Трамваите се разминават почти безшумно по „Граф Игнатиев“ – като светлинки на безвремието. Стъмва се изведнъж и леденият дъх на нощта немилостиво започва да хапе лицето. Пресичам близо до Нотариата, подмамен от ярката коледна украса пред някакво заведение, откъдето дискретно се носи инструментал по „Канона в ре мажор“ на Пахелбел. Вътре обаче е празно. Спирам за миг, колебаейки се накъде да поема, сгушен в шалчето си. Кооперациите по „Графа“ приличат в мрачината на отвесни скали. Колко ли истории се крият зад стените им, подяждани от челюстите на времето?
В този момент минава трамвай, мракът за миг изсветлява и почти съм готов да се обзаложа, че от отсрещната стена на кооперацията изникнаха очертанията на човешко лице. Или халюцинирам? Намествам очилата си, оглеждам се внимателно и пресичам. Наистина над сумрачния вход на номер 29 има някакъв барелеф, смътно прозиращ дори под ярката неонова светлина на съседната бижутерия. Колко пъти съм минавал оттук, но никога не съм вдигал глава нагоре. Опитвам се да използвам телефона си като фенерче. Твърде е високо. А трамвайната линия сякаш разполовява светлата и сумрачната страна на „Граф Игнатиев“. И щом ми е бръмнала тази муха в главата, не ми остава нищо друго освен да чакам. До следващия трамвай.
С времето очите ми свикват с полумрака и все по-ясно различавам очертанията на плочата от чер мрамор. Черно върху черно. Някъде отдалеч се чува предупредителния звън на прииждащия трамвай, който се врязва дълбоко в мрака и разгонва сенките. Първо виждам изрязания силует на мъжа върху барелефа, после големите букви БЗНС и фамилията Димитров, сетне буквите се разбягват. Но и този кратък миг ми е напълно достатъчен. Вече знам отговора. Тук е било последното убежище на Гемето, както за кратко за наричали главния секретар на някогашния Земеделски съюз, който умира в емиграция през 1972 г. Явно дъщеря му Анастасия Димитрова-Мозер, известна политическа фигура от времената на Прехода, е направила необходимото, за да увековечи паметта на баща си.
Ала това, което истински ме развълнува в случая, е, че неволно в ледената нощ се озовах на мястото, където се случва едно от най-невероятните бягства в историята на комунистическа България. И без да се колебая, бутам дръжката на входната врата. За мое учудване тя леко поддава и тежката метална порта почти без скърцане ме пропуска в преддверието. Включва се датчик и лампата светва. Твърде лесно начало на една „софийска история“. След малко съзирам и обяснението – в надписа „Към нотариуса“, отпращащ към по-горните етажи. Явно на всички им е омръзнало да им звънят постоянно отдолу. Е, какво пък, прекрачвам десетте шахматни квадрата в преддверието и бавно се изкачвам по добре поддържаните черни стълби. Всичко е както някога. Нагоре стените са поолющени. Надписът на асансьора Шиндлеръ е по стария правопис, а под него е указано, че е произведен в Luzern, посочен е дори телефон за поправка – 2-36-34, който очевидно днес е невалиден. Обстановката е досущ като в 40-те години на ХХ в.
Така че с всяка следваща стъпка неусетно се връщам десетилетия назад.
А историята на човека, живял тук, започва още по-далеч, в първите години на ХХ в., когато БЗНС на Александър Стамболийски набира сила след крушението на България в Първата световна война. Тогава в земеделските редици се вливат много младежи. Сред тях е и едно момче, бежанец от Одринска Тракия, от онези, които са изгубили всичко във водовъртежа на голямата история.
Малко след промените в ръцете ми попаднаха неговите „Спомени“, писани през 60-те години в емиграция в САЩ и издадени по-късно от зет му – американския историк проф. Чарлз Мозер. И честно казано, силно ме поразиха описанията в първите глави – на „изгубения рай“ в село Ени чифлик, където нивите им почти се обмиват от бистрите води на Мраморно море. Малкият Георги, заедно със семейството си, е принуден да напусне „обетованата земя“ след кланетата в края Балканската война и да стане част от върволиците бежанци към стара България. Накрая те се установяват в ловчанското село Дойренци, но никога не забравят тучните си земи в Одринско – тежките златни жита, царевицата, анасона, ечемика и овеса – онази богата реколта. Както и неповторимата гледка на Мраморното море, което като сребриста лента следва равнината.
