Затова, че се осмели да критикува Съветска Русия или Империята на Злото, Панаит Истрати /1884- 1935/ стана първата жертва на комунизма сред левите европейски интелектуалци от 20- те години, наивно повярвали, че идеите на “великия Ленин ще преобразят целия свят”.

 

През есента на 1927 година Кремъл празнува тържествено първото десетилетие на Великия Октомври. Истрати, вече световнопризнат френски писател от румънски произход/ още тогава е преведен и много четен у нас: “Кира Киралина”, “Хайдути”, „Чичо Ангел”, “Княгинята от Снагов” и “Кодин”/ е средофициално поканените знаменитости. Дошъл да види с очите си “люлката на социализма”, той бива разведен като официален гост не само из Русия, но из „съюзните републики”, или по- точно из нейните имперски колонии: Украйна, Крим, Грузия, Армения и Кавказ.

 

След това, заедно със своя приятел, писателя Никос Казандзакис отива до Гърция и започва да прави твърде агресивна пропаганда на комунизма, но веднага бива изгонен от властите в Атина.

 

През 1929 двамата приятели, заедно със съпругите си - този път като частни лица - решават да обиколят цяла Русия, от Мурманск и Архангелск до Ереван и Баку и да се върнат в Ленинград и Москва. По това време Истрати е почти изцяло преведен на руски: получава солидни хонорари за авторските си права / дори и от кинематографията, филмирала няколко от неговите романи и новели/, така че разполага с предостатъчно средства за това продължително и мащабно пътешествие. Посещава стотици места, среща се с много хора и така успява да разбере Истината. Неговата “безгранична вяра в Революцията” постепенно се трансформира в бунт срещу господстващата каста, която сърбинът Милован Джилас ще нарече “новата класа”.

 

АВАНГАРДПРИНТ – ПРЕВОД ОТ РУМЪНСКИЯ ВАРИАНТ – Книгата на съпругата на автора на „Зорба Гърка” Елени Самиос Казандзакис /1903- 2004/ има интересна съдба. Написана е на френски и веднага преведена на испански и издадена в Чили.

Френският текст е изгубен. От испански е преведена на гръцки, а след това на още 8 езика. Българското издание е по румънския превод, сверен с гръцкия,

 

В резултат на това 16- месечно пътуване ще се роди една малка по обем, но разтърсваща книга, озаглавена твърде красноречиво – „Към другия пламък или Голата Русия” /, озаглавена още “Признанията на един победен”. Това е изповедта на пределно откровен и импулсивен автор, който твърди, че е обратното на това, което се нарича “обективен наблюдател”. За разлика от своя гръцки приятел той не вярва, че “бъдещето ще разреши огромните проблеми на Русия”. “Дайте път на тези чудовища, новите “другари”, пише Истрати, и после десет поколения няма да се справят с тях!”. Ако си спомняте, същото написа, но в наши дни и авторът на “Хомо Совиетикус” Александър Зиновиев. Пророчески думи, нали?

 

 

Всичко, което казаха и написаха по- късно руските и другите дисиденти, първи го видя авторът на “Кодин” и “Кира Киралина”: “Тук се играе трагедия, която малцина биха могли да си представят”, споделя още през 1928 той в писмо до своя приятел и литературен наставник Ромен Ролан, нарекъл го “Горки на Балканите”. А за “новата класа” или т.нар. “номенклатура” Истрати казва: “Невъзможно е да се опише нейния цинизъм и нейната неморалност. Това би запълнило десетки, стотици томове. Корупцията в Съветска Русия е ужасяваща! Ако искаш да съществуваш, дори съвсем скромно, тук трябва да си готов да продадеш дори собствения си брат! Така Съветска Русия стигна до дъното, до степен каквато светът преди това не познава: да противопоставиш едната част от народа срещу другата, да деморализираш цялото общество, да превърнеш едва ли не всеки втори руснак в доносник на властта, да изправиш брат срещу брата или син срещу майка си...”

