„Бездната“, Ноам Чомски, издателство „Бард“, София, 2021 година
Без да е шедьовър, този сборник с интервюта на големия лингвист и философ трябва да бъде внимателно разлистен, най-малкото поради две причини. Първата е, че в периода от 1980 до 1992 г. Чомски е най-четеният и най-цитираният интелектуалец. А втората (дано времето ме опровергае) е, че „Бездната“ вероятно ще е последната му книга. В момента Чомски е на 92 години и е заявил, че се оттегля от активното си участие в обществения живот. „Битката на живота му“ е спечелена, Доналд Тръмп вече не е на власт и независимо от това как ще се топят ледовете в Антарктика, най-антисистемният хуманитарист, подобно на своите предшественици – Файерабенд и Лакатош, – отдавна е изградил цялостна философска система. А интервютата, които дава на Полихрониу вече са отговорили на въпроса как е възможно подобно несъответствие. Вярно, че по-голямата част от разговорите са за политика и екология. Вярно, че най-често споменаваните имена са Тръмп, Орбан и Болсонаро. Вярно, че планът на Къшнър за възстановяване на Палестина е една от водещите теми.
„Прекалено актуално“, би заявил обремененият от пропагандни идеологии читател и би захвърлил настрана това внушително томче; може би защото книгата е „прекалено“ лява и през третата декада на XXІ е някак анахронично да се говори за капитализъм и неолиберализъм. Човек я чете и има усещането, че част от дебатите отдавна са водени у нас. Като този за висшето образование. Сякаш интервюто с Робърт Полин (стр. 155–163) вече се е случило в българския културен контекст. „Намаляването на разходите за хуманитаристика, диктуването на боготворените пазарни принципи…“ и съответно следствията, до които ще доведат подобни процеси, са вероятно универсален проблем. От което би трябва да се отгатне, че щом студентските дългове в САЩ са повече от 1.45 трилиона долара (и продължават да растат), образованието ще се окаже най-голямата финансова пирамида в историята. Друг е въпросът кой има интерес от сделката: пари срещу дипломи? И докога номерът ще минава?
Естествено, безплатното образование (стр. 157), за което призовава Чомски, също не може да бъде решение. Както и опростяването на студентските дългове от федералното правителство. И при все че книгата е толкова топла, че още мастилото по нея не е засъхнало, в стилистиката (и тематиката) на „Бездната“ се долавя почерка на друга епоха, на шейсетте години. Съзнателно или не, авторът ѝ се стреми да пише и живее в духа на онова поколение, към което биологически принадлежи. И в този ред на мисли е любопитно да си представим как би изглеждала идеологията на Удсток и на битниците след повече от половин век.
Темите за Covid 19 и Me too, проектирани чрез една причудлива машина на времето. Защото Чомски е същият, какъвто е бил преди 20, 40 или дори 60 години, само че контекстът отдавна е друг. Вярно е, че да живееш в САЩ и да бъдеш краен американофоб е позиция, която (поне от медийна гледна точка) си струва.
Най-малкото защото академични, деветдесетгодишни хипита трудно се срещат. Но остава подозрението защо и как врагът на една система е нейният публичен любимец. Защо след книгата му „Провалени държави“ Чомски е най-често каненият в телевизионни предавания? Макар че другите антигерои – Джим Морисън и Боби Фишер, също бяха звезди. Дали философът Чомски е по-лош от тях само защото ги надживя? И дали, казвайки какво би могъл да направи Тръмп, лингвистът има сила да променя бъдещето? Защото ако съществува предупреждението (стр. 312), че „ако нещата изглеждат зле, малко преди изборите можем да бомбардираме Иран“, то би трябвало точно това да не се осъществи. Най-малкото защото никой лидер не би искал да е предсказуем.
Може би защото хуманитаристиката, все едно колко е системна, има особена сила. Тя знае какво ще се случи и за да го предотврати, трябва да заложи главата си, че то несъмнено ще се случи. Явно все още думите могат да вършат неща и съответно да променят политиката. Което е още едно основание човек да прочете книгата му. Всъщност книгата е от поне две книги, защото след 389 стр. започва друга. „Чомски за активисти“, поредната антисистемна не-книга, тоест разговори с Чарлз Дърбър, Сурен Мудлиар и Пол Шенън; своеобразна реплика към книгата му „Отговорността на интелектуалците“. Там можем да открием и един друг Чомски, преобърнатия в огледалото на Синтия Питърс и книгата ѝ „Да отвърнем на Чомски“… за да има (поне) още един или трети Чомски; и всичко да е като в градина с разклоняващи се пътеки, в която – ако имаш свободно време – не е лошо да се изгубиш за малко.