Бъдещият земеделски политик никога не прощава на цар Фердинанд (основателно или не), че е спрял на Чаталджа, за да подготвя грандиозния си парад като победител, а не е преследвал разбитата на Люле Бургас турска войска, с което изпуска инициативата във войната. В резултат на което българското население в Одринска и Беломорска Тракия губи всичко и е принудено да бяга, оставайки имоти и родова памет на произвола на съдбата.
Това е първото нещо, което определя възгледите на Георги Михов Димитров, известен по-късно като Г. М. Димитров или за по-накратко – Гемето. Неговият антимонархизъм.
Второто нещо е отдадеността му на аграрното движение, към което се присъединява, още щом навършва пълнолетие. По 9 юни 1923 г. го арестуват за първи път – замесил се е отрано в „конспирациите“. Отървава се обаче само с няколко плесници и го пускат на свобода. През 1924 г. записва в София едновременно два факултета – Дипломатически-консулския (в Свободния университет) и Медицинския факултет на Държавния университет. Трудно се бори с латинския, необходим му за медицината, но пък с едното око непрекъснато гледа към политиката и бързо става лидер в младежкото земеделско движение. След атентата в „Света Неделя“, когато столицата опустява – започват блокада и арести – решава, че трябва да се скрие на село. Бои се, че ще го арестуват и бяга в Югославия, където завършва медицина в Загреб – с подкрепата на югославските власти. Оттогава е и сред най-запалените привърженици на „интегралната Югославия“, в която трябва да се влее и тогавашното Царство България. Тези му възгледи, както и позицията му за Македония, са характерни за тогавашното крило на БЗНС „Пладне“, за което злите езици твърдят, че е спонсорирано пряко от Белград. В „Спомените“ му, писани в САЩ, няма нито дума по този въпрос. Бегло се споменати и първите му контакти с британски разузнавачи под прикритие, активно работещи за подобна „интегрална Югославия“, която би трябвало да насочи в желана от тях насока балконското „буре с барут“. През 1941 г. името на д-р Г. М. Димитров е намесено „в опит за държавен преврат в полза на чужди сили“. В мемоарите си той категорично отрича всички тези обвинения. Твърди, че цар Борис и Богдан Филов са искали да го отстранят, защото е категоричен противник на присъединяването на България към оста Рим-Берлин-Токио, срещу което той излиза и с Политически манифест.
Тогава е и първото му бягство от България – в последния момент (и като по чудо) успява да замине за Турция през 1941 г. (не без британска подкрепа). В годините на войната живее в Кайро и в Анкара. Следи отблизо събитията. Често излиза със становища и декларации, четени по Радио Лондон.
Животът му е изтъкан от „конспирации“ и авантюри. Упорито се подписва с инициалите Г. М. Димитров, за да се отличава от комунистическия лидер Георги Димитров, затова прибавя пред името си своята медицинска титла. Така постепенно се налага и прозвището му Гемето.
В края на септември 1944 г. се завръща в България. Той е „човекът“ на англо-американците. Известен противник е на хитлеристката коалиция, към него в онзи момент са отправени и погледите на мнозина. Като алтернатива на „другия“ Георги Димитров, който по онова време е още в Москва. Ала не минава без комични недоразумения. Още при първата му политическа проява върху него са нахвърля да го прегръща съветски офицер с думите: „Здравствуйте, здравствуйте! Доживях да видя самия Георгий Димитров!“, имайки предвид, разбира се, човека на Кремъл и Коминтерна.
Едно от първите неща, които прави, щом се завръща в София, е да види новото си жилище на улица „Граф Игнатиев“ 29, купено от него преди войната, в което така и не успява да влезе със семейството си. Пише в спомените си, че приятели в последния момент успели да го поизмажат и стегнат, за да стане апартаментът обитаем. Но когато се изкачва по стълбите, по които вървях преди малко и аз, вижда надпис: „Ангажирано от милицията!“. Този детайл се бе запечатал в съзнанието ми. На горния етаж е настанено комунистическо семейство. Всичко било „безпощадно ясно“.
И тогава, както и сега, „Граф Игнатиев“ е шумна и многолюдна улица. Още от заранта при него тръгват „молители“ – да „ходатайства“ за задържаните им близки пред „западните сили“ в Съюзническата контролна комисия (СКК). Разказват му за вълната от арести в страната, за „безследно изчезналите“. Майки търсят синовете си, жени – мъжете се, някои носят бележки с имената на жертвите – поне да им кажат къде са погребани. Така че тези стълби носят спомена и за цялата тази мъка.
