Когато една национална история стане обект на непрекъснати недобросъвестни интерпретации, на преиначавания и пренаписвания в тон с духа на актуалните времена, когато една или друга политическа формация, политическа, религиозна или националистическа конюнктура започнат да гледат на историческото ни минало като на собствен рекламен ресурс, историята не само престава да бъде наука – тя престава и да изпълнява функцията си на наш морален ориентир и коректив на актуалното време, престава да ни предпазва от онези зловещи, от онези пагубни грешки и заблуди, които нашите предци са допускали и изстрадвали многократно, за да не ги допускаме и изстрадваме ние, съвременниците, за да не ги допускат и изстрадват и нашите потомци.
Този деструктивен подход аз бих окачествил като обезценяване, като обезсмисляне на историческия процес. Защото оползотворяването на миналото и превръщането му в ресурс и надежда за бъдещето започва с неговото опазване във времето с всичките му позитиви и негативи – такова, каквото е било. Преди едно минало да бъде осъзнато и осмислено субективно, то трябва да бъде съхранено и документирано в цялата му обективност. Онези държави, като Северна Македония, да речем, които са тръгвали да игнорират и фалшифицират собственото си минало, са плащали висока цена за безумието си – плащат я и днес. Защото да се съобразиш с миналото, да извлечеш от него съответните поуки и да стъпиш върху тях, значи да съграждаш, а да игнорираш миналото си, значи да разграждаш. Струва ми се, че казаното е валидно както в личностен, в биографичен, така и в колективен, така и в общонационален, така и в интернационален, така и в общочовешки план.
Близкото ни комунистическо минало онагледи колко пагубни, колкото разрушителни могат да бъдат последиците от манипулиране на националната ни история. А тя бе манипулирана дръзко, безскрупулно и със замах – и то свише, на партийно-правителствено равнище. Дори сам по себе си фактът, че в университети и институти имаше цели преподавателски катедри по история на БКП, по научен комунизъм и по история на КПСС говори красноречиво. В никоя сериозна държава историята на една политическа партия не би била провъзгласена за наука, още по-малко наука е нейната идеология. В хода на тези чудовищни по своите размери манипулации най-позорните страници от националното ни минало биваха възвеличавани, героиозирани и глорифицирани, а наистина доблестните имена и събития, изградили ни като нация и държава, биваха или премълчавани, или заклеймявани и сатанизирани. Така от народ с хилядолетна история ние бяхме превърнати в народ без история, денационализирани, русофицирани и (най-вече!) съветизирани бяхме до обезличаване.
Докато аз наивно вярвах, че новородената ни демокрация ще възстанови статуквото и ще постави нещата по местата им, за моя изненада този нихилистичен процес продължи и в демократични условия – продължава и до днес. Макар и вече не свише, а снише. Днес, слава Богу, няма една еднолична партия, която да държи автономно държавната власт и да диктува автономно държавната политика. Има обаче милиони българи от средното и от по-старото поколение, които с мазохистична носталгия тъгуват по добрите стари времена, по онези сурови и зли години и десетилетия, които опропастиха и почерниха съдбата на цели поколения. Опорките на тези люде, които съзнателно или не (май по-скоро съзнателно, отколкото несъзнателно) ден след ден разказват със затрогващо умиление по медии и форуми за чудотворните блага на тоталитарната държава, са от зараждането на демокрацията до ден днешен едни и същи: изкоренена битова престъпност, гражданска сигурност, социален ред, организираност на детството, равномерно разпределение както на материалните, така и на духовните блага, обществена хигиена и прочие небивалици. Казвам небивалици, защото става дума за постижения, които никога не са бивали и които са изфабрикувани в многобройните лаборатории на партийната идеологическа пропаганда.
А обстоятелството, че тези откровени и завоалирани лъжи и днес, когато вече никой не ни ги налага по командно-административен път свише, придобиха такава масова популярност е убийствено – то говори, че инстинктът за робство е присъщ на човешката природа не по-малко, отколкото инстинктът за свобода. Това обстоятелство подсказва не само колко жилава, колко витална и неизкоренима е инфантилната мечта, че видите ли, със средствата на еднопартийната диктатура може да бъде постигнато общонародно благосъстояние – това обстоятелство подсказва и опасностите, с които подобен граждански инфантилизъм зарежда както националното ни настояще, така и националното ни бъдеще. Най-зловещата от тези многобройни опасности е вярата, че човек може да бъде направен по-добър по ведомствен път. Ето защо не намери ли един народ мъдростта и силите да разпознае, да разобличи и отрече злодеянията на собственото си минало, той е обречен. И в тази си обреченост превръща споменатите злодеяния от минали в настоящи, завещава ги и на днешните, и на предстоящите поколения. Така злото се обезсмъртява – и то, както става винаги, за сметка на доброто, на градивното, на собствената ни духовна и материална еволюция.
