Пътуване в недоизказаност

Пътуване в недоизказаност
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    12.12.2021
  • Сподели:

С вълнение четох и препрочитах книгата на Силвия Чолева „Отиване връщане“. Това са дневникови бележки от няколко пътувания до Прага. И тези пътни бележки се превръщат в сплав от експресия и философия за пътя и пътуването. Уж всичко върви хронологично – по дни и места от пътуването, а се превръща, като всяка добра литература, в своеобразна амалгама от впечатления, реминисценции и асоциации. Това не е безпристрастно, педантично регистриране на времето и топосите, а вълнуваща и многопластова поетично-белетристична фикция. Авторката споделя: „Пътуване към света и към себе си. Открих Прага, себе си продължавам да търся“.

 

Трудно можем, а и не е нужно, да кажем докъде свършва документалистиката и къде започват душевната рефлексия и фантазията. Да, фантазия, защото Силвия Чолева ни оставя много място да наместим в наратива и нашето дописване на пътуването ѝ в пространството и времето. Тя се оставя на потока на съзнанието и свободните асоциации. Фактът, че първото издание от 1997 г. се е изчерпало говори, че книгата е търсена и високо оценена.

 

Още в началото искам да кажа няколко думи и за художничката на книгата Даниела Олег Ляхова. Защото тези фризове на всяка страница не са просто илюстрации – те стават част от словото. Стилизираните елементи, напомнящи дърво, вълни, облаци, човешки фигури и какво ли не още, се вписват в словото и това става естествено и органично. Те наподобяват пиктографско писмо, дават свобода на тълкуването и освобождават въображението.

 

 

От друга страна, художничката не залага на цветовете, всичко е оформено графично, в черно-бяло, по подобие на фотографската или черно-бялата кинолента. Но най-интересни за мен са тези аморфни черно-сиви и преливащи се петна, които на места напомнят на петната на Роршах. Знаем, че по петната на Роршах се тълкуват асоциациите, които те предизвикват, а оттам се раждат и предположенията за нашата психическа реалност, за душевната ни нагласа. Склонността ни да търсим и виждаме познати форми в безформени картини. Така  асоциативно правим връзка с нашето несъзнавано. То ни дава знаци и знание за емоционалния ни живот, за емоционалната ни интелигентност. Търсенето на познати маркери в непознатото ще усетим в цялата книга. Това е едно своеобразно асоциативно пътуване.

 

Пътуването започва и Силвия Чолева ще каже:

 

Часа на тръгването знам.
Не знам кога ще се завърна.

Както знае също, че няма да се върне същата.

 

В тази неясна темпорална рамка тя полага един откъс от своя живот, диалога със света и със себе си. Ще заяви императивно: „Просто отвори една врата – и ти вече си част от ставащото вътре“. Това „вътре“ е като театрална сцена, като екран, където нашите душевни части ще търсят единение, покой, консолидация, но и вълнение. Това наше Аз ще търси идентичността си. За Силвия Чолева пътят е като „извит безкраен въпрос към себе си“. Това пътуване се превръща в освобождение – пътуваш без пътеводител, без задължителни спирка, само с една раница. Оставяш назад най-скъпото, скъсваш нишката, която те свързва. Това не е ли едно ново стъпало, едно ново знание, една своего рода поредна инициация. Не сме ли понякога – когато имаме смелостта за това – и ние деца, едни малки търсещи изследователи.

 

Пейзажът бяга покрай пътуващия автобус. Април пътува заедно с автобуса. Сетивата нямат насищане. Изостря се усещането за детайлите, ето ябълката – презряла, неоткъсната, неопитана, – която чака като жена. Сърбия, Унгария – усещането, че навлизаш в друг свят, който не винаги може да се разкаже.

 

Това е първото излизане от България, първи досег с друга култура, друг свят, различен, желан, мечтан.

Идва адският апетит към следващото, авантюризмът, отприщва се скитническият дух, благодатта на преместването. Разтваряме се в пътя и това ни обогатява невероятно. И детайлите, намекът, нюансът са най-важното. Може би искаме, макар и за кратко, да загърбим миналото. Съществува напред и само напред. За да разбереш, че пътуването е друга страна. Може би чужда страна – не като топос, а като другост, различно преживяване и душевност. Това е нов дом за духа ти.

 

Сещам се за книгата „Миналото е чужда страна“ от Дейвид Лоуентал. Там акцентът пада върху миналото, което е навсякъде. Навсякъде около нас лежат неща, които – като самите нас и нашите мисли, имат своите повече или по-малко разпознаваеми предшественици. Реликви, истории, спомени заливат човешкия опит. Всяка отделна следа от миналото накрая изчезва, но заедно те са безсмъртни. Независимо дали ще го честваме или отхвърляме, дали ще се придържаме към него или ще го игнорираме, миналото присъства навсякъде. Ще цитирам самия Дейвид Лоуентал: „Как миналото едновременно ни обогатява и прави по-бедни и причините да го прегръщаме или отбягваме. Как нашите спомени и средата ни ни правят чувствителни за миналото и как ние отговаряме на това знание. Защо и как променяме миналото, което ни се е паднало, с какви цели неговите следи – като нашите спомени например – биват спасявани или променяни, и как тези промени засягат нашето наследство и самите нас. Навсякъде се старая да покажа как миналото, някога действително неразличимо от настоящето, е станало една все по-чужда област и в същото време е все по-силно заливано от настоящето“.

 

След време и това пътуване ще се превърне в минало. Но засега Е.

 

Кога осъзнаваш напълно нещо? В книгата си Силвия Чолева постоянно наслагва експресивно-философските си ескизи: „Докато изминеш много пъти пътя или той те извърви напълно. Докато миналото се просветлява, а бъдещето се провижда. Сегашното, сегашното, което най-много ме вълнува, се осмисля“.

 

А Прага, към която пътува? „Прага е мистичен град и отново, и отново те кара да се връщаш“. Какво е жената без загадъчност? Този златен град  – сецесионов, бароков, средновековен. Острите готически кули пробиват небето, уличните музиканти, шутовските шапки, малките квартални кръчмички с халбите бира. Тълпите туристи. А има и дни без хора, когато само сградите те прегръщат. Ти си част от хаоса, но има и една точка на покоя. Мигове. Всичко това те омагьосва. Магична е и Вълтава: „Стоя на брега на Вълтава и отпивам слънце“. И уж това е един чужд град, но като че ли улиците са от детството. Отново усещаш и разбираш, че миналото е навсякъде. Няма да отидеш на виенското колело, защото то събужда спомени, може би и страхове от „прашните улици“ на детството. Отново търсим познатото в непозната атмосфера. Може би това е едната ни страна – търсенето на сигурност и уседналост, връщането в Итака. Но ние носим и другата си половина – тази, която е Колумбовската, тласкаща ни към откривателство – дали на нови земи, или на себе си? Не са ли всъщност двете половини на едно и също нещо.

 

Силвия Чолева майсторски напластява своите експресивно-философско-културологични усети от едно пътуване в пространството и времето, вглеждайки се навътре в себе си. Това е като полифония, в която доминантата е хуманистичното осмисляне. Талантът да вдъхнеш живот на всичко заобикалящо те. Една фикция, която се родее колкото със Запада – пространството като атмосфера на духа, толкова и с Изтока – пътят е, което си струва.

И ето настава и моментът на връщането. Правени са изследвания защо обратният път психологически ни се струва винаги по-кратък. Не знам за Силвия Чолева дали това е било така. Но чувството ѝ е, че се връща към нишките, които я отвеждат и към нейните пранги. Пътуването беше, за да „се загубя из себе си“. Отново пейзажът е снежен. Фрагментите на нещата се забиват по-отчетливо в съзнанието:

 

През редките тополки,
голи още,
наднича село – стърчаща църквица.
Калиграфия с печат.
Привечер през ноември. Въздухът на София.

 

На една от страниците в книгата си Силвия Чолева ще достигне до следното откровение – като знаем, че нещо няма да се повтори, ние го правим важно в спомените си, но дали можем реално да го преценим: „Дълго след като си се върнал от някъде, случки и места от пътуването се мяркат в съзнанието. Явяват се най-неочаквано с неподозирана яснота. Така и изчезват, обвити в недоизказаност“.

 

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).

 

 

Росица Чернокожева

Станете почитател на Класа