Всичко това се случва в самия край на 1944 г.
Не по-малко разтърсваща е и срещата му с регентите, която Гемето описва. Комунистът Тодор Павлов само го приветства и се оттегля, докато другите двама регенти – демократите проф. Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски – не крият тревогата си. Паметта на мемоариста е винаги селективна, но изповедта на тези двама „глави на държавата“, които не знаят какво да сторят, но не искат да са „параван на комунистите“, звучи достоверно. Двамата регенти споделят пред д-р Г. М. Димитров, че изчезват хора – с хиляди. С десетки хиляди! И че трябва да се спасява България.
Гемето свиква земеделските министри в правителството на ОФ-то и решават да искат среща с „желязната ръка на компартията“ – със самия Трайчо Костов. Той им отговаря, че „революцията е в разгара си“. А междувременно тя явно навлиза и във втория си етап. При земеделския лидер започват да идват банкери и индустриалци, които споделят, че са се „застраховали“ пред БКП с „дарения“ (по 10–15 млн. лв.), за да не пострадат те и семействата им. Готови са да дават такива „дарения“ и на БЗНС – само „мир да има“. БЗНС отказва „даренията“.
Гемето твърди, че бил напълно стъписан от присъдите на Народния съд, които възприел като „жестоки и отмъстителни“. Такова било и „впечатлението в народа“, дори сред някои комунисти. Усещането било, че съветските окупационни сили са наложили „своето“; даже някои „народни съдии“ били ужасени от „своите присъди“. А изпълнението на присъдите било „още по-ужасно“.
Междувременно напрежението около главния секретар на БЗНС се сгъстява. Още от края на 1944 г. наблюдението над дома на ул. „Граф Игнатиев“ 29 се усилва. Д-р Г. М. Димитров обаче получава сериозно белодробно възпаление и изведнъж ОФ-властите се загрижват за него. Настояват да смени климата – да замине налечение в Крим, под пълната гаранция на съветските власти. Само там щял да се излекува.
Той отказва. През пролетта на 1945 г. идва да го види Чарлз Ланиус, известен американски журналист, кореспондент за региона на в. „Ню Йорк таймс“. Съобщава му от сигурни източници, че възнамеряват да го откарат в Дирекция на милицията и че там го чака жестока смърт. „СКК няма ли да реагира?“ – пита Гемето. Ланиус тъжно поклаща глава и се разделят с усещането, че може би се виждат за последен път.
Три дни след визитата на Ланиус, Гемето официално е поставен под домашен арест. Преди да им прекъснат телефона, жена му се обажда на Никола Петков, който пристига запъхтян, направо от заседание на Министерския съвет, чийто подпредседател е тогава. Пускат го да влезе, но попада на обиска в жилището. Вече са подготвени съответните мерки – милиционер на етажа и двама цивилни на стълбището. Пред главния вход на кооперацията също е поставена двойка въоръжени милиционери.
Никола Петков е бесен. Вдига телефона и звъни на вътрешния министър Антон Югов. Пита кой е разрешил да се вземат подобни мерки срещу главния секретар на БЗНС. Дава на Югов да говори с милиционерите в жилището. Внезапно телефонът прекъсва и никога не заработва. Петков съкрушено си взима „сбогом“ и си отива.
След което мерките все пак се смекчават. Доколкото си спомням, „снемат“ милиционерите във входа. За последно оглеждам стълбището. Черните стълби на фона на белите линии много напомнят на петолиние. На петолинието на страха в нашия случай. Тъй като в онези брутални времена хора са изчезвали изведнъж и за нищо.
Оказва се, че д-р Г. М. Димитров наистина е бил сериозно болен – тежка пневмония със съмнение за усложнения. Ето защо властта решава да не реагира „на първо време“. Изолират го от света. На втория етаж също настаняват „свои хора“. От всички, живеещи в „изолирания апартамент“, навън излиза само слугинята за покупки, като всеки път я дръпват за разпит: Гемето на легло ли е, какво точно е състоянието му, за какво си говорят. Притискат даже и двете му малки деца, което е отбелязано в делото му. Анастасия Мозер би трябвало да има спомен за онези страшни дни.
