В едно свое интервю шведският режисьор класик Ингмар Бергман изрича впечатляващите слова: „Думите се използват за прикриване на реалността, нали?[…] Музиката е много по-надеждно средство за комуникация“.
Известно е, че Бергман е обичал много класическата музика, неслучайно някои от филмите му са директно вдъхновени от музикални произведения – например филмът му „Зимна светлина“ (1963) е вдъхновен от „Симфония на псалмите“ на Стравински.
Трябва да признаем, че музиката е вид ускорител, чрез който идеите, а и думите, достигат по-бързо, по-ефективно до сърцата на слушателите. Чрез музиката ние можем да комуникираме както със създалите я композитори, така и с другите, които се потопяват в тази трудно поддаваща се на дефиниции сфера. Ненапразно австрийският поет Рилке нарича музиката „език, където езикът свършва” (превод Венцеслав Константинов).
Музиката е универсален език, разбиран от всички; език, идващ от и отиващ към сърцето. Колкото по-възвишена и облагородяваща е дадена музика, толкова тя ще прави такива и слушателите си. И обратно, колкото е по-пошла и елементарна, такива ще прави и сърцата на своите слушатели, превръщайки ги в дом на пошлостта (нещо, което се вижда и по нашите ширини).
Ако в живота често става така, че лицемерието и неискреността се „крият“ зад думите, то в музиката този фалш е лесно разпознаваем. Музиката сякаш умее да предава по-точно и въздействащо от думите емоционалното ни състояние. Помните ли словата на поета Тютчев: „изречената мисъл е лъжа“ (стихотворението „Silentium!“)?
Музиката притежава свойството да сближава групи от хора, дори противостоящи си една на друга, в едно цяло. Влияейки върху тях, върху чувствата им, тя ги прави „един отбор”.
Един от последните примери за обединяващата сила на музиката са благотворителните онлайн концерти, в които известни певци и музиканти от цял свят застават виртуално рамо до рамо в борбата с коронавирусната пандемия.
Ние се делим по различни признаци – национални, професионални, религиозни. Вдъхновената музика обаче може да влияе на всички, което на свой ред идва да покаже, че тя е ненадминат по влияние в света международен език.
Един пример, илюстриращ горното. Разказва се, че когато през XVIII век в Цариград починал класикът на поствизантийската православна църковна музика[1] и известен църковен певец Петър Лампадарий (който имал и позволение да свири на тамбура в султанския дворец!), на погребението му дошли няколко дервиши, които изпратили със сълзи покойния до гроба. От тази история е видно, че макар и принадлежащи към друга вяра и култура, дервишите са изпитвали уважение към големия музикант (който бил и техен учител), защото с него са могли „да разговарят на един език“ – езика на музиката.
За да осмислим правилно посоченото, е нужно да признаем, че човешките чувства имат общ корен. Някъде в дълбочината си ние сме еднакви – във всеки от нас е образът на Бог. Разказвайки за Сътворението, Библията предава недвусмислено думите на Бога: „Да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие“ (Бит. 1:26).
Когато говорим за Твореца, няма как да не отбележим, че има както музиканти, така и слушатели, които твърдят, че посредством музиката имат възможността да общуват с Него. Един от най-големите пианисти от втората половина на ХХ в. Алексис Вайсенберг признава, че за него музиката не е забавление, а молитва: „Аз излизам на подиума като в храм“.
Великият Бетовен е твърдял: „Господ е по-близо до мен и изкуството ми, отколкото до други хора“. Виенският класик е усетил, че в процеса на създаване на музиката наистина има божествен елемент. Смятам, че ще бъдем несправедливи, ако кажем, че гениалната музика е продукт единствено на композитора. Защото тя не само подпомага общението между хората, но самата е родена от общение. Общение с Някой.
И от какво друго да е родено творчеството на композитор, споделящ, че вижда музиката не на части, а като едно цяло (когато всички знаем от опит, че музиката е изкуство, разгръщащо се във времето)? Разбира се, говорим за човека, чието име означава „обичащ Бога” (Амадей) – Моцарт.
В свое интервю руският диригент Максим Шостакович (син на композитора Дмитрий Шостакович) казва, че според него великите композитори записват вече съчинената от Бога музика. „Между другото – продължава диригентът – това го има в писмата на баща ми. Той пише: докато спях през нощта, чух част от симфонията. Станах сутринта и я записах“.
Дали тази музика не е „скрита“ някъде далеч в Небето (дори ако си позволим да наречем по този начин вътрешния свят на композитора), дали не звучи някъде, където вместо познатата ни сивота царува красотата? Нека си припомним думите на ренесансовия гений Микеланджело (който е бил и поет): „Художникът не е родил идея, / която в мрамор да не е стаена, / ала ръка на разум подчинена / единствена познава път до нея” (превод Драгомир Петров). Въпроси, на които е мъчно да си отговорим.
В днешния век на особено силно разединение и противопоставяне качествената музика може да бъде един от мостовете, събиращи хората (без, разбира се, да си поставяме утопични цели в тази насока). Трябва да признаем, че в създаването и възприемането на музиката (а и в изкуството като цяло) свободата винаги е играла съществена роля. Каквато изпълнява и в човешките взаимоотношения. Защото ни подсказва, че има начин да отстояваш собствените си убеждения без насилие и омраза. Музиката пък ни учи, че да намерим общ език с тези, с които сме поставени в една историческа среда, не е нещо непостижимо. Това е стремеж към хармония[2], в търсенето и постигането на която на помощ ни идва не нещо друго, а вложеният у нас музикално-естетически усет към нея.
На главната страница: Василий Кандински, „Композиция 8“, 1923 г.
Ивайло Борисов
