На 25 ноември в Sciences Po Paris, парижкия институт за политически науки, се проведе студентска конференция с участието на Жан Марк-Сове, президент на Независимата комисия върху сексуалните злоупотреби в Църквата (CIASE). Събитието бе организирано от католическия център „Свети Гийом“ към университета, а поводът за него бяха резултатите от доклада на Комисията, публикувани през октомври.
Как да слуша, как да предпазва и как да предотвратява са само част от проблемите, които предаденият преди броени седмици доклад на CIASE поставя пред Католическата църква. Анкетата, провеждана в продължение на две години и половина върху периода 1950–2020 г. във Франция, разкрива реалния размер на сексуалните посегателства, извършени спрямо деца. Данните са шокиращи – броят на жертвите за тези седемдесет години възлиза на 330 000, 121 000 от които – между 1950 и 1970 г. Като изключим семейните и приятелските кръгове, Католическата църква е пространството с най-висока концентрация на сексуални посегателства във френското общество. Чисто статистически цифрата е огромна; а навлезем ли в отделните човешки истории, в отделните случаи отвъд голата статистика, картината заприличва на действително ужасяваща бездна.
CIASE е създадена по инициатива на Католическата църква във Франция с четири мисии: 1. Да хвърли светлина върху сексуалните злоупотреби от 1950 г. насам; 2. Да проучи как случаите са били (или не са били) третирани; 3. Да оцени мерките, взети от Църквата за справяне с проблема; 4. Да състави препоръки. Изцяло независимата комисия разполага с неограничен достъп до църковните архиви. Сърцевината на работата ѝ обаче е контактът с жертвите, с малка част от хилядите християни, станали жертва на духовници или приближени до духовенството лаици.
Комисията, оглавявана от Жан-Марк Сове, е сформирана в продължение на два месеца, считано от 13 ноември 2018 г. до 07 февруари 2019 г. Членовете ѝ са двадесет и двама на брой – психиатри, психолози, учени, лекари, теолози, юристи. Самият Сове е възпитаник на Sciences Po Paris и бивш високопоставен държавен служител, единственият в историята на престижното училище по администрация ENA, който два пъти се явява успешно на приемните изпити. Той е също вярващ католик, който на 22-годишна възраст временно прекъсва следването си за две години, които прекарва при йезуитите. По думите му самият той е избран да оглави независимата комисия главно заради професионалната му репутация; причината, поради която приема отговорността и нелеката задача обаче е фактът на собственото му кръщение.
А задачата е действително тежка. Сове (р. 1949 г.) споделя, че по време на продължителната работа за първи път в живота си е имал нужда от консултации с психолог. Събраните свидетелства носят името „От жертви в свидетели“ – мъчителни сами по-себе си, мълчанието, което ги е покривало с години, сякаш ги прави още по-трудни за приемане. Огромна част от хората, които приемат да говорят, го правят за първи път, било защото в детството си така и не са срещнали подкрепа, било защото срамът им е твърде голям. Един от тях, чиито думи Сове цитира, дори казва: „Срамът ще ме съпровожда завинаги“. Разплитането на мълчанието обаче позволява на комисията да възстанови събитията от изминалите десетилетия. Свидетелствата са пътеводната нишка на финалния доклад, както заявява предговорът към него. Бидейки свидетели, хората се превръщат в дейци на истината и именно благодарение на тях докладът днес е факт.
Събраното количество данни е впечатляващо. Документът е дълъг 548 страници, а свидетелствата – още 208, като и двете са достъпни свободно на уебсайта на CIASE[1]. Изключително ценни са съпътстващите анализи, които предоставят множество отправни точки за по-нататъшни действия и проучвания. Едно от разкритията на комисията например е, че 56% от извършените сексуални злоупотреби са от периода преди 1968 г., което поставя под въпрос популярното твърдение за посегателствата като следствие от либерализацията на нравите след емблематичната година. Всъщност основните причини за намаляването на броя на случаите след това са различни, като първата е съвсем проста – числовият спад на броя на духовниците от седемдесетте години нататък. Втората пък е свързана с първата и се състои в бързото изтегляне на свещениците от учебните заведения и пансионите, където преди това са били многобройни.
Темата започва постепенно да се отваря едва от началото на новия век и истински – от 2015 г. Изводът, до който водят проучванията на архивите е, че чак до края на деветдесетте години в Католическата църква образът на жертвата на сексуално насилие сякаш не съществува. Опазването на институцията е от първостепенно значение (стр. 267). Разбира се, въпросът всячески е избягван, включително и от езикова гледна точка – дълго време нещата не са били назовавани с истинските им имена, не е правена разлика между хомосексуализъм и педофилия, дълго време не се говори за „проблеми“, а за „неправомерни жестове“. А не е възможно преборването на нещо, което дори не се назовава правилно.
Разбира се, опростено би било да се твърди, че Църквата не върши нищо, за да се справи със злоупотребите. Първият период (до седемдесетте) се характеризира с огромен брой посегателства, но и с опит за въвеждане на стратегия за „подпомагане“ на „свещениците в затруднение“. Опитът за управление едновременно на „Божия град“ и „Човешкия град“ обаче се оказва неуспешен – подходът на Църквата, характеризиращ се с „опрощаване на греховете“ и с „милосърдие“ към „съгрешилите“, се оказва погрешен. За проблема значително допринася и фактът, че голяма част от близките и родителите на пострадалите деца или не им вярват, или не предприемат по-нататъшни действия. Мълчанието е съвсем реално. Едно от свидетелствата, отнасящо се до шейсетте години, гласи следното: „През шейсетте един от приятелите ми беше споделил с родителите си за действията на абата. Залепиха му два шамара и го пратиха в леглото без вечеря“ (стр. 126).
Сексуалните злоупотреби в рамките на Католическата църква следователно се отличават с наличието на огромни грешки от невнимание, липса на адекватни мерки и най-вече с констатацията, че случаите често са продължавали дълго време, с месеци, понякога с години – нещо, което по-рядко се наблюдава при сексуални посегателства, като изключим случаите в семействата. Наред с това осезаемо присъстват табутата, неумението проблемите да бъдат назовавани такива, каквито са, и размитата граница между „законно“ и „незаконно“. Основна слабост в Църквата в това отношение обаче сякаш е достъпът, който насилниците имат до съзнанието на жертвите. Жан-Марк Сове изтъква, че става въпрос за нещо много по-значително от достъпа до тялото или интелекта на детето, с който разполагат например спортните треньори или учителите (тъй като и тук съществуват случаи на сексуални злоупотреби). „В основата на злоупотребите в Църквата стои едно изкривяване на смисъла, една манипулация чрез духовното“ (стр. 315) – в крайна сметка една манипулация чрез клерикализма. Естественият авторитет на свещеника се изкривява до неузнаваемост в сакрализиране на личността му, в „погрешното му и прекомерно идентифициране с Христос“ (Лоран Стела-Бурдийон, стр. 319). В Писмо до католиците, изпратено през месец март тази година, самите френски епископи и свещеници признават, че с тази власт е възможно да се злоупотреби (стр. 319).
Предстои да видим какво ще предприеме Католическата църква след публикуването на резултатите от тези две години и половина на преглеждане на архиви, събиране на свидетелства и анализи на данни. Остава надеждата, че пътят в долината на смъртната сянка все някога достига своя край.
Ралица Райкова е родена в София през 1999 г. Завършва 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“, понастоящем следва в Université de Lorraine, Франция. Стипендиант по проект „1000 стипендии“ на Фондация „Комунитас“, носител на голямата награда на Националния литературен конкурс „Петя Дубарова“ за 2017 г. и на трета награда на Националния литературен конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев“ 2018 г. Нейни разкази са публикувани в „Море“ и „Пламък“, в Портал Култура и в сп. „Култура“.