Из София се разчува, че само безстрашната г-жа Султана Рачо Петрова има дързостта почти всеки ден да се спира пред входа на „Граф Игнатиев“ 29. И щом ѝ се изпречат милиционерите, им казва: „Знам, че не мога да видя д-р Димитров, само искам да разбера дали още е жив!“. В онези времена това е акт на огромна гражданска смелост. В отговор обискират нейния дом и започват да я тормозят (за което разказах в една предишна „софийска история“ – „През прозореца на една софиянка“).
След седмица или две правят опит за арест. Една нощ на вратата на апартамента започва да се блъска силно: „Отворете или ще счупим вратата!“. Оригиналните врати във входа изглеждат доста здрави, поне достатъчно, за да оцелеят на ритници и силен натиск. Тъщата на д-р Г. М. Димитров заявява, че нощем не отваря на никого и ще разговарят, щом съмне. Жената на Гемето поглежда пред прозореца и вижда, че отсреща, в отстоянието между двете кооперации, е паркирана кола. Явно са се готвели да го отведат, за да „изчезне безследно“.
За да стане ясно болен ли е Гемето, или само се преструва, комунистическата власт изпраща най-доверения си човек – самия министър на народното здраве д-р Рачо Ангелов, негов бивш колега от Лекарския съюз. На негово име в годините на комунизма бе кръстена Окръжна болница (днес УМБАЛ „Св. Анна“). Д-р Ангелов се чувства неудобно, вижда, че пневмонията е реална. Дори избухва, че „ако се правят такива глупости, някой ден ще си вземе шапката и ще се махне“. И си тръгва. А милиционерите пред входа на кооперацията си остават.
Времето обаче си минава и на всички е ясно, че развръзката наближава. До „затворника на третия етаж“ стигат сведения, че има план да го „вдигнат“ навръх 24 май, по време на манифестацията, за да го отведат в Дирекцията на милицията, където няма да има пощада. На няколко пъти пращат при него емисари, за да подпише предварително подготвена декларация с „признания“. Той отказва. И обмисля план за бягство.
Гемето решава да действа „ва банк“. Наясно е, че шансовете му са малки, почти равни на нула. Внимателно наблюдава постовете през различните прозорци на жилището си. Съзира известни „пролуки“.
Пред входната врата на кооперацията винаги дежурят един или двама души. Вторият етаж е „обезопасен“ с комунистическо семейство. От отсрещната страна, в малкото обущарско дюкянче, дебне пък съветски агент. Това дюкянче съществува и днес, както сам се убедих в това, грижливо заключено зад метална врата.
На няколко пъти се чуват викове в задния двор на кооперацията, все едно че някой бяга или го гонят. Съответно вратата към задния двор остава открехната, както съобщава слугинята, което означава, че там е приготвена клопка – много по-лесно ще е оттам да го приберат, далеч от чужди очи…
Няколко дни преди бягството си Гемето разговаря откровено с жена си. Казва ѝ, че шансовете му да се измъкне са минимални. Но ѝ обяснява, че най-страшното за него би било, след като го арестуват, да публикуват от негово име „декларации“, които биха зачеркнали целия им живот.
Ето защо рано призори в уречения ден той се измъква от леглото. Усеща прилив на сили и мисли, че може и да успее. Нахлузва панталон голф, който е подготвил предишната вечер, зеленикава американска войнишка риза, спомен от годините на войната, каскет на главата за камуфлаж. Доста отслабнал е по време на болестта и смята, че е трудно разпознаваем.
Според изложената от него версия на бягството сам се спуска полека по стълбите. Има зареден револвер в джоба си и отрова, донесена му от близък приятел. Стига до преддверието, изчаква да мине трамвая, когато трясъкът по релсите разсейва и без това уморената от нощното бдение охрана. Отваря тежката кована врата на кооперацията и излиза. Трамваят не позволява да бъде забелязан от „съветската наблюдателница“ отсреща. Сякаш Господ е приспал враговете му! Тръгва по оживения „Граф Игнатиев“ и завива вляво по малката улица. Извървях същия път. До ъгъла с уличката „Мальовица“ са не повече от петдесетина метра, след което човек, без да събужда съмнения, спокойно може да продължи по същия тротоар.
Гемето разказва, че чува някакви стъпки зад гърба си, забавя крачка, но те се оказват безопасни. Свива по „Паренсов“ и скоро наближава северната страна на църквата „Св. Седмочисленици“. Прекръства се с облекчение. Продължава покрай страничния вход на зданието на МВР. Интересното е, че в градинката на „Св. Седмочисленици“ Анастасия Мозер настоя да поставят бюстове на земеделски водачи. Паметникът на баща ѝ е в най-особена позиция – гледа на изток – към входа на храма и в посока към някогашното си чудодейно избавление.