 

Основната вина, според Истрати, носи бюрократичната система вкоренена дълбоко в Русия още преди Октомври 1917, но която след червения преврат достига до невиждани мащаби. “Номенклатурата, пише Истрати, тук си служи главно с кухи и гръмки лозунги, които заблуждават народа и постепенно го превръщат в послушен механизъм, довеждат го до пълно оглупяване!...” Колко актуално, звучат и за нас сега тези думи, нали?!

 

Капката, преляла чашата на търпението на Панаит Истрати е “делото Русаков”. Завърналият се от емиграция във Франция, болшевик от 1905 година Виктор- Серж Русаков изгубва своята част от комуналното жилище в Москва, поради претенциите на две партийни другарки от “новата номенклатурна класа”. Въпросът стига чак до председателя на Президиума на Върховния съвет на СССР Калинин.

 

Случаят Русаков за Истрати е наистина, симптоматичен. “Тук, в Русия, не става дума за социализъм, за който са дали живота си вече мнозина, а за откровен терор. Човешкият живот е само материал, средство в борбата на една нова, чудовищна каста, вечно жадна за блага и богатства... Другарите “воюват” със Запада, а мечтаят за колите на “Форд” и за парфюмите на “Коти” и за тази благородна цел са готови да нападнат дори Китай! Тази невежа, вулгарна, перверзна червена каста е съставена предимно от млади хора, родени в началото на века, които нямат нищо общо с величието и силата на революционния идеализъм от миналото... Хора с крайно беден речник, съставен от няколкостотин думи и десетина лозунги и от “Интернационала”...

 

Завърнал се в Париж, Панаит Истрати изпраща две знаменателни писма до секретаря на ГПУ, Москва / с копие до Ромен Ролан/. Ето какво пише в първото от 4 декември 1928 до другаря Герсон: “ За мен съветският проблем е лична драма. Аз съм по рождение революционер. Не дойдох в СССР да търся материали за книгите , си, а за да помогна с нещо на пролетариата. Сега разбрах, че мога да бъда полезен само с едно: да не пиша като моя колега Анри Барбюс, превърнал се в сляпо ехо на една идея...” Истрати обвинява и„певецът на пролетарската революция” Максим Горки, че е станал съучастник в борбата на Партията срещу народа, макар самият той да произлиза от низините.

 

На 19 декември с.г. изпраща второто си писмо до ГПУ като препоръчва:

 

а/ “да се преустанови терора срещу опозицията,

 

б/ “да се възстанови критиката в Партията”,

 

в/ “да се възстанови тайното гласуване в Партията и профсъюзите”.

 

Разбира се, отговор не получава. В замяна на това, Ромен Ролан, получил копия от тях, го съветва “да си замълчи” и “да не ги публикува”, защото щели да “послужат на реакцията в Европа в нечестната й борба срещу Революцията”/!/...

 

През 1929, когато в Париж излиза първото издание на “Признанията на един победен”, Ромен Ролан пише, че били като “бомба със закъснител”. Разбира се, той цени и уважава своето протеже Истрати, но вече се страхува да го подкрепя публично - Ролан е може би сред най- възторжените почитатели на Ленин на Запад.

 

А в “Монд” Анри Барбюс твърде злобно се нахвърля срещу “писателя- скитник”, наричайки го “ ренегат”. Останалите френски интелектуалци - по онова време повечето от тях са леви! - му пригласят. И започва един клеветнически хор: “Истрати е фашист!”, “Истрати е антисемит!”, “Той е член на Желязната гвардия в Букурещ!” и т.н. Интересно е, че преди това неговият приятел Анри Барбюс се е възхищавал от таланта и смелостта на писателя- работник от Браила...

“Литературная газета” от Москва също охулва Истрати: “двуликият Янус”, “вълк в агнешка кожа” и дори “фашист”! Барбюс и особено Ромен Ролан - вторият с мълчанието си - му причиняват много страдания и накрая той се разболява. През септември 1933 пише писмо до автора на “Жан Кристоф “, в което му задава серия от неудобни въпроси, но не получава отговор.

 

       В Болшая Советская Энциклопедия прочетох една доста грозна статия на литературоведа Н. Анисимов срещу Панаит Истрати, в която се оспорва дори таланта му на белетрист. А Истрати е първокласен художник, създал редица живи, пълнокръвни пълнокръвни характери, които можем да усетим дори само след няколко страници, написани от него, повече и по- силно, отколкото ако ги срещнем в натура, около нас. Не случайно книгите му предизвикват фурор още през 20-те години и се превеждат на много европейски езици.

