

 

Танцът ù сякаш пресъздаваше кръв, млада кобила, слънце или поне това си представяше тя в първите вихрушки на нозете си. Отначало застина почти неподвижна, ала тръпнеща, пък заудря о пода само с пети и бавно плъзна нагоре черната копринена пола по единия си крак, по-­високо, още по­-високо, над белокаменните глезени, над великолепието на снажните омайни колене. После бавно почна да вдига ръце с тихо потракване на кастанетите си, а те зачаткаха като смъртен барабанен туш, докато белите ù ръце, истински лебедови шии, умираха над главата ù.

 

Накрая се разтресе, все едно от високото я прониза стрела, и с непрестанно въртене на тялото около краката падна на колене, при което гърдите ù излетяха като бели гълъби от деколтето под бесните аплодисменти на партера и няколко изсвирвания от галерията.

 

За да я вижда най­-добре, граф Хиршберг се бе дръпнал зад една кулиса, откъдето – скрит между две ведра с цветя – можеше да я следи с поглед.

 

Коприненият нагръдник на ризата му се ороси от пот, а пелерината му се влачеше в прахта зад него. Опиянен от възбуда, наби сребърната дръжка на бастуна си и болезнено забоде острия му връх в крака си. Без изобщо да съзнава, че собстве норъчно си причинява болка. Струваше му се, че зад него стои друг човек и му забива нож от сянката, но не искаше да мръдне.

 

Голямата тъмна част на залата, където, освен страстната испанска музика, бучеше и вреше като в кошер или в лудница, зееше пред младежа като пропаст. От мястото си той ясно виждаше изражението на краля. И докато Лола продължаваше да се носи вихрено, видя особения поглед на Лудвиг І, изумен, остър и пламнал. Човекът, когото Хиршберг наблюдаваше, сега беше с поне двадесет години подмладен от танца ù. По знака на нейния високопоставен и най-­любим chatouilleur в салона гръмна аплауз.

 

За втория танц Лола бе облякла испански мъжки костюм. Безупречното ù тяло на гръцка Венера, черната ù коса, малките уши, лицето ù на английски юноша и премреженият като модра нощ цвят на очите ù, съвършената стегнатост на раменете в облеклото на млад испански благородник, всичко накуп докара публиката в още по-­голям амок от изпълнението ù в женския костюм.

 

Тази вечер в мрака на залата триумфът на танцьорката, победата на красивото ù тяло бяха безусловни. А при третия ù танц в ексцентричен и оскъден костюм на арабка, която носи вода, та бедрата ù се мяркаха голи, делириум обзе всеки стол в театъра.

 

Когато накрая откънтя и последното ръкопляскане, а завесата падна и я засипаха с цветя, тя се свлече без дъх в един тъмен ъгъл на прашната, студена сцена.

 

Граф Хиршберг, чакал я омагьосан зад кулисите, тръгна след нея към гримьорната. Беше дълбоко поразен от страшния контраст между блясъка отпред, пред театралната завеса, разкоша на бедрата и робите ù, и голите, мъртви дъски, грубо скованите летви и боядисаните кулиси с неприятна миризма на пот и лепило. Цялото му хубаво настроение се развали.

 

Когато го пуснаха да влезе в гримьорната ù, пред него пак застана някаква нова Лола Монтес. Порозовяла от миенето, тя най­-безсрамно се обличаше пред младежа и ведно с голотата си бавно изчезваше в някаква пристегната в талията рокля от синьо кадифе. И докато той стоеше потресен до дъното на душата си от нейния успех, тя не спираше да се смее уморено и лекомислено на всяка дреболия.

 

Като черна сянка граф Хиршберг правеше опити да я приближи и докосне. А тя, навела глава, отстъпваше все по­-далеч и само се подсмихваше. Когато се помъчи да я задържи и прегърне, тя каза, че е гладна и иска да излязат.

 

Те излязоха от претъпканата с кукли, стари оръжия, разнебитени балетни палци гримьорна и слязоха по задните стълби. На един от завоите, между масивните зидове, където за миг останаха напълно сами, като в гробница, младежът забеляза, че фенерът на стената е на път да угасне. Там пробва да я прегърне още веднъж.

Тя обаче диво се изтръгна от него и запъхтяна, почна да се опипва по кръста. Носеше нож.

А Хиршберг, графът с черната пелерина, с цилиндъра на златната младеж, с разгърдена риза, почти просълзен, я помоли да му прости.

Няколко мига се чуваше само как и двамата задъхано си поемат въздух.

След още малко тя се съвзе, загърна смъкналата се от раменете ù наметка и без да каже дума, като се подпираше уморено на стената, продължи напред. Отново беше изумително красива, нежна и милолика с меко вечерно манто и с копринени сини обувки.

 

Хиршберг я последва посърнал, ала омаян от походката и уханието на цялото ù същество и изненадващо отново кавалерски я прихвана под ръка. А тя го погледна в лицето със светнали зеници, засмя се по детски и сърдечно стисна ръката му.

 

Преминаха през неосветения трем и излязоха в дъждовната мъгла на нощта, пред дългата редица фенери на чакащите карети, където той потърси с поглед своя кочияш. Загледана в натруфената рококо фасада на Резиденц­ театера, тя чакаше спокойно във влажния мрак, потънала в мисли.

 

Когато я доведе до каляската и кочияшът разгъна надолу желязната стълбичка, тя му каза, че е доволна, задето избягаха от компанията. Той предложи да отидат където и да е, само да са насаме, а тя го гледаше присмехулно.
– Искам – промълви, – ако ме следят, да доложат, че съм се прибрала право вкъщи да спя.

Все пак, след като каляската потегли и светлините на фенерите изчезнаха, та двамата потънаха в тъмнина, тя сама му поднесе устните си и с пребледняло лице капна от умора на рамото му до неговото изумено лице.

– Това е безумие, безумие е – пошепна, докато се опитваше да махне от очи своята разпиляла се буйна коса. – Само преди няколко дни вие не знаехте, че съществувам. Не ме бяхте виждали. Не ме бяхте пожелавали, не ме бяхте търсили. Дори не подозирахте, че ме има, а сега говорите за смърт и за мен, само за мен. Но това е лъжа, лъжа е. Мразя тази лудост, която обсебва вас, мъжете. И като гледам колко бързо ме пожелавате, виждам, че не ме цените.

 

Не разбираше как този човек, който от няколко дни я следваше като сянка, тъй бързо губеше разум, ведрост и воля за каквото и да било…

 

 

Милош Църнянски