За това бягство навремето се носят какви ли не легенди. Твърдят, че двама американски офицери (с документи от СКК) поискали да влязат в кооперацията и милиционерите ги пропуснали. А на излизане Гемето се предрешил като един от тях, докато другият, преоблечен в цивилни дрехи, останал горе в апартамента му.
Така ли е, не знам. Спомням си обаче, че в една къща в моята махала навремето живееше някакъв строител, заклет табладжия, който все се подиграваше на партньора си в играта, че бил „ливада“, щом „упустил навремето Гемето“. Не мога да твърдя, доколко казаното е било истина или неистина. Но си спомням, че онзи сгушен човек изобщо не реагираше. Дали е бил някой от милиционерите пред входа на кооперацията на „Граф Игнатиев“, отлежал си „своето“ по затворите? А може и да е било само част от градския фолклор, кой знае. Истината е, че така за първи път чух за „Гемето“. И заразпитвах вкъщи, за огромно неудоволствие на баба и дядо, които накрая ми казаха да си затварям устата.
Ала нека се върнем към „чудодейното избавление“. Гемето изглежда си е бил авантюрист по природа, щом е държал да мине пред главния вход на МВР, явно убеден, че там никой не го очаква. Сетне завива по „6 септември“, пресича „Гурко“ и „Иван Вазов“, като се отправя към предварително намисления (или уговорен?) дом на свои съмишленици. Убеден е, че ще го издирват с обучени кучета, затуй иска да се преоблече и да заличи следите си. Става дума за дома на негова бивша сътрудничка, в онзи момент секретарка на Никола Петков в качеството му на подпредседател на Министерския съвет. Това е домът на полковник Рачев, чиято дъщеря Мара Рачева се нагърбва да спасява беглеца. Тя е 24-годишна идеалистка, убедена, че помага на гонен човек с политическа мисия, без да мисли каква би могла да бъде жестоката разплата със самата нея. Хваща под ръка маскирания д-р Г. М. Димитров и го повежда по „Царя“ към квартирата на шифровчика на британската легация. Оттам, след кратък престой, го прехвърлят в квартирата на друг британски дипломат, който изчаква да се мръкне и едва призори го закарва с кола до резиденцията на американския посланик Мейнард Б. Барнс – в полите на Витоша, доста над Драгалевци, там, където навремето е била прочутата вила „Златин“. По пътя минават през съветски кордон, но всеки път проверяващите констатират, че колата е „иностранная“.
Американският посланик ги посреща усмихнат, въпреки ранния час; още е по пижама, но предлага гостоприемството си. Гарантира, че нищо лошо няма да се случи с „беглеца“ на дипломатическа територия. Все пак се договарят, докато не се получи изрично потвърждение от Вашингтон (че САЩ одобряват закрилата), да не съобщава на никого, че Гемето е негов „гост“.
Скоро обаче пред вила „Златин“ се струпва група от милиционери и съветски военни. Явно се е разчуло, че Гемето го няма и го издирват под дърво и камък. На 25 май посланик Барнс слиза в София и намира града блокиран. Обажда се лично на министър-председателя Кимон Георгиев и на вътрешния министър Югов, за да обясни на кого е дал подслон. Реакцията на Югов е бурна и гневна. А Кимон Георгиев е объркан – казва, че не не е знаел, че София е блокирана, нито че Гемето е изчезнал.
Онова, което никой не знае тогава, е, че на 25 май Мара Рачева е задържана в Дирекцията на милицията на Лъвов мост и че бива изтезавана по чудовищен начин. На 28 май съобщават на семейството ѝ, че тя е „скочила“ от четвъртия етаж и се е самоубила. Техен познат лекар обаче отваря изпратения ковчег и припада…
Ето какво братовчедка ѝ – френската журналистка Милка Генадиева, разказва след години пред Румяна Узунова в интервю за радио „Свободна Европа“, описвайки онези страшни дни:
Ние бяхме… покрили с цветя тялото, но майката на Мара Рачева… изхвърлила цветята (които бяхме турили именно, за да не се вижда страхотната инквизиция, на която е била подложена младата девойка)… Тези инквизиции са следните: изтръгнати ноктите на ръцете, горени ръцете от китките до рамото, езикът прехапан или отрязан, лявата гърда носеща дълбока рана, дясната буза насинена и подута. Когато майка ѝ повдигна ръцете, гръбнакът се видя, всички кости бяха изпочупени; а медицинското свидетелство… показа, че роклята, с която беше облечена, нямаше нито една капка кръв, което показва – според свидетелството – че трупът е бил държан в лед…
Същата чудовищна информация фигурира в доклад от София и на британското посолство, подробностите дори са още по-ужасяващи. Уви, всяко бягство си има цена…
Вероятно тъкмо това засилва решимостта на посланик Барнс да не предава Гемето в ръцете на комунистическите власти. А трябва да признаем, че указанията от Вашингтон са били доста по-различни – за „умиротворяване“ на обстановката и най-вече да не се дразнят „съветските партньори“.
