Защо романистите пишат есета? Не им достига нещо в романовата форма? И какво ще е, ако е вярно предположението? Ето, в разстояние на само няколко дни на български излязоха три книги с есета на водещи (източноевропейски) романисти: 27.VІІІ.2021 г. – „Епохата на кожата“ на Дубравка Угрешич („Колибри“, превод Жела Георгиева); пак през август – „Чувствителният разказвач“ на Олга Токарчук („ICU“, превод Крум Крумов, на Нобеловата лекция – Силвия Борисова); също август – „В пукнатините на канона“ на Георги Господинов („Жанет 45“).
Ако не броим Угрешич, която като че ли в българското културно пространство е повече предпочитана като есеист, отколкото като романист („Културата на лъжата“ в превод отново на Жела Георгиева, „Стигмати“, 1999, стори интелектуален фурор), то Токарчук и Господинов са много повече известни със своите романи, жънещи непрестанни успехи из Европа и света (разбира се, трябва да отчетем, че Георги е преди всичко поет, което личи и от другата му книга с есеистични миниатюри – свръхкратките истории от „Всичките наши тела“, „Жанет 45“, 2018). Да, понякога авторът на романи прибягва до есето, за да обясни как се създава и какво е романът – Милан Кундера е отличен пример (три такива книги има той на български, всички издадени от „Колибри“, превод на: Боян Знеполски – „Изкуството на романа“, 2016; Росица Ташева – „Завесата“, 2014, и „Завети и предателства“, 2011).
Донякъде есетата на Токарчук и Господинов са близо до неговите стремления, но не докрай: ако чехът пристъпва с пределна концентрация в полето на литературата, то и Токарчук, и Господинов се „разпиляват“ (и) встрани – тя в социални и екологични оттичания, той в исторически и културологични. Колкото до Угрешич, при нея изглежда, че сякаш проблемите на литературата изобщо (или поне много малко) я занимават; болката ѝ е за съдбата на Европа, за съдбата на човечеството, за съдбата на Хърватия и най-накрая чак за нейната съдба всред всички тези съдби.
Тя сякаш най-съответства на главната цел на всяко есе (в превод знаете, че значи опит, нали?), формулирана от неговия зачинател Мишел дьо Монтен: „Нямайки възможност да управлявам събитията, аз управлявам себе си, а ако условията не се адаптират към мен, то аз самият се адаптирам към тях“. Може би тук се крие импулсът, каращ романистите да посягат към есето: външните условия и какво да правим с тях, как да им реагираме. И съответно да се адаптираме. В романа е по-лесно: там градиш измислен свят и – казано малко радикално – този свят, дори и да не ще, го принуждаваш да се приспособява към теб и твоето писмо (както казва Яна Борисова: „Когато пиша, аз съм властелин на историята“); в реалния свят обаче нещата са по-криви – действителността нехае за теб, не ѝ пука даже; кара си както си знае и както ѝ харесва. Там тя е властелин на историята, включително на твоята история.
Значи за себе си трябва да откриеш границата, тънката граница, която едновременно да направи така, че тази нехаеща действителност да не те помете, но в същото време – да не ѝ се предадеш хептен в ръцете и да те мачка тя като бяла глина дотогава, докато те почерни. В този смисъл есето е повече резултат на чувства, докато романът – на разум. Сиреч трябва да намериш чувството, което да те крепи в света с достойнство. Или, влизайки в обувките на Кшищов Кешловски – сам да си оцветиш афекта.
Гневно червено
Че Дубравка е яхнала метлата, личи от избраните за мото две ромски приказки: в първата се мелят хора, във втората кладенецът е без дъно. И двете изразяват плътно, абсолютно плътно недоверие към днешния ден и към всякакви светлини бъднини.
