Евросирак е дума, включена в речника на новите думи, издаден от БАН. Признавам си, не я бях чувала. За първи път я чух в последните дни на миналата година в някакво обзорно телевизионно предаване. Попитах и доста хора около мен, те също не я бяха чували до този момент. Но ето – факт, тя съществува.
Означава дете, на което единият или и двамата родители работят в друга европейска страна, а то е поверено на грижите на баби и дядовци или други роднини. Още преди петнайсетина години, когато излезе романът ми „Майките”, аз бях описала съдбата на едно такова дете, без да съм подозирала, че по-късно тази съдба ще се превърне в понятие, в съществително, във факт, който пробожда от болка съзнанието ни.
Съдбата на деца, лишени от грижите на родителите си, но неизпратени в приемни семейства, е бедствие и за обществото ни, и за отделната личност. Това е личен апокалипсис, изживян в детството, през който е невъзможно да преминеш невредим. Трагедия, която няма как да разкажеш, защото си още дете и дори не можеш да я осмислиш като трагедия, все още не си изработил в себе си основните понятия на съществуването си, все още не познаваш думите. И ето как цялата тази неизразимост от страдание се отлива в една-единствена дума – евросирак. Сирак при живи родители.
Звучи някак модерно, марково дори. Страданието и болката са опаковани в лъскава хартия, изглеждат едва ли не привлекателно, едва ли не в тренда са. Страданието и болката на евросирачеството са под контрол, овладени са, облагородени са. Всичко е наред, няма нищо тревожно, помощта е достъпна за всеки, всичко е окей с една дума. Прилича ми на завоалирана посредственост, на бляскави усмивки, на енергични маниери, на добре ушити костюми, но и на пълна кухота, на най-дребнави и банални попълзновения. Все пак не просто сирак, а евросирак.
Струва ми се заради такъв безличен вкус към думите и към езика, и към живота въобще, възникват националистичните и декоративни проявления на патриотизма като хоро пред Народния театър, възстановки на Априлското въстание, на хайдушките чети, на кукерите, леденото хоро по Богоявление в Карлово, ловенето на кръста, татуираните по прасците образи на Левски и Ботев и да не изреждам повече, защото да съм милостива към себе си и към читателите си. Защото трябва да спомена и тричането на кучета, което също си има своите защитници. Щом косматите кукери могат да гонят злото, защо тричането да не може?
Темата ми е за новговора, а тричането е старговор, затова го оставям. Тъй като темата ми по-точно е за новия новговор, няма как да не отделим почетно място за най-ярко изпъкващата дума, която според мен е думата на изминалата година – изчегъртване. Аз ѝ посветих специална колонка неотдавна. За разлика от евросирак, изчегъртванато го слушахме до проглушаване. До изправяне на косите, подобно стъргане с вилица по чиния. Напоследък позатихна, но само допреди няколко месеца изчегъртването беше нещо като зелен сертификат – само ако го подкрепяш и го повтаряш по три пъти на ден, можеш да бъдеш допуснат до прогресивните сили.
Новговорът не е случайно явление. Новите думи и понятия не се появяват безпричинно. Те се раждат както „нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба“.
Джордж Оруел е посветил на новговора най-известния си роман. Именно абсурдният новговор прави дистопията „1984“ така смразяваща. Грижата за новговора е поверена на Министерството на истината. Неговата бяла фасада се извисява на триста метра височина. То има три хиляди стаи над земята и лабиринти под земята. Самите министерства си имат имена на новговор. По създаването на новговора се работи с ентусиазъм. „Целта на новговор бе не само да осигури изразно средство за възгледите и начина на мислене, подхождащи на последователите на ангсоц, но и да направи невъзможен всякакъв друг начин на мислене… тоест мислите, които представляват отклонение от принципите на ангсоц – да станат буквално немислими, поне дотолкова, доколкото мислите зависят от думите.“
Ние осмисляме света чрез думите, чрез говора. Не изцяло, но до голяма степен. Начинът, по който изговаряме случващото се, оказва влияние на това да разберем какво точно се случва. Понякога между случващото се и нашето разбиране за него няма нищо общо. Понякога двете линии се доближават. Нали сме чували израза, че висшето изкуство на политика е да говори много, без да казва нищо.
Новговорът се развива. Новият новговор е различен от онзи в романа на Оруел, различен е и от реалния новговор в „развитото социалистическо общество“. „Отровното трио“ неслучайно си хареса това име и го превърна в запазена марка. То като че ли се превърна в люпилнята на нови понятия, в регулировчик на новия курс. Като видя свръхамбициите на триото, президентът отстъпи крачка встрани и го остави да свърши черната му работа. На него някак не му прилича да бъде така откровено „отровен“.
Миналата година три пъти се проведоха избори. Три предизборни кампании. Три откривания на парламента. Три пъти програмни речи на партиите. Всичко това са внушения чрез многократни повторения. Внушенията трябваше да достигнат и до аполитичните. Думите и фразите трябваше да започнат да звучат като пароли. Това е познато на по-възрастното поколение от епохата на „другарите“. Тогава съществуваха тезиси, лозунги, които бяха напълно кухи фрази, но всеки можеше да ги повтори точно, защото те звучаха отвсякъде и непрестанно: петилетка, текезесе, декамесе, наркооп, закапече, жилфонд, физзарядка, прарторг…
Способността на думите за масово внушение е използвана неведнъж. Революцията може да се извърши без оръжие, но не може без думи. Новговорът е най-важното средство за насочване бунта на масите в желаната посока. Когато новговорът се използва добре, всенародното въстание може да победи и без оръжие. Достатъчно е да се повтарят паролите на новия новговор: чекмеджета, кюлчета, каскет, соросоиди, ваксъри, които придобиха самостоятелна политическа конотация, различна от речниковото им значение.
Новговорът може да се използва и обратно на това, което казва. „Всеки сам си преценя“ стана хит и в сериозен, и в ироничен, и в дерогативен смисъл. Отнасяше се уж за ваксинирането, но завладя целия словесен плацдарм. Този, който уж сам си преценя, не чувства неудобство да повтаря чужди клишета. Стига сам да си ги е харесал, да са допаднали на вкуса му. „Всеки сам си преценя“ замени дори „Съединението прави силата“ и се появи като колаж на фасадата на Народното събрание. И като че ли фразата от новговора стоеше там по-естествено от стария девиз, който вече е изпразнен от съдържание. „Съединението прави силата“ звучи като фраза от отживяла епоха и ни оставя безразлични, докато „Всеки сам си преценя“ вдъхновява, запалва, зове на бунт за свобода, за сваляне на фашизма.
Антифашистите може и да победят, но перспективите, които отварят, не са светли. Освен деца евросираци, езикът ни също осиротява. Колкото повече се обогатява с новговор, толкова по-беден става. Дано миналата година да сме достигнали дъното, към което от десетилетия сме се устремили. Да се надяваме, че като построим четири моста над Дунава, ще бъдем евроосиновени и евросирачеството ще остане в миналото.