 

В последните две години от живота си Истрати написва поредица от великолепни, смели публицистични текстове: “Доверието”, “Да обичаш земята”, “Изкуството и хуманизмът днес”. От болничното легло в Париж изпраща десетки статии и есета до различни вестници във Франция, Румъния, Гърция и цяла Европа, отговора на стотици писма на свои читатели.

 

Днес, осем десетилетия след смъртта му, тези редове ни изумяват с верните си, пророчески слова.

 

С твърдата решимост на техния автор да не се впише в никоя партия или система. На упреците на „Монд”, че не бил подлежал на „организиране”, писателят отвръща с есето „Живее на света човек, който не предприема нищо!”

Мисля, че Панаит Истрати беше един от прототиповете на т.нар. „разбунтуван човек”, в който Албер Камю видя героя на бъдещата борба. Този разбунтувал се „писател- скитник”, стигнал от покрайнините на Браила до Париж, отива твърде далече в своя индивидуалистичен бунт срещу „новата класа”. За него тя е още по- циничен вариант на буржоазията.

 

       Драмата на Истрати е в това, че се проявява твърде рано. Двадесет години преди Кравченко, тридесет години преди Солженицин, четиридесет преди поколението на Буковски. Този пролетарий / син на румънка- перачка и грък- контрабандист/, роден в покрайнините на Браила, прочул се като изключително надарен белетрист и смел публицист, успява преди всички да види и полицейския произвол, и ужасните сибирски концлагери, и цялото безправие на „най- хуманната система” и то още на десетата година от установяването й! Докато мнозина западни интелектуалци, като лицемерният Сър Джордж Бърнард Шоу или фантастът Хърбърт Уелс, бяха възхитени от „разцвета на демокрацията” в Страната на съветите и от „мъдростта” на вожда- сифилитик Владимир Улянов - Ленин. А Панаит Истрати бе сред първите, които прозряха жестоката истина за комунизма - за тази доктрина, която осакати, може би безвъзвратно, и нас, българите / а между двете войни той е бил доста популярен сред нашите читатели с белетристичните си творби, а след преврата от 1944 е сред строго инкриминираните от комунистическата цензура автори! /.

 

                 Дори само заради това не бива да го забравим…

 

 

 

Огнян СТАМБОЛИЕВ

 

 

ПИСАТЕЛЯТ-СКИТНИК

 

За прозата на Панаит Истрати

 

 

Роден и израснал във Влашката низина / Браила на Дунава/, Панаит Истрати написа своите забележителни романи и повести на езика на Волтер и Юго. Но дали това беше истински френски език?...

 

Наистина, и двете литератури - и румънската, и френската - отдавна предявиха правата, си над този автор. Последното пълно парижко издание на съчиненията му, дело на „Галимар”, имаше сензационен успех - да не говорим за многобройните публикации в родината му. Въпреки това не можем да твърдим, че Истрати е брат по перо на Балзак, Флобер, Мопасан и Камю, както се родеят помежду си румънските класици: Еминеску и Блага, Славич и Садовяну. Той е изключение, „самотен кедър” в гората на френската литература / а и критиката там винаги го е пренебрегвала/. Може би защото не създаваше типично френска проза, а само пишеше на този език. В предговора си към романа „Кира Киралина” - първият му писателски успех - Ромен Ролан, неговият литературен настойник, се удивлява от факта, че младият румънец е овладял до съвършенство неговия език / без учебници и учители!/, само с речник и съчиненията на класиците, за да може да пише и да издава книгите си в Париж.

