Когато 22-годишната Астрид Лидгрен отива да прибере сина си Ласе от приемното семейство, при което живее, 3-годишното момче е съкрушено. "Той се сгъна на един стол и заплака тихо. Без звук, сякаш разбираше, че това няма значение, че с него ще стане това, което възрастните са решили", разказва години след това писателката.

Вероятно това, че когато ражда Ларс на едва 19 години се налага да го остави в приемно семейство, и то в друга страна, определя немалка част от по-нататъшния живот на Астрид Линдгрен - писателката, която е специална за всички нас, отрасли с Пипи, Емил и Карлсон.

Героите ѝ сякаш казват: "Ти си силен, не се предавай и ще постигнеш всичко, което искаш!". Че всяко дете може като Пипи да живее само, да вдига кон и да се справя с лекота с всяка несправедливост.

Астрид Линдгрен е икона. Над 30-те ѝ детски книги са преведени на над 100 езика, а самата тя е не просто писателят зад тези книги. Животът ѝ е като от собствените ѝ книги. Героите ѝ са независими и силни, а тя самата се бори за правата на децата. Създава немислимо либерални и разчупващи общоприетите норми герои, но и самата тя живее така.

Първата книга за Пипи Дългото чорапче и издадена през 1945 година. Името на героинята е дадено от дъщеря ѝ Карин. През 1941 г. момичето било болно и поискало от майка си да ѝ разкаже история за забавление. "За кого", попитала Астрид. "За Пипи Дългото чорапче", отвърнала Карин. Астрид измисля нови и нови истории, които разказва на Карин, братовчедите и приятелите ѝ с години. Историите са записани на хартия едва през 1944 г., когато Астрид си изкълчва крака и се налага са стои вкъщи.

Ако днес сме свикнали както с рижото 9-годишно момиче, което се справя само и отхвърля всички авторитети, в края на Втората световна война не е било така. Но дотогава Астрид Линдгрен вече е преживяла доста.

"Сълзите на Ларс още сякаш се стичат в мен и така вероятно ще е до края на живота ми. Може би заради тях винаги бързо вземам страната на детето при каквито и да било обстоятелства", казва след години Астрид Линдгрен, а думите ѝ са запазени в официалния сайт на наследниците на писателката.

Астрид Ериксон е родена през 1907 г. близо до Вимербю, Смоланд, откъдето е и вдъхновението ѝ за някои от книгите ѝ, включително и "Емил от Льонеберя". Като ученичка гледа всяко театрално представление и кино прожекция, които се появяват в малкия провинциален град. Харесва и джаза и е първата жена в града, която отрязва късо косите си.

На 16 години, след като завършва училище, е наета в местния вестник. Главният редактор, с 30 години по-старият от момичето Рейнхолд Блумбърг, бързо я забелязва. "Момичетата са толкова глупави. Никой дотогава не беше се влюбвал сериозно в мен, а той го направи. И аз си мислех, че е много вълнуващо", спомня си Астрид след години.

През пролетта на 1926 г. тя открива, че е бременна. По това време е немислим скандал 19-годишна неомъжена жена да е бременна. Това има отражение не само за нея, но и за цялото ѝ семейство, което се безпокои как ще реагират съседите. Клюките връхлитат града. "Да си жертва на толкова много клюки беше като да лежиш в змийска яма и реших да се махна колкото се може по-бързо", разказва впоследствие Астрид.

За капак Рейнхолд, който има и 7 деца, е в тежък развод, и е под угроза да бъде обвинен и съден за прелъстяване на непълнолетна, или и двамата да бъдат наказани за неморалност. Детето трябва да се скрие.

Астрид напуска Вимербю и заминава за Стокхолм. Ражда сина си Ларс в болница в Копенхаген - единственото място, където това е било възможно по това време, без от родилката да се иска името на бащата. И оставя детето в приемно семейство в датската столица, тъй като няма как да си грижи сама за него в Стокхолм. Зарича се да го вземе, когато е в състояние да издържа и двамата.

Астрид прекарва първите няколко седмици от живота на сина си с него, след като заминава за Вимербю, където да празнува Коледа със семейството си. За да не се даде повод за още клюки. След това се връща в Стокхолм, където учи за секретарка. Пести всяка крона, за да може да пътува до Копенхаген и да се вижда с Ларс на всеки три месеца. Често пише на приемното семейство и на детето.

През 1928 г. младата жена започва работа в Кралския автомобилен клуб. Въпреки че е имала уговорка с бащата на Ларс двамата да се съберат след развода, по това време тя къса окончателно с него, защото не може да си представи да живее с него във Вимербю и да отглежда 7-те му деца. 

Когато Ласе е на три години, приемната му майка отива в болница и е време Астрид да прибере детето. Ларс приема досегашното си семейство за свое и когато разбира, че няма да се върне при тях, е отчаян. И започва да плаче тихо.

Две години след това Астрид удържа малка, но една от многото в предстоящия ѝ дълъг живот победа. Ларс се разболява и тя отново не е в състояние да се грижи за него. Майка ѝ предлага да го вземе във Вимербю и Астрид го води там, минавайки по улиците на градчето, така че всички да видят, че детето е част от това семейство. Клюките секват.

А Астрид се омъжва за Стуре Линдгрен - шефът ѝ от автомобилния клуб, който се развежда, за да е с нея. Двамата остават заедно до смъртта на Стуре, ражда им се дъщеря Карин. Стуре е женкар и алкохолик и умира, когато Астрид е на 45 години.

Сълзите на Ласе, вероятно, водят и до друго. Астрид Линдгрен не просто пише за деца като Пипи и Емил. Тя се бори за правата на децата.

През 1978 г. изнася прочутата си реч "Никога насилие", в която говори срещу телесните наказания на деца. Обединява усилията си за утвърждаване на идеята за ненасилие заедно с учени, журналисти и политици. Година по-късно в Швеция е приет закон, който забранява насилието срещу деца. Към този момент няма подобни нормативни актове никъде по света.

В средата на 80-те години Линдгрен започва да пише статии и за защитата на животните в опит да се наложи по-хуманно третиране на животните в индустриалното скотовъдство. Това води до нов закон, наречен Lex Lindgren, който е представен на Астрид по случай 80-тия ѝ рожден ден. По това време това е най-стриктният подобен закон за защита на животните в целия свят.

Ларс умира през 1986 г. Астрид така и не се възстановява напълно до собствената си смърт през 2002 г. На погребението ѝ присъстват кралското семейство на Швеция, премиерът и хиляди обикновени шведи, които искат да се сбогуват с жената, белязала облика на цялата страна.