И във филмографиите на живите легенди се срещат недоразумения от различен порядък. При Педро Алмодовар като такива възприемам емоционално „обезкостения“ „Лошо възпитание“ (2004), кичозно неуравновесения „Свалки в облаците“ (2013), а сега и сюжетно закърпения „Паралелни майки“. Политическите дискурси в киното изискват специфично отрезвяване, което изглежда трудно се сработва с очарователната сантиментална „разюзданост“ на Алмодовар, и в резултат опитът му да обедини трогателна лична история с трагична обществена драма прилича на случайното съчетание от страстен южняшки танц и тържествен реквием.
Болезнената тема за жертвите на франкизма и фалангизма е достойна за хуманистичния патос на всеки испански (и не само) творец. Но когато обяснимото желание за отварянето на общ гроб от времето на Гражданската война, за да се отдаде почит на жертвите и те да бъдат разпознати и погребани подобаващо, осемдесет години след анонимната им смърт, се превърне в несъразмерен фон за една съвременна история за сложно майчинство, смисълът на „паралелността“ губи своята очевидност. Остава усещането, че гледаме паралелно два различни филма…
В първия филм няма съспенс, само печал и поетапно документиране на едно предизвестено въздаване на справедливост (като заключителен отглас от спомените и биографичните проблясъци за една изстрадана епоха на персонажите от „Болка и величие“, 2019). Тук майчинството не е действащо лице (няма да обиждаме Алмодовар с предположения, че е визирал Майка Испания): жертвите са мъже, потомците, които пазят паметта им, са техни внуци или правнуци… А колкото до паралелизма, търсенето на връзка между бруталността на една диктатура и премеждията на съвременните майки не звучи като добър вариант. Така неосъщественото вграждане на нишката с миналото в органичната материя на разказа я свежда до обикновен сюжетен претекст за първоначалната среща на Джанис и Артуро и оправдание за по-късните им контакти…
Във втория филм ще откриете цялата палитра „Алмодовар“. От умението да балансира емоциите между трагичното и поносимото, през дръзкото владеене на мелодрамата на ръба на кича, разпознаваемия интериорен дизайн и оригиналното съчетание на цветовете, удивителната способност да извлича от актрисите си идеалната пропорция фатализъм, страдание и чувство за хумор, до склонността към драматични обрати. Следвайки Джанис и Ана, които раждат в един и същ ден и чиито житейски пътища се преплитат по необикновен начин, испанският режисьор определено се чувства в свои води. Мотивът за силната жена, която се справя сама с превратностите на съдбата, никога не е напускала творчеството му, а този за майчинството „в радост и скръб“ му донесе едни от най-сериозните успехи в кариерата.
Обикновено се подразбират паралелните майки Джанис и Ана, но във фабулата има още една – Тереза, майката на Ана, и що се отнася до родителството, нейният образ всъщност е доста по-интересен от този на непълнолетната ѝ дъщеря, забременяла случайно и родила неволно. Тереза е реалният антипод на Джанис в онази част от сюжета, разискваща всеотдайността и жертвите, които една жена с кариера е склонна да приеме в името на своето дете. Да искаш и да не искаш, да имаш и да нямаш, да се грижиш и да пренебрегваш, да обичаш и да страдаш – все аспекти на майчинството по Алмодовар. Паралелно с това, разбира се, героините му не престават да бъдат и жени.
В друг пласт от филмовия наратив виждаме как всяка от майките израства емоционално и морално, правейки своите житейски избори. И ако Тереза остава най-близко до реалността на всекидневието, а Ана, предвид възрастта си, изглежда малко неясна морално и емоционално, то Джанис е персонажът, изправен пред невъзможна дилема. Докато Тереза признава липсата на баланс между професионалните ангажименти, напускането на съпруга и дъщерята, която иска да преоткрие, след като доброволно се е отказала да носи отговорност за израстването и възпитанието ѝ, а Ана се опитва да отстоява своята независимост от родителската помощ и да се справи с депресията, Джанис трябва да примири обзелата я майчинска страст с вината от едно неочаквано откритие… Всяка от героините на „Паралелни майки“ добива плътност като пъзел, реден парченце по парченце, благодарение и на чудесното актьорско присъствие – цяла плеяда от испански звезди, от „ветеранката“ Роси де Палма в ролята на вярната приятелка на Джанис, през изненадата Милена Смит, до неуморната Пенелопе Крус, която щедро се раздава за любимия си режисьор и преданата му публика.
Сега си представете какво би могло да се получи от тези два филма, обединени хомогенно в един сюжет за сложните взаимоотношения на привързаност, грижа, зависимост, страх и пречистване между няколко майки и едновременно с това дъщери, във фабулно ангажиращ паралел със събития от недалечната испанска История, пречупени било през сантимента, било през чувството за хумор на оригинален творец като Педро Алмодовар… Е, нищо, може би следващия път…