 

Факт, достоен за възхищение... и завист! И все пак, това не е истинският език на неговите герои. Истрати мисли на румънски: ритмичната структура на фразата му, колоритът на образния му език - всичко в неговата проза е напълно чуждо на това, което би написал който и да е писател- французин. Историите, които той ни предлага, са просто „преведени”. В ума му те са били разказани от Кодин, Кира, Чичо Ангел, Козма и Драгомир, Кир Никола с езика от къщи, от родната Браила. Истрати не е направил нищо друго освен „превод” на тези истории - едната част, преживени от самия него, а друга чути. В рамките на това, което наричаме стил, той е истински румънец. Като романтика Михай Еминеску и сатирика Йон Лука Караджале, като разказвача Йон Славич или поета Тудор Аргези. Прав е академик Михаил Садовяну в речта си пред Румънската академия през 1925 година: „Не се заблуждавам: Панаит Истрати е син на тази земя. В неговата душа се отразяват и блясъкът, и мизерията на Румъния. В него е пъстрият свят на крайдунавските пристанища с моряците, селяните, търговците и носачите от Браила - хора необуздани, груби, волни, и ехото на детството със залезите край голямата река и утрините на единственото небе.” Всъщност, сам писателят в едно интервю уточнява, че е дошъл в литературата „ с френски букви и румънска душа” и че само съдбата го е накарала да приеме чужд образ”.

 

Наистина, от изпълнената с превратности биография на Истрати би се получил сюжет за авантюрен роман или поне филм. През 1963 г. френският режисьор Анри Колпи / „Звезда без име”, „Едно тъй дълго отсъствие”, „Тайнственият остров”/ ни предложи една силна екранизация на „Кодин”, която получи две награди на фестивала в Кан.

 

Литературното наследство на Панаит Истрати не респектира с обема си. Освен известните „Кира Киралина” и „Кодин” / 1924 -1925/, той е написал малките романи „Чичо Ангел” / 1924/, „Михаил”/ 1927/, „Хайдути” / 1925/, „Княгинята от Снагов”/ 1926/, „Бодилите на Бараган”/ 1928/, „Бюро „Работна сила” / 1933/, „Домът Тюрингер” / 1933/, „Изгрев” /1934/, няколко сборника с разкази, очерци и пътеписи. Тук не споменавам „Признанието на един победен” , книгата- пътепис за Съветска Русия, заради която е жестоко нападат, както от приятелите си, така и от враговете си. И за дълго време е „автор-табу” в соцлагера, включително и у нас.

 

Макар и с нееднаква художествена сила, тези книги - както често се казва в литературната критика - разкриват правдиво една епоха или по-точно са една нейна вярна картина. Става дума за границата между 19 и 20 век.

 

Белетристичният талант на Истрати клони повече към кратките форми: разказа, новелата. Той е разказвач от садовяновски тип, при все че у него откриваме и немалко влияния от някои по-ранни румънски белетристи / по- точно от непознатите у нас: Дуилиу Замфиреску, Йоан Славич, Димитрие Болинтиняну, Николае Ксенопол/.

 

Любовта и приятелството са двете основни теми в творчеството на „писателя- скитник” / както го наричат някои/. Любовта като трагична жертва на обстоятелствата, на обществото / „Кира Киралина”/ и приятелството като най-висш дар в живота на хората / „Кодин”/. И тъй като този „балкански Горки” /определението, макар и спорно, принадлежи на Ромен Ролан/ живее в епоха, в която се разпада един свят, за да се роди друг, по-жесток, всеки него опус е протест на „унизените и оскърбените” срещу „вечната несправедливост на света”. При все, че Истрати е тъжен художник, при когото в сблъсъка между Доброто и Злото побеждават единствено силите на мрака / убеден е твърдо, че човек е роб на едно „зле скроено общество, че е подчинен на „коварна съдба”, която го убива или поне изкривява”/, той все пак често се отказва от обикновените реалистични решения и търси романтиката на старите легенди и балада от времето на закрилниците- хайдути и свободните пастири / „Княгинята от Снагов”, „Хайдути”/. Индивидуализмът и романтичното бунтарство на тези герои го удовлетворява напълно. По този повод някои от критиците му писаха, че притежавал душа на италиански карбонар от 19 век.

