О, тъй си ти с фантазии богата,
че висша си фантазия самата!
Шекспир „Дванадесета нощ“
Коварният ковид не е само гаден бацил, понякога сторва и добри дела. При първото затваряне, най-строгото, във Фейсбук бе създадена от Петко Дурмана групата „Купи изкуство, подкрепи художник“. В нея постваха свои произведения различни визуални артисти, за да си открият почитатели и съответно купувачи (платформата я налазиха впоследствие доста квази-художници, но поне в началото тя беше достатъчно висок и елегантен форум). Та там, в тази платформа, намерих страхотен художник, истински майстор – прекрасен, вълшебен, магически.
Намерих го и с възторг написах: „Делиана Стоянова, великолепен художник, изграждащ един вълшебен свят на ръба на реалното и иреалното, с фантазия и лекота. В една от маслените ѝ картини скелети на риби плуват, но не във водата, а във въздуха, създавайки усещането, че самият ти се рееш в тази атмосфера – освободен от плътта, освободен от материята, освободен от тежестта“. Мигом се влюбих в изкуството ѝ, което наистина е сякаш излязло от някаква чудна страна, чудна и възхитителна, достойна за перото на Шарл Перо или братя Грим. И ако има една дума, с която да определим картините ѝ, тя не може да бъде друга; тази е, единствено тази – приказка. Или Дванадесета нощ – също приляга, за да…
…настанат златни тържества
„Златното тържество“ на картинната Дванадесетата нощ се случи на 19 декември, когато в галерия „Етаж 8“ се откри изложбата на Делиана Стоянова „С дъх на цветове“. Признавам, дълго се надявах на неин вернисаж – едно е да гледаш нещата, които прави, на компютърен екран, съвсем друго – в изложбена зала. Мястото, въпреки че е отдалечено – намира се чак на Военна рампа, бул. „Илиянци“ 42, се оказа изключително подходящо за експозицията ѝ: просторно, с достатъчно въздух, за да могат картините ѝ да дишат, а посетителите да ги виждат отчетливо, не нагъчкано. Мащабът на платната ѝ настоява тъкмо за такова пространство и го получи, макар че Делиана Стоянова призна на откриването, че не толкова големината, колкото цветът я е занимавал в тази ѝ изложба. Оттук и заглавието – „С дъх на цветове“, напоително…
…сред цветен дъх
Аз обаче – без да ѝ противореча, нито възразявам, бих акцентирал не толкова на цветовете, колкото на дъха. Защото багрите в картините ѝ са точно като дъх, като едва усетим повей, който леко те погалва по лицето, създавайки ти чувство за свежест, за чистота, за ведрина. За призорни примъглени разсияния, излизащи от недрата на майката земя и завладяващи цялото ти същество с неподправен лъх. Неземна гледка: почвата е леко влажна и тази влага се въздига като призрачно вълшебно изпарение, извиквайки усещането за магичност, за дивнина, за някаква ефимерност не от този свят. Или още по-точно: сутрешната омара, която се стеле над водата и прави въздуха все едно пропит с фантазия, с въображение; изпълнен и ухаещ с невероятно очарование на романтика и тайнственост. И тези лодки, тези нейни лодки, които изобщо не са лодки – някакви обикновени, рибарски, туристически; това са безплътни ладии от царството на феите, бързокрилите феи. Честно казано, гледайки картините на Делиана Стоянова, винаги съм си представял оная омайна сцена от „Пепеляшка“ на Шарл Перо, когато феята кръстница пристига с чудодейната си сила и преобръща тиквата в каляска, мишките в коне, плъха в кочияш, а гущерите – в лакеи с ливреи: „От магия замаян бях и се намерих тука“ („Дванадесета нощ“). Да, напълно да – Делиана Стоянова рисува не с художническа четка, а с вълшебна пръчица, с която ни разказва…
…приказка чудесна
Леонардо вероятно би нарекъл стила ѝ „сфумато“. И да, има го сфуматото: гледаме картината с къщи почти една върху друга над водната повърхност, формите им се мержелеят, потънали в особено запленяваща багрена нега. Но сфуматото на Делиана Стоянова е малко по-различно, изразено е не чрез линията, а чрез цвета: той е, който произвежда този ефект на магичност, присъстващ във всяка нейна картина. Но заедно с този сфумато-ефект не можем да не откроим и завъртените линии, прорязващи повърхността на баграта, създавайки по този начин раздвиженост, завихреност, кипежност; динамика на образа. Някои могат да определят тези линии като белези от камшични удари, нежността в картините на Делиана Стоянова обаче ще ги опровергае тутакси – това не са камшични удари, това са следи от движението на вълшебната пръчица, която по чудодеен начин вълнува, разтрептява, разчувства пространството на картината, прави го действено и стремително.
И се получава благодарение на това супер изненадваща реакция у зрителя: от една страна е приказната атмосфера, която създава у него усещането за кротост, за спокойствие и умиротвореност – той се поддава, завладян е така изцяло, че е готов да изпадне в някаква рецепционистична нирвана; но, от друга страна, са тези пресичащи приказната атмосфера линии, които отново го вкарват във вълшебния свят, но вече не несмутим и ненарушим, а подвижен, непокорен, неопитомен – свят на прехвърчащи летящи килимчета, на щедри постилки и кончета-вихрогончета… Или още по-добре: свят на почти невидими градове (по Итало Калвино), на нимфи и еднорози, на ефимерни лодки и мистични плодове, заредени с чудодейни качества.
Две вълшебни приказки се сливат в едно: първата е мирната и сладкодумната край огнището, втората е немирната и приключенската в етера; и някак неусетно пред очите ни израства и започва да свети, да блести, да искри прекрасното изречение: „На Коледа стават чудеса“. Да, наистина е така: всяка картина на Делиана Стоянова е една малка цветна Коледа… Коледна феерия, новогодишна приказка, багрени фойерверки на предела на часовете. И нямаше, нямаше сякаш по-подходящо време от коледното за нейната чудна изложба. Чудна, приказна и вълшебна, направо…
…чудо и половина, уверявам ви!
P.S. Цитатите от „Дванадесета нощ“ са от шесттомното издание на произведенията на Барда, публикувани в издателство „Народна култура“ (1971): „Уилям Шекспир. Комедии/2“. Преводът е на Валери Петров под редакцията на проф. Марко Минков.