В „Епохата на кожата“ всичко е под ножа, литературата също: „Може би литературата издъхва, но нейната обща слабост не се дължи на историческата победа на живота над нея, а на самоунищожението ѝ, за което всеотдайно са се трудили самите участници в литературния процес: алчни издатели, мързеливи редактори, подкупни критици, невзискателни читатели и лишени от талант, жадни за слава автори“.
Във възход е, както Угрешич я определя, „риалити-литературата“ (аз я наричам иначе – фейклит), в която разголването и саморазголването са достигнали „своята кулминация“: „Разпъваме собствената си кожа, охотно показваме вътрешните си органи, всеки е експонат на витрината на своята месарница“. Хърватската писателка е разочарована не просто от литературата, разочарована е от човечеството. Разказва печален анекдот от Сараево (често го използва, между другото, сама си признава): „По време на обстрелването на Сараево със снаряди то (едно момиченце) попаднало в психиатричното отделение на една болница. „От какво най-много се страхуваш?“, попитали го лекарите. „От хората“, отговорило“. Следва логичният извод: „Хората са голяма напаст – и това е първото условие за живот между тях“.
„Епохата на кожата“ е най-гневната книга с есета от всички, написани досега от Дубравка Угрешич. В предишните сякаш се промъкваше капчица надежда, някакъв плах устрем към разбиране и обяснение; в тази няма и помен от тях. Затова в нея не толкова иронията, колкото сарказмът е водещ похват: „Хърватите наистина са страшно чувствителни към своята хърватщина. Ха си настъпил хърватщината им, ха си попаднал на мина“; „(колкото по-малка е една страна, толкова повече великани има!)“; „Днес от руските телевизионни канали тече примитивна нецензурирана глупост“; „А светът изглежда като плажно парти, разголените човешки тела репетират посланието, че Човек – това звучи гордо, че веселбата ще продължи, докато освободените човешки тела не се укротят от неизбежната лопата пръст“.
Тя добре осъзнава, че вече е на предела, затова – вероятно да избегне или пък да подсили (и двете са верни) обвиненията срещу себе си, се самоописва със сардонично удоволствие: „И аз, каквато съм дребнава… Каквато съм необективна… Каквато съм злобна… Каквато съм злонамерена… Политически неграмотна, каквато съм…“ Сякаш е взела Дубравка доброволно ролята на лошия вестоносец: изправила се е гордо и самотно и бие ли, бие тъпана, за да предупреди, че светът не отива на добре. Но е изгубила вярата, че нещо може да промени с писане; просто го прави, защото май нищо друго не ѝ е останало: „Не съм се ръководила от автоцензурни съображения, а изцяло от литературни и редакторски импулси“. Ще рече, всичко, що ѝ е било на сърце, „изокала“ го е, пък да става каквото ще!
И само заради навика, не заради друго (е, проклетията ѝ също играе роля), ще продължи да го казва. Въпреки че знае – кел файда: „Затрупани сме с боклук, отломки, отпадъци, развалини, остатъци от нещо, което доскоро е имало смисъл и роля. Днес нашият метафоричен дом заедно със заобикалящия ни пейзаж е бунище. Постепенно всички ще се присъединим към чайките и враните и лакомо ще дърпаме нечии черва, найлонови торбички, парцали, гнила храна…“
„Епохата на кожата“ – гняв насред бунището на литературата…
Храбро синьо
За разлика от Дубравка Угрешич, Олга Токарчук не е разочарована от литературата, напротив: „Струва ми се, че литературата като един непрекъснат процес на съчиняване на истории за света притежава по-голяма от всичко друго възможност да разкаже света в неговата цялостна перспектива на взаимни влияния и връзки.
Когато е разбирана мащабно, възможно най-широко, тя по природа е мрежа, която свързва и представя гигантската корелация между всички участници в битието. Това е един много фин и специален начин за междучовешко общуване, прецизен и в същото време всеобхватен“. Литературата като гигантски син океан, който свързва континентите и хората в тях (почти като в стихотворение на Джон Дън). Кажи-речи целият корпус на „Чувствителният разказвач“ е посветен на възхвала на литературата: Токарчук иска да я сподели така, че да ѝ спечели колкото се може повече почитатели: „Когато се вгледаме добре, много ясно си личи, че всяка добра книга мъничко променя света ни – благодарение на нея там се появяват персонажи, въпроси, открития, които досега не са съществували.