 

Героите на Истрати са обикновено хора извън обществото - „аутсайдери”, които съвсем условно могат да се групират в два типа: скитник и хайдутин. И двамата са напълно неподвластни на законите на обществото. Първият се стреми към красотата, като бяга от баналното и грозното - тоест, от реалния свят - в Царството на сънищата. Такива са Адриан Зографи, от името на когото се води повествованието в повечето от повестите, образуващи единен цикъл, Ставру, Драгомир и Кира Киралина. Родени под знака на Водата, тези фантазьори странстват подобно на Одисей в търсенето на някакъв несъществуващ идеал. Die blaue Blume / Синьото цвете/ на поета Новалис и немските романтици, което цъфти и в ноктюрните на последния голям европейски поет от това направление, румънеца Михай Еминеску, при Панаит Истрати е заменено от ярката екзотична роза, наречена тук Кира Киралина. Родена в народното въображение като символ на трагичната красота / в Браила все още е жива легендата за хубавицата Кира, похитена от турчин и загинала в дълбоките води на Дунава/, тази фолклорна героиня, слязла сякаш от епоса на Шефхеразада, при Истрати се превръща в израз на вечната идея за непостигнатото щастие. У нея виждаме и това, което големият критик и литературен историк Джордже Калинеску в есето си за феята от руъмнските приказки определи като „превес на еротичността”.

 

И ако „Кира Киралина” е определено романтична и дори сантиментална повест, то „Кодин” е сурова, реалистична творба. Фгурата на този „Самсон, погубен от Далила”/ според проф. Александру Пиру/ е една от най- оригиналните и запомнящи се в цялото творчество на писателя. Кодин е Херкулес от пристанището на Браила, който притежава душа на дете. Създаден да твори добро, той става жертва на грубата среда, на обществото. Неговият прототип / за разлика от митичната Кира/ е с реално лице - „бродягата Калин със златното сърце”, когото Истрати помни от детството си. Именно той въплъщава любимата му идея за Приятелството.

 

Другият герой е хайдутинът. Горд индивидуалист, той въстава срещу всичко, което засяга болезненото му чувство за независимост. Но в борбата си често взема и страната на онеправданите, на потиснатите / „Хайдути”, „Чичо Ангел”/.

И при все, че понякога стига до натурализъм, Панаит Истрати

 

си осигури траен успех сред читателите. Може би голямото му майсторство на белетрист се крие преди всичко в способността му да създава живи, пълнокръвни характери, които можем да усетим дори само след няколко страници, написани от него, повече и по-силно, отколкото ако ги срещнем в натура около нас. Такива са и Драгомир, и Михаил, и Чичо Ангел, Кира, Неранцула, Леля Минка. А има и друга причина. Тя не е в архитектониката на романите му, в която всяка глава е отделна повест, а в свежестта на езика. При все че пише на много добър френски, Истрати запазва колорита на местата, които описва. Той категорично отказва да преведе редица специфични румънски, гръцки, турски и общобалкански думи като: махала, друм, кобилица, кръчмар, флоричика / рум. цветенце/ и принуждава френските и западните читатели да ги научат. Едно сравнение между двата текста - оригиналния френски и преводния румънски, направен от самия автор - говори в полза на втория. Защото Истрати без съмнение е с румънска чувствителност и като всеки истински голям творец е национален писател.

 

Французин по перо, румънец по душа, Панаит Истрати е свързан не само с тези две сродни литератури, но и с цялото човечество. В края на двайсетте години на миналия век, когато за четяща Европа го открива Ромен Роман, първият голям признат от света критик, датчанинът Георг Брандес, пише в берлинския вестник „Солиалдемократ”: „ Признавам: от всички съвременни белетристи Панаит Истрати ми беше най-скъп.”

 

 

ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 

 

ПАНАИТ ИСТРАТИ

 

ИЗ „ПРИЗНАНИЯТА НА ЕДИН ПОБЕДЕН ИЛИ ГОЛАТА РУСИЯ”

 

Авторът иска само едно: да опише живота на народните маси днес в СССР, десет години след победата на Великия Октомврио, като формулира и някои идеи, които да постави за обсъждане от читателя...

 

Положението на работниците в страната може да се отрази с помощта на различни показатели. Статистическите институти са утвърдили цифрови таблици с коефициенти, проценти, сравнителни описи. Няма да ги оспорваме. Стандартът на живот може да се определи според заплащането на труда, стойността на живота и направените усилия.

+++

От голямо значение в случая е описанието на жилищните условия и на труда.

 

От съветската преса / не от западната!/ще цитирам различни характерни данни и справки, за да очертая общата ситуация. Разбира се, можем да почерпим примери и от собствените си наблюдения, но за да избавим читателя и от най-малкото съмнение, ще предпочетем официално утвърдената документация, осъществена под прекия контрол на Секретариата на болшевишката партия.

 

Във фабриката „Карл Маркс” / град Вязники, Владимирска губерния/: „От 150 семейства тук нито едно не разполага с жилищна площ, фиксирана от нормата на Закона. Понякога две или дори три семейства от 8 или 9 души /!/ живеят в една стая. Децата лягат, където сварят, навсякъде блъсканица, мръсотия, невероятна мизерия...” / в. „Правда”, 26 март 1925/. същият вестник сигнализира за остра жилищна криза на Урал: „Броят на работниците без дом в завод „Н.” вече надмина 1000! В района „П”., 2500, в „З”., 3000.

 

Град Сормово има 32 000 жители. Повече от половината живеят при крайно лоши санитарни условия. /в. „Правда”, 3 април/. В манифактурата в Московска губерния стаите в работническите общежития се обитават от 8-9 души, които спят на пода, поради липса на легла и място за тях. Без отопление и без вентилация. /в. „Правда”, 7 април/.

 

В град Иваново работническите казарми стаите са сравнително малки, но в почти всяка от тях живеят по две семейства...Дървеници и хлебарки навсякъде... Положението е плачевно. Няма течаща вода и канализация...” / „Правда”, 6 май/. Същият вестник от същата дата за Кострома: „ Невероятна жилищна криза - няколко хиляди семейства живеят при ужасяващи условия...” В текстилната индустрия в Москва повече от 74 000 работници се нуждаят от дом”. В Ленските златни мини: „Миньорите живеят в огромни, неотоплени бараки - семейства и неженени заедно. Има и малко отделни къщички, в които са настанени по две „щастливи” семейства. Няма дюшеци и спално бельо, лягат си с дрехите.

 

Вентилация няма, но има хлебарки и дървеници...” / „Правда”, 27 май/. В завода „И”, Московска губерния: „що се отнася до жилищата, едва ли може да има нещо по-лошо от общежитията. Ниски тавани, няма форточки /прозорчета за вентилация/, няма кухни, бани...дървени нарове, дървеници...слабо осветление...”/”Правда”, 5 юни/. В завода „Октомврийска революция” в Луганск: „Жилищната криза достигна до невероятни размери. Някои семейства живеят в хамбари и складове или по две в една стая. Много работници-ергени нямат право и на това. Спят нощем на гарата.”/ „Правда”, 6 юни/. В Кадиевка край Донецк има 2400 стаи за 4200 работници със семействата им. Повечето от жилищата тук са едностайни. Ужасно тясно! В стая живеят минимум 5-6 души. 400 от жилищата са напълно негодни...”

 

Във фабриката „Красная роза”в Москва семейства с пеленачета населяват подземния, по две в помещение. На някои места мъжете спят в обща спалня и жените им ги посещават...” / „Правда”, 20 юни/.

 

Кратко описание на жилищата в Москва: по трима души спят на два легла- нарове, някои направо на пода, в коридорите, под креватите, под стълбите, а също и на двора, ако времето позволява. Вътрешните дворове на много от московските жилищни сгради са без осветление и нощем се ползват като тоалетни, превърнали са се в отходни ями!.../”Правда”, 24 юни/. За работниците от завода „Проифинтерн” в Брянска губерния, които живеят в дървени бараки: „Семейство от 8 души живее на площ от 5 квадратни аршина / аршинът е равен на 71 см/...