За разлика от интерпретациите, които като подвластни на субективизма са относителни, фактите говорят недвусмислен език: тоталитарното общество не беше нито по-сигурно, нито по-малко престъпно, нито по-богато, нито социално по-справедливо. Напротив – престъпна беше цялата ни държава, а цялата ни страна тънеше в перманентна, в денонощна несигурност. Господари на битието в онези комунистически десетилетия бяха страхът, мнителността, доносничеството, шпиономанията, взаимната подозрителност. Каква ти сигурност, когато всеки можеше да бъде арестуван за един плахо прошепнат политически виц – и то не дори защото сам го е разказал, а защото се е оказал негов волен или неволен слушател?! Каква ти сигурност, след като всеки съсед, колега, че и роднина, може да скалъпи донос по твой адрес, а доносът да ти отрови съдбата – и то доживотно?! Каква ти сигурност, след като можеш да бъдеш задържан, разпитван, уволнен от работа, изключен от университета, че и изселен и въдворен на местожителство само защото си дръзнал да слушаш чужди радиостанции, да общуваш със западняци, да прочетеш мемоарите на автори като Солженицин или Георги Марков или да се черкуваш?!
Каква ти сигурност, след като можеш да бъдеш застрелян на граничната полоса само защото си я прекрачил?! (В един исторически момент, в който американските астронавти стъпиха без паспорт и виза на луната, а всеки западняк имаше в джоба си международен паспорт, с който можеше да обиколи света, гражданинът на НР България и до родния Петрич можеше да отиде само със специален пропускателен документ, наречен открит лист и издаван от милицията само на политически благонадеждните!) Дори по обвинение за неприличен външен вид, за притежаване на някой и друг долар или за неупражняване на общественополезен труд арестуваха и санкционираха на поразия! Да наричаш целия този открит и скрит терор на държавата над личността социална сигурност, е не само неоснователно – и смехотворно е.
Не по-малко мними са и всички останали постижения на комунистическото общество. Легендата, че видите ли, тоталитаризмът е направил държавата ни недостъпна за битовата престъпност, е разобличавана многократно от сериозните ни изследователи. Които стигат до извода, че тежката престъпност в онези деспотични времена съвсем не е била непозната – била е дори по-масова, но нейните мащаби са били прикривани, премълчавани и омаловажавани от партийната идеологическа пропаганда. А след като всички медии са собственост на партията-държава, подобна манипулация съвсем не е трудна. Що се отнася до по-леката, до битовата престъпност, там нещата са по-сложни. Вярно е, че не си заключвахме панелките по цели дни, но вярно е също, че се крадеше по-малко, просто и само защото нямаше какво толкова да се открадне – бедността беше повсеместна, хората имаха само насъщното, нямаше нито какво да се консумира, нито какво да се плячкоса – на босия цървулите не можеш да откраднеш.
Пък и цялата власт в държавата бе насилствено обсебена от една-единствена самозвана партия. Чийто тоталитаризъм бе така всемогъщ, че пречупи гръбнака на уличните престъпници – централизираната повсеместна престъпност се превърна в запазена марка на БКП, чийто монопол не търпеше конкуренти. А и след като само преди броени години Народното ни събрание официално провъзгласи комунистическото управление за престъпен режим, да тръгнем днес да сочим неговата престъпност като образец за изрядност и справедливост, за нравственост и сигурност е в моите очи национално предателство.
Виж, детството ни бе действително организирано – и то по един ултимативен начин. Но не нашето детско щастие бе целта на тази му организираност – тя си имаше други, непровъзгласени, но неотклонно преследвани цели. Стегнато в пионерски отряди и дружини, опаковано в кръжочна дейност, декорирано с хералдиката, с канона и с всички атрибути на БКП, подчинено безусловно на партийната идеология и политика, детството ни бе изцяло одържавено и поставено в услуга на партийността в научно-възпитателния процес, който бе по-скоро възпитателен и назидателен, отколкото научен. Под ръководството на учкоми и секретари, на класни и дружинни ръководителки ние пишехме по пионерско поръчение до премаляване колективни и индивидуални писма до съветски другарчета, до съветски класове, че и до цели съветски училища. Според повелята на комунистическия интернационализъм всички останали наши връстници от целия широк и пъстър некомунистически свят бяха врагове на цялото прогресивно човечество, а следователно – и наши лични класово-партийни врагове.
Така благодарение на партийната грижа за подрастващите и насажданата от нея врагомания ние неусетно се превърнахме в малки възрастни, в зверчета, озверели срещу всичко извън господстващите канони и догми, труизми и клишета. Не детство изживявахме ние на детска възраст – изживявахме партийни конгреси и пленуми, изживявахме спуснати свише директиви, масовки, ленински съботници, насрещни съревнования, тимуровски команди, политически лагер-школи, отрядни и дружинни събори. Ние принадлежахме повече на тези студени и кухи мероприятия, отколкото на домовете и семействата си. Така възрастните се превърнаха в детеубийци, в похитители на онези жизнерадостни невръстни години, с които Бог и природа щедро ни бяха дарили и които една властолюбива партия обсеби и превърна в своя собственост. Тази грозна метаморфоза често се овеществяваше и в стих. Ето какъв:
ОСМОМАРТЕНСКО
Ти имаш обичана майка
и тя е безкрайно добра,
но тя е загрижена само
за теб и за твойта сестра.
Ний имаме майка любима,
изпълнена с обич е тя,
за нас и за нашта родина
се грижи деня и нощя.
Предел в обичта си тя няма,
какво ли за нас не търпе!
Това е всеобщата мама,
нарича се тя Бе-Ка-Пе!”
Тези строфи са не само опустошаване на детството – тези строфи са и нагло посегателство върху майчинството, върху родителството, върху дом и семейство, върху всички онези национални и наднационални духовни блага и изконни ценности, които са ни изграждали и крепели през вековете и хилядолетията не само като българи, а и като хора, като съчовеци, като сапиенси. А с подобни бесове и демони бях закърмен не само аз – с подобни бесове и демони в душите растяха и отрастваха цели поколения. При това, все в името на доброто, красивото и вечното!…
Що се отнася до социалното равенство и до справедливото разпределение на материалните блага, много за разпределяне нямаше – централизираните планови икономики са по правило непродуктивни. Многолюдните опашки пред кварталните бакалии, на които и ние, малките, чакахме в студ и пек часове наред за бурканче кисело мляко или за шепа кокали, бяха ежедневие. Пък и равенството е противоестествено и некрофилно явление, равенство на благоденствието няма – има равенство само на недоимъка, на бедността, на духовната и материалната нищета. Хората не са равни интелектуално, не са равни като творчески потенциал, не са равни дори физически – не могат да бъдат равни те и социално.
Ето защо равенството е винаги несправедливо – неговото по-откровено име е диктатура. В цивилизованите общества равни са само изходните позиции, равен е стартът – не и финалът. Неравенството е вложено изначално в човешката природа, но има справедливо и несправедливо неравенство. Неравенството в тоталитарна НР България бе крещяща несправедливост – то бе съсловно и кастово неравенство, неравенство, мотивирано не от таланта, не от ефективността на труда, а от принадлежността към партийната номенклатура, към тънката държавно-партийна прослойка на привилегированите, чийто феодален разкош беше финансиран чрез безскрупулно ограбвания труд на милионите обезправени граждани. Които не бихме могли дори и граждани да наречем основателно – те бяха по-скоро крепостници, закрепостени доживотно към едно статукво, към една конюнктура, към една земя, към една държава, към една общност, а чрез закона за жителство – и към родното си място дори.
Тъкмо тази грозна картина на насилие и гнет, на всестранно обезправяване и на мракобесие, на издевателство на институцията над личността беше кажи-речи пет десетилетия наред наша национална родина. И тъкмо нейната грозота целят да фалшифицират лицемерните носталгици по добрите стари времена, дегизирайки я и наричайки я с най-нежни имена. От което грозотата не става по-малко грозна – само по-притвора, по-коварна става. Едно коварство, което я прави все по-трудно разпознаваема. И една неразпознаваемост, която ѝ обезпечава път напред в бъдещето – светло и комунистическо!…
