Късно се срещнах с тази книга. Точно двадесет години след издаването ѝ. Сигурно така е трябвало. Това е и повод тя да бъде прочетена отново. Но най-важното е, че тя не само не е загубила актуалността си – как една поетична книга би загубила актуалността си! – но и като че ли времето ѝ е придало добавена стойност. Смело мога да кажа, че с времето тази стихосбирка е ставала все по-ценна. Тези двадесет и четири стихотворения, които Михаил Иванов събира в малка книга, обхващат цял един живот. Подредени са от редактора Иван Цанев хронологично, така книгата добива и дневников нюанс.
Това не е обикновена поетична книга. Нейният философски фундамент идва от една дълбока осмисленост на въпрос от физиката (доц. Михаил Иванов е физик по професия), става дума по-точно за теорията за симетрията и онези сили на стремеж към съхраняване на целостта, но и за противоположните сили, тегнещи към нарушаването на тази цялост. Както и в послеслова си Иван Цанев пише, Михаил Иванов е съвместил физиката с поетичността, като се знае, че те не само не си противоречат, но напротив. И ето че Михаил Иванов ни споделя прозренията и посланията си от две сфери на мирозданието – физика и поезия, които са успоредени.
Книгата си Михаил Иванов посвещава на своята майка. А едно от стихотворенията носи заглавие: „На баща ми“.
Стихосбирката започва с текст на Салваторе Куазимодо – текст, който е програмен. Последният стих тук е: „и геометрията на листа се сгърчи, за да ни стопли“. Симетрията, но и нейното нарушаване. В нарушаването на симетрията е движението, развитието, животът.
Тази книга е като скъпоценно бижу – с премерените по обем следговори на автора и редактора, с невероятно нежните илюстрации на Сули Сеферов (с когото авторът е свързан с дълго приятелство), които органично се вплитат в текста, с майсторското оформление на корицата на Красимир Апостолов, а също и като издание на „Стигмати“ – на незабравимата Малина Томова, на която авторът ще посвети и стихотворение.
Веднага ми стана любима една, бих казала, класическа балада, чиято поетичност се родее с най-високите баладични образци:
Юноши
На Геш
Ти помниш ли тихите вечери есенни?
В притихнали улици пеещи спомени.
Ти помниш ли? Скитахме с тебе унесени
и с вятъра нашите мисли се гонеха.
Намръщени сгради. Прозорци усмихнати.
Разперили сенки дърветата клонести.
Вървяхме и шепнехме в мрака мечтите си.
Наоколо бродеха есенни горести.
Ти помниш ли тихите вечери есенни…
Това стихотворение е par excellence израз на симетрията. Ето и думите на автора: „Симетрията на невзаимодействащото отделно, на стабилното и непроменящо се цяло – студена и самотна. И нейното нарушаване – в отблъскването, смъртта, разрушението… но също така – в привличането, обичта, раждането, сътворението…“
Тук, в „Юноши“, по яворовски се сблъскват, но и потенцират полярни чувства. И ако отново посегнем към физиката – това е атомът. Атомът е душата човешка. От физиката знаем, че всичко е енергия. И тук тази емоционална енергия е еманация на дълбоко преживени времена – детството, любовта, синовността, бащинството, докосването до изкуството и религиозния екстаз.
Едно безгрижно детство и игра на война може да роди стихове за безсмислието на войната: „лошо е, когато големите си играят на война“ („Софийска приказка“). Или стиховете за любовта: „разтапя бялата ти блуза мрака / затулил слънцето / на моите надежди“ („Три срещи с Ганка“). Или късните бащини признания:
Колко пътища неизсънувани.
Колко много обич премълчана.
(„На Ива“)
Сякаш винаги има повече от една поанта и това не измества, не размива логическия и поетичен акцент, а обогатява смислите и чувствата чрез втори център. С необикновената си ерудиция и чувствителност Михаил Иванов сътворява цяла галактика от образи, звуци и цветове. Една невероятна амалгама, докосваща всичките ни сетива и усети – през болката-усамотеност до бликащата и несдържана радост- наслаждение.
Тази полифония от чувства е дори звуково предадена по неподражаем начин:
Всички камбани вътре в мене
Бият заедно.
Бият
камбани черни,
камбани тежки,
камбани огромни.
И между тях
само една
малка сребърна камбанка
нежно звъни.
(„Всички камбани вътре в мене“)
Сърцевината е малката сребърна камбанка, ако тя спре, ще спре и оглушителният грохот на тежките, черни камбани. И тогава ще настане тишина, безвремие. Тук отново си даваме смета, че всяка сила и всяка емоция тегнат към своята противоположност.
Друга важна тема в тази книга е времето, почувствано като несекващ пространствено-времеви континуум. В Кириловската църква в Киев иконата на Богородица изпровожда автора „със своите тъжни големи очи, с очите на жена на брега, която хиляди, хиляди, хиляди години изпровожда своя мъж в морето“. Не напомня ли това повтарящо се във времето и наред с това винаги ново заминаване за един отдавнашен и същевременно съвременен Одисей, който е чакан в своята Итака. В Богородица поетът ще разпознае и майката, която изпраща своя син. Времето, на което всички сме подвластни – още една енигма и предизвикателство за поетическото пространство на Михаил Иванов.
Особено важно място отново в контекста на съхранаване и нарушаване на симетрията има и образът на Христос. Михаил Иванов ни предлага два ракурса към Богочовека. Божествено безплътен е образът на Христос в стихотворението „Ecce Homo“ и авторът ще признае: „Не можем / да Го познаем“. Поетът ще положи този образ в симетрията на смъртта с новороденото. Йоан ще го отличи: „Ето агнецът Божий“, който ще поеме човешките грехове, а Пилат ще го посочи: „Ето човекът“, предавайки го на разбунената тълпа. И предстоят едно Разпятие и едно Възкресение. Също разрушаване и съхранение на симетрията.
Ще Го познаем ли – него Богочовека!?
Наред с всемирните въпроси, които поставя и които „никой век не разреши“, поезията на Михаил Иванов е и много земна и всекидневна. Невероятни находки са метафорите: „в усмивката на развалините на моето детство“, „усмивката на пролетната вечер“, „до нас застава тихо младостта ни и нежно се усмихва“. Всеки поет има любими метафори, чиято фреквентност в стиховете му е видима. Мисля, че при Михаил Иванов най-честото градиво е думата „усмивка“. Това придава и определена доминираща тоналност на стиховете му.
От друга страна, предметността на тази урбанистична поезия се вписва в контекста на Далчевата поезия и на последващото поколение български поети. Както и този „нюансизъм“, който постигаше Радой Ралин в лириката си и който искаше на утвърди като стил.
Ръми, а аз се скитам из нощния град.
Целуват лицето ми хладни сълзи.
Над мене надвисват се черните сгради.
А светят прозорци, прозорци, прозорци…
(„По нощните улици“)
Този изчистен до графичното бяло и черно ескиз въздейства не по-малко от цветните платна в някои други творби на автора. Талантът му е еднакво силен и в лаконичността на графиката, и в пищността на цветовете. Неговата рефлексивна поезия е и многоцветна, и черно-бяла, изтъкана е от красота и нежност, от любов. Поезия, която те опиянява, най-често с една светла тъга.
Дали ще е на брега на Волга или на стар площад в Брюксел, в Париж (в Париж, в малкия музей Мармотан, авторът ще потъне в магията на картината „Впечатление. Изгрева на слънцето“ на Моне и ще се роди стихотворението „Животът ми клони към своя залез“), или на Созополските скали, Михаил Иванов ще търси неспокойно в сънищата на поезията си човека – човека в себе си, човека в другия, човека във всеки един от нас. Който ще гради и ще руши своите вътрешни и външни илюзии. Ще запазва и нарушава симетрията. Защото знае:
Той е просто човек.
Който издига паметници
и който ги разрушава.
Този човек.
Който обича приказките.
(„Този човек“)