 

Като резултат: много болни от туберкулоза тук, близо 80 процента от работниците.” /”Правда”, 11 юни/. В завода за стъкло „Стенка Разин” в Нижегородска губерния: „Трагично положение с жилищата. В работническото общежитие мръсотия, прах, дървеници. Много работници спят в гората, по сеновали и тавани”. / „Правда”, 26 юли/. В град Г., Владимирска губерния: „Една част от работниците живеят в полуразрушените казарми, а други в помещения заедно с болни от тиф и венерически болести. Покривите текат през зимата, влажно, студено, мръсно. Това не са жилища, а кучешки колиби...”/ „Правда”, 26 август/. Във фабрика № 3 в Иваново- Вознесенск: „Комисията установи липса на жилища и констатира извънредно лоша, опасна за здравето и живота хигиена. В малките къщички живеят по две или три семейства от 12- 15 души на обща площ от 7 до 9 квадратни аршина, поливана от които заемат печката и домакинските съдове. Работничка с три малки деца живее на площ от 3 кв аршина в бивш килер. Много работници живеят в конюшни, хамбари, подземия. Наскоро майка с три деца беше изхвърлена на улицата и сега е на гарата...”

 

/ „Правда”, 12 септември/.

 

Да, всичко това можем да прочетем само в едни московски вестник, при това в официоза „Правда” - за няколко месеца от 1925 година. Ако прегледаме петте централни вестника от столицата, както и стотиците издания от страната за тази година, ще останем поразени от огромния брой на тези текстове, които представят само факти.

 

И какво се промени оттогава? За повечето стана от лошо още по-лошо. Градското население се увеличава с всеки изминат ден, заради индустриализацията, а новото строителство е незначително, почти не се забелязва. Ако прелистим няколко вестника от 1926 година, ще видим почти същата картина.

 

Официозът на профсъюзите „Труд” непрекъснато протоколира това бедствено положение:

 

„ На тютюневите ниви в Северен Кавказ в град Б. работниците спят направо на земята върху тънки постелки на работното си място. Тютюнът задръства дробовете им, води до болести. Нямат нито течаща вода, нито тоалетни. / 25 март 1926/. В металургията средната жилищна площ за човек е 7 кв аршина, но често пъти и 4. В работническите казарми се пада по едно легло на трима, тъй като работниците се трудят в три сменен режим. В неработните двата от „тройката” спят на пода и се редуват. За новоназначените вече няма места и част от тях нощуват по гарите или направо до доменните пещи в цеховете.../ 14 април/. В Москва сезонните работници нямат право на стаи в общежитията и спят по 10-15 на пода в сутерена, тясно притиснати един до друг. Но по-голямата част нощуват по гарите или в парковете и по улиците /20 април/. В Урал миньорите спят на нарове в казармите, в които няма нито бани, нито тоалетни. Мнозина живеят на километри от работата си, докъдето вървят всеки ден пешком, защото фабриките и заводите не им осигуряват транспорт, а и няма обществен.

 

За заетите в тежката металургическа промишленост на човек се полагат 3,5 кв м в провинцията, а в столицата само 2, 2 кв. м. В текстилната индустрия близо 282 000 души работят при непоносими условия. В железопътния транспорт се спи в товарните вагони и цистерните.../ 15 юни/. Работниците от тухларския завод на Врабчовите планини в Москва спят на дървени нарове без дюшеци / 23 юни/. Във фабриката „Авангард на комунизма” в Москва има стаи за 14 човека, разделени на два етажа като малки каюти в подводница за отделните семейства / 23 юни/. Работниците от манифактурата Л. са настанени в бившата казарма на име „Франция”. Там за 254 души са осигурени цели 40 стаи. Шейсет от живеещите са напуснали това „общежитие”, за да освободят малко място и спят в околните села, в колиби и мазета сред влага и паразити. Нощем стаите биват дотолкова натъпкани със спящи хора по легла, нарове и по пода, че ако човек реши да стане и да излезе за малко навън, дори заради естествената си нужда, ще трябва да гази по десетки спящи тела / 24 юни/.

 

Писателката Мариета Шагинян описва живота на работниците от град Тифлис / Тбилиси/ във в. „Зарята на Изтока”:

 

„В мангановите рудници край Чиатурск работят повече от 2000 души. Няма нито къщи, нито общежитие за тях, а само палатки - за през зимата и през лятото. При това претъпкани до краен предел и потънали в прах от рудника. Наблизо няма нито вода, нито баня, нито тоалетна, няма лекар или дори фелдшер, при многото болести и инциденти. А кожата на работниците се разяжