Боряна Пандова е фотограф и визуален артист. Завършила е художествена и приложна фотография в НАТФИЗ и магистърска програма по фотография в Националната художествена академия. От 2014 г. е официален фотограф на София Филм Фест. Партнира дългосрочно със сдружение „Метеор“, с режисьорката Анна Данкова, с цигуларката Биляна Вучкова, с композитора Тодор Карастоянов и др.

Изложбата ѝ „Само минутка“ продължава до 14 март в галерия „Кредо Бонум“. Тя представя сдвоени фотографии, заснети през една минута, без промяна на фокусната точка. Реализирана е със съдействието на Национален фонд „Култура“.

 

Защо снимате?

 

Има няколко отговора. Единият, бързият, е, че просто съм се родила фотограф и само е трябвало да изчакам момента, в който ще се появи камера в ръката ми. Другият е, че съм болезнено срамежлива и като дете си мислех, че трябва да стана или писател или фотограф, за да не ми се налага да общувам с хората и да мога да си седя сама в къщи и когато реша, да пускам по нещо да излиза навън. В заблуда съм била (смее се). От всичко, което мога да измисля, може би това е най-близко до мен. Не искам да си отговарям на тоя въпрос докрай… А най-най-бързият отговор е, защото ми е много интересно. И мисля, че сериозно трябва да се реабилитира думата „интересно“. Най-важната дума.

 

А можете ли да не снимате?

 

Мога, даже предпочитам. Толкова по-лесно би било, най-добрите ми снимки никой не ги е виждал, те са само в главата ми. За мен е изтощителен процесът, който е свързан с появата на снимката на бял свят, защото той е съвсем различен от поезията на мечтаното, да овъргаляш някаква мисъл в главата си, да я изследваш с още повече съдържание от всичко прочетено, от всичко споделено. Показването на една снимка е свързано с много технически избори, въпрос за формати и въвличане на куп хора в процеса. Може би затова и толкова рядко показвам неща, а и заради тази обремененост на характера всичко да е съвършено.

 

Затова ли между изложбите ви обикновено има интервали от не по-малко от … 5 256 000 минути?

 

Да, стоят едни файлове в компютъра. Беше време да се вземе решение и да покажа нещо…

 

Откъде дойде първоначалната идея за тази изложба?

 

Мисля, че има няколко начала. Едното е свързано с работата ми, още като 20-годишна започнах да работя по един проект, който се казва „Изкуство за социална промяна“ и се занимава с деца и младежи в неравностойно положение. Аз бях част от екип, който работеше с деца от два дома.

 

 

През годините много пъти се променяше политически коректната терминология около това как да ги наречем, без да се променят условията и качеството на грижата за тях. И тогава се оформи едно словосъчетание – „обекти на невниманието“, понеже след 5–6 години работа с тези деца ми беше направило ярко впечатление, че през цялото време нещо се обгрижва и това, което се обгрижва, е как по-точно да ги наречем. Едно време бяха домове за сираци, после станаха за деца и младежи в неравностойно положение, после деца и младежи в риск, накрая се измисли една абревиатура ДОВГДЛРГ, което беше Дом за възпитание и грижа за деца, лишени от родителски грижи и т.н. Така стигнах до темата „oбект на невниманието“.

 

Като студентка в НАТФИЗ отново случайно се стекоха обстоятелствата. Имахме задължителни задачи, за да си направим курсовите работи. Заварих веднъж в студиото колега, който снима екстремни спортове, да снима някакъв натюрморт. Беше направо побеснял, защото изобщо не му се правеше такова нещо. Заряза всичко и остави няколко свободни кадъра от филма, да ги доснимам. Снимах със Зинар, една огромна камера, която се държи много добре при снимане на макро. И тогава на майтап реших да видя какво може да се извади от празния му джоб. Тази снимка стоя много дълго време, докато в един момент не направих връзката с „oбектите на невниманието“ и мисълта ми не започна да се фокусира върху всички онези неща, които са около нас, но никой не ги забелязва, независимо дали се променят, или не. И оттам нататък застанах в бойна готовност – да внимавам за „обектите на невниманието“.

 

И всъщност първият оформен проект от този цикъл беше серията „Джобен формат“, която показах 2013 г. В тази серия бяха събрани „oбекти на невниманието“, макрофотографии на всичко това, което може да бъде намерено в празните джобове на хората. Оказа се страхотен портрет на времето, защото в него са тъканите, цветовете и историите, разни малки артефакти, които сме пренесли несъзнателно от ръцете си в джоба, който мислим за празен. Стана чудесна игра с тези макрофотографии, будеха различни асоциации. При представянето до всяка фотография имаше надпис с името и професията на притежателя на съответния джоб. Някъде тогава съм започнала да снимам и фотографии през различен интервал от време, първоначално по-голям от минута, с които възнамерявах да правя едни филмчета, така наречената цайтраферна фотография.