Барнс обаче също играе „ва банк“: отблъсва първия опит на български униформени лица да нахлуят във вила „Златин“ с думите:
Значи сте решили да обявите война на Америка! Заповядайте, но за да влезете, трябва да минете през трупа ми! Не разбирам защо правите тази нелепост. Вашите съседи чакат с нетърпение такава провокация, за да изпратят окупационните си части в България!
След което събира наличните американски сили – шестима сержанти и един офицер, които биват разквартирувани във вилата.
Напрежението нараства главоломно. Вила „Златин“ е опасана с кордон от милиция, която вече не се крие. След три дни от Вашингтон идват по-благоприятни нареждания и те повдигат духа на обсадените. Прилагат са какви ли не трикове. Местен селянин, сирак, който работи в имението, признава, че му предложили 100 000 лв., за да застреля Гемето. Друг път пък пращат „диверсант“, който се крие между дърветата, в опит да ликвидира „госта“ по време на разходка. За късмет на Гемето милиционери от отсрещната страна, неуведомени за акцията, откриват огън по „диверсанта“, смятайки, че това е земеделският лидер, и го прострелват в коляното. Така поредното покушение пропада. След месец около вилата на американския посланик е разквартируван цял съветски полк. Неговият командващ – полковник Свиридов – влиза в преговори, настоявайки „беглецът“ да бъде предаден. Отговорът на посланик Барнс е, че българският политик е получил официално американско убежище и би трябвало да може свободно да напусне страната. Във вила „Златин“ често се отбиват и други чуждестранни дипломати, така конфликтът се задълбочава. Посланик Барнс разказва на Гемето, че външният министър Петко Стайнов в частен разговор му е споделил, че няма да подпише официално искане за предаването на „беглеца“, защото знае, че го чака „явна и жестока смърт“.
През лятото натискът се засилва – отвън и отвътре. СССР се включва във войната срещу Япония и американската дипломация е готова на „отстъпки“. Гемето решава да напусне вилата незабелязано, но с оръжие в ръка, или да сложи край на живота си. Междувременно политическата ситуация в България се променя. Комунистите решават да свикат на 26 август 1945 г. избори за парламент.
Становището на западните съюзници е доста по-различно – изборите трябва да се отложат, българското правителство още не е признато и няма сключен мирен договор. Накрая Москва отстъпва – Сталин още не иска да се кара със „съюзниците“. В мемоарите си Гемето описва разказаното му от посланик Барнс – че хората се прегръщали и целували по улиците с думите „Христос воскресе!“. Смятали извоюваната „малка победа“ за морална и политическа.
Накрая, в първите дни на септември 1945 г., посланик Барнс извоюва отпътуването на „пленника“ с американски военен самолет. На 5 септември сутринта тръгват със затворена американска кола, в която заедно с Гемето пътува и американският официален представител. За всеки случай. Явно до последния момент се очаква съветска намеса. След дълги перипетии стигат до летище „Враждебна“, контролирано от червеноармейци. Чак до последния момент лицето на Мейнард Барнс е опънато и неспокойно. В самолета земеделският лидер вижда жена си, което е невероятна изненада за него. Оказва се, че е имало лична интервенция от Уинстън Чърчил в нейна полза. Вътре в самолета тя мълчаливо му протяга ръцете си – ноктите ѝ са обгорени от четиримесечни инквизиции в милицията.
В един момент американският военен самолет тръгва по пистата и набира височина. Вътре – в качеството на „гаранция“ – пътува и посланик Барнс. За да не ги свалят съветските изтребители.
Една невероятна софийска история за бягство към свободния свят.