Все пак преди Пруст и Прус всичко е изглеждало малко по-различно, отколкото след тях“. Литературата е средството – може би най-успешното и устойчиво средство, което се опълчва храбро, същински Арагорн, срещу мордорската ентропия в света; застава против всичко лицемерно, лошо, зло. Разказът не е самоцел, разказът е начин – най-ефективният начин, да се противопоставиш на манипулацията, да се опънеш на тиранията, да се изрепчиш на демагогията. Тя вдъхва живот, тя е животът: „Как мислим света и – което е може би най-важното – как го разказваме, има огромно значение. Нещо, което се случва, а остава неразказано, престава да съществува и умира. Това знаят отлично не само историците, но и (а може би най-вече) разните политици и тирани. Този, който има разказ и разказва, управлява“.
Олга Токарчук обаче няма нужда от такъв разказвач-властник, а от съвсем друг – необичаен и изключителен: „Мечтая си и за нов вид разказвач – от четвърто лице, който, разбира се, не се свежда до някакъв граматически конструкт, а успява да съчетае в себе си както перспективата на всеки герой, така и умението да минава отвъд хоризонта на всекиго от тях, който вижда повече и по-широко, който е в състояние да игнорира времето.
О, да, такъв разказвач е възможен“. Съгласявам се – възможен е. Нещо повече, този неин разказвач отдавна се е явил, в библеистиката е прието да го назовават Яхвист (Йеховист); обозначават го с латинската буква J. Яхвистът е всъщност отговорът на провокативния въпрос на Олга: „Кой е този, който знае мислите на Бог?“ Той е изначалният разказвач, четвъртият разказвач, ексцентричният разказвач: „Никой, който не е достатъчно ексцентричен, няма да бъде добър писател“. Тази идея на полската писателка се преплита с идеята на американския литературовед Харолд Блум, изказана от него в книгата му „Западният канон“: „Самобитността, сиреч странността е свойството, което в най-голяма степен в сравнение с всяко друго прави едно съчинение каноническо“.
Точно затова и литературата според нея е дъщеря на един от може би най-странните и ексцентрични олимпийски богове: „Хермес измислил литературата, като излъгал за първи път“. Но това е не лъжа за изгода, това е игра: „Тя (литературата) е игра на светове и възможности, прекрасно, спиращо дъха жонглиране, което помита нашата усърдна и прагматична подреденост, нашето определяне на от тук до там, старателно сортираното съдържание на чекмеджетата на ума“. Играем литературата, за да оцветим и обогатим живота си. нашият, разбира се, но и този на себеподобните ни. Литературата е нашето лъчезарно (от синьо по-синьо) оръжие срещу всичко мрачно, сиво, зло и равнодушно.
„Чувствителният разказвач“ – самобитната храброст на литературата…
Емпатично бяло
Въпреки че Георги Господинов предговаря „Чувствителният разказвач“ на Олга Токарчук и изглежда даже, че е напълно съгласен с нея: „Един ден някой ще изследва колко процента от човешкия организъм е направен от думи. И това сигурно ще предизвика Нобелова награда по биология и анатомия.
А ние с вас само ще се подсмихнем, защото винаги сме го знаели. Литературата го е знаела отпреди науките“, неговото разбиране за литература се различава поне в едно отношение от нейното: ако тя смята литературата за цялост, която храбро се опълчва срещу всяка световна несправедливост, за него литературата е крехко образувание, пълно с щърбини и пукнатини, които обаче са точно тези черти/характеристики/качества/свойства, които правят литературата истинска: „Маргиналното и периферното допускат или извикват повече съучастие за разлика от монументалното и каноничното. Ще го кажа за краткост така – маргиналното е винаги персонално.
Канонът изисква и сам настоява за обективност, отсяване, дистанция. Има при него хладина и пиедестал, учебници и катедри, институции и списъци. Изпадналото от канона е спасено от необходимостта на тези дисциплиниращи процедури и позволява да бъде емоционално, субективно и лично пристрастно“.
Така, ако за Угрешич литературата – преди очароващ гигант, в момента се е смалила до размерите на джудже, което с мъничките си ръчички всуе ръкомаха, за да уплаши света – но никого не плаши, а предизвиква само жал и смях; ако пък за Токарчук тя е виртуозен жонгльор, безстрашно акробатстващ под носа на света – предизвиквайки го и обезпокоявайки го с твърдост и дори монументалност; то за Господинов литературата е по-скоро вода, течност, плазма, която се промъква през всичките цепнатини и пукнатини световни, за да го просмука и избели със/от себе си. Затова тя бива намирана на най-неочаквани места – лексикона, банкнотите, „следобедът на една идеология“. Всичко е пропито от литература, следователно всичко е литература: „Защото човекът се превръща в човек, когато има история. Това е истинската метаморфоза. Това е чудото на литературата и емпатията“.
Това убеждение е основната причина есетата на Георги Господинов да са повече културологични, отколкото литературоведски. Той се занимава с всекидневието през социализма, със социалистическото дете и социалистическото свободно време, с работника и даже със сексуалното възпитание. Разбира се, това е сборна книга, съвкупност от създадени по повод текстове, но то също е показателно: Господинов няма нужда да изтъква специално значението на литературата, тъй като не я отделя в никакъв анклав, където тя да пребивава в своята кула от слонова кост. И макар да ни се струва, че в „Пукнатините на канона“ не става кой знае каква дума за литература (подзаглавието гласи: „Провинции. Аероплани. Лексикони“), всъщност тя е навсякъде – и в провинциите, и в аеропланите, и в лексиконите. Особено в аеропланите: „Така под целия хаос, гърмежи, викове и бръмченето на българския аероплан се раждат първите части на каноничната за футуризма поема ZANG TUMB“. Битува и в лексиконите: „Тук за литературния историк или за социолога на литературата има широко поле за действие.
Може да се проследи докъде училищният канон е интериоризиран и става част от личния канон на юношата. Нека кажем само, че в лексикона от 1971 г. Вапцаров и Яворов са двамата най-цитирани поети“. И в банкнотите: „Казано накъсо – революционно-идеологическият канон е заменен с канона на духовното, на културата и в голяма степен тъкмо на литературата. Петима от тези общо седем големи български личности са всъщност хора на перото и оставят след себе си текстове, важни за българското съзнание. Какво иде да ни каже този факт за нашите идентификации днес?“ Отговорът е даден 37 страници по-късно: „Залагане на културата на духа и на една отвореност към европейското и към света. Леко оттегляне от националнореволюционния канон, но оставане във високия регистър на патриотическото. Акцент върху културните институции“.
И това е отговорът на самия Георги Господинов за това каква е литературата, не натрапващата се, а осмозиращата литература: отворена, висока, патриотична, институционална. Изправена и блестящо бяла. Стожер, но не плашещ, а – както Георги Господинов обича да казва – емпатичен, съчувстващ, съпреживяващ: „Аз сме“. Литературата като приласкаване на всекиго и на всичко навсякъде и завсякога.
„В пукнатините на канона“ – литературата като убежище на емпатията…
И така: защо романистите се захващат да пишат есета? Според мен, защото литературата е тяхната, единствената тяхна адаптация към света. Осланяйки се на тия три книги, заключавам: с есето те изказват убеждението си, че без литература светът е невъзможен; че оставайки без нея, той се превръща в „гробищен свят“.
Или, с шест само думи: романистите пишат есета за повече литература…