 

Веднъж, докато се разхождахме със семейството ми в Берлин, се обърнах и не видях 7-годишния ми син до мен. Беше десет метра зад нас, със затворени очи. Изостанал от семейството, стоеше сам на тротоара със затворени очи. Доста се притесних, че не е добре. Той с най-широката си усмивка сподели, че бил измислил страхотна игра. Заставаш, като е хубаво да избереш място, в което има повече хора, гледаш, после си затваряш очите, стоиш известно време така, после ги отваряш и всичко е абсолютно различно. Това много ми хареса и оттук нататък не се сещам кога точно е бил моментът, в който се е родила идеята за „Само минутка“ като фокус на визуалните ми изследвания. Винаги проектите ми са свързани с появата на тяхното заглавие или на някакъв текст, около който да се събере целият смисъл. Всички ние, когато закъсняваме, нямаме проблем с фразите „Идвам до 2 минути“, „След 5 минути съм при теб“… Като пясък между пръстите си разсипваме времето. Позволяваме си да живеем като безсмъртни, а всъщност сме съвсем мимолетни на тази земя.

 

Постепенно и друго нещо ми стана интересно и си зададох един въпрос под влияние на книгата на Сюзан Зонтаг „Да гледаш болката на другите“, в която тя разказва за пренасищането ни със жестокост. Казва, че сме преяли със жестокост и в днешно време можем да понесем картини които, преди 50–100 години е било немислимо да минат през нас. Опитах да направя малко проучване: макар че е трудно да се определи точно, данните, до които стигнах, бяха за 4 милиарда нови изображения, които ни обстрелват всеки ден. Това е наистина много и аз, бидейки фотограф, живея в среда, в която всички хора по земното кълбо са ми колеги. Всички снимат всичко. И си зададох въпроса можем ли да направим обикновена снимка?

 

Дразнещо ли е да имате толкова много „колеги“?

 

Когато имаш какво да кажеш, то ще намери своя слушател. Това е и смисълът, да не стоят нещата погребани в някакви папки, а да се показват и да се отваря разговор за фотографията. Както гласи един много популярен цитат: „Визуално неграмотните ще са неграмотните на бъдещето“. Затова усещам и такава отговорност към дебата, към това хората да мислят малко по-сложно за фотографията. Не винаги най-красивите, контрастните, впечатляващите, спиращите дъха снимки са стойностните. Защото в историята на нашия живот се процеждат съвсем обикновени мигове, които оформят цялата география на нашата съдба. Поезията на погледа ни оформя облика на нашите възприятия, защото нали виждаме това, което знаем, и го храним с цветове, изкуство, култура. Сетивата ни са инструментите, с които реагираме на света дори и в начина, по който готвим, поздравяваме, използваме езика или възпитаваме децата си и представяме мислите си. Затова мисля, че е толкова важно да следим да имаме добра хигиена на визуалните образи, които бомбардират сетивата ни. И си зададох въпроса може ли една снимка, която не разказва някакъв ужас, не показва нещо грандиозно, да носи стойност? Колко много можеш да отнемеш от една снимка, без да отнемеш смисъла ѝ?

 

А колко струва една минутка?

 

Всеки, който е страдал или е чакал и се е тревожил, знае как може да мине една минута през него – като влак, когато в теб е мрачно, или да излети като лястовичка, когато грее слънце в душата ти…

 

 

Исках да видя какво остава, ако нямаме катастрофа, ако нямаме красотата, която широката публика харесва, ако оставим едни прости неща… Или както Олга Николова написа в един текст към изложбата – когато вятърът шуми в клонаците на дърветата, това време не значи нищо за нас, а то се вие, то е там и минава.

 

Защо сте поканили гости да рефлектират словесно върху фотографиите? Те не са ли си самодостатъчни?

 

Това е въпрос, на който ще отговори публиката. Не всички, които писаха, са поканени. Не беше и покана. Направила съм нещо толкова рисковано, толкова окастрено от всичко, което можеше да предизвика визуален шок. Направих го от чисто любопитство и от влюбеност в начина, по който тези хора виждат и чувстват. Беше покана да играем заедно, и то по желание. Първо един поет ghostdog, Светозар Георгиев, беше написал един текст. Много ми хареса това, което той видя в тези снимки, започна да търси нещата, за които няма думи. И с Олга Николова е така. Много е приятно да измислиш игра, в която да въвлечеш стойностните си приятели, да прочетеш изложбата си през погледа на друг, за мен е най-смисленото нещо.

 

Какво общо има изложбата с Ричард Файнман?

 

Това е изложба, която няма точна заявка, освен заявката, която аз съм дала, че е минала една минута и оттам нататък се надявам тя да проработи като някаква асоциативна мрежа и който успее да вземе форма, цвят и някаква асоциация, да се впусне в интерпретация на това как можем да мислим за времето и за минутката, която отминава.

 

Пречи ли знанието на фотографията? Можем ли да го оставим на входа на галерията в този частен случай?

 

Оказва се, че не. Знанието може да пречи и техническото знание може да пречи на фотографа да снима сурово и импулсивно, така както ние всички завиждаме, че могат да снимат аматьори и хора, необременени с правила. Понеже изложбата вече се откри и аз можах да попътувам с публиката през нея, видях, че тя работи. Не бях сигурна, че това ще се случи, всъщност бях доста уплашена. Това е изложба, с която поех много рискове. До последно обсъждахме черни рамки за снимките и буквално два дена преди реденето решихме, че може би трябва да бъде това дърво, Всяка рамка е уникална, защото има жилки. И дървото свърза снимките една с друга.

Това е изложба, в която първото най-интересно от процеса на подреждането беше, че убихме най-красивите снимки и оставихме някои, които са много банални, чак тъпи. Както си говорехме с кураторката на изложбата Надежда Павлова, снимките можеш да ги гледаш и в интернет, но като правиш изложба, трябва да предложиш на зрителя преживяване и нещо, което може да го задържи по-дълго в галерията. Подредбата на снимките е изчислена до последния милиметър спрямо пространството на галерията. Нито една снимка не е случайна, нищо не може да се добави или отнеме.

 

Защо е крехка изложбата според вас?

 

Чувствам я крехка заради философията на тази идея и концепцията за минутката. И в екологичен, и в емоционален план имам предвид начина, по който си позволяваме да общуваме с другите, да сме понякога импулсивно груби, друг път да пестим нежност. В израза „крехка изложба“ може би влагам това, че животът е много крехък и ние не трябва да забравяме това нито за миг.

 

Какво се случва с неуловените минутки? Губят ли се?

 

Не, защото този проект може да се снима до безкрай, но за мен е достатъчно да пуснеш идеята да лети. Тя явно вече заразява, защото откакто се появи изложбата, близки и непознати ми изпращат снимки, правени през една минута, и очевидно се забавляват с това, че едната снимка може да е почти зимна, другата почти лятна или че никаква промяна.

 

Без кого би била невъзможна изложбата?

 

Тази изложба не би била възможна без кураторката ѝ Надежда Павлова и Тодор Карастоянов, с когото осмислям цялото си съществуване. Той е и човекът, който може да ме пренесе до следващата минута, когато аз не съм способна да стигна сама там. Кураторката прие да скочи в пълна тъмница, беше бомбардирана от десетки изображения, след като поиска да ѝ изпратя всичко. Имаше снимки тип улична фотография, някакви пейзажи, които обаче въобще не робуват на композиционни правила. Минутката се разхождаше из всевъзможни жанрове на фотографията. И Надежда Павлова прояви интерес. Сама никога не бих посмяла да покажа всичко това, нито бих могла да измисля как да го организираме в пространството. Тогава ни хрумна идеята че може би е добре да се закачим за някакъв математически модел. Най-простото нещо беше да представим 60 диптиха като 60 секунди на минутата. Няма нищо лошо в това да си измислиш наратив или жаргон, в който да се побереш или да играеш. А и измерването на времето е нещо изкуствено, измислено от хората. Решихме да се хванем за тези 120 фотографии и изложбата започна да се подрежда сама. В галерията има няколко смислови кръга, през които е подредена и може да се обходи. След това видяхме, че съвсем естествено една снимка води до друга, те не са изложени на случаен принцип една след друга и една до друга, винаги има нещо, което ги свързва. Първият признак, по който решихме да ги редим, е свързан с цветовете от видимия спектър на светлината – от ултравиолетово до инфрачервено. И кураторката откри тези точки на интерес във всяка една снимка. Между два различни диптиха винаги има някаква игра, било то фигура, елемент, цвят или линия, която от една снимка се счупва или коментира другата, или просто ѝ прави комплимент. Процесът по подредба беше прекрасен. Беше много полезно да видя колко пълноценен може да е процесът да се довериш на друг, да убиеш любимците си и да видиш работата си така споделена.

 

Колко минутки вложихте в подготовката?

 

Това е изложба която може да бъде измерена. Всичко, което виждате в галерията, е заснето точно за един час – 60 диптиха, заснети през минута.

 

А труповете на любимците на кое гробище са погребани?

 

Труповете могат да продължат да съществуват като сателити на минутката. „Само минутка“ е изложба, която можеше да съществува и в един изключително естетски формат, с няколко големи диптиха в една бяла празна галерия, но ние избрахме друго. Сега е разказ, история и преживяване.

 

 

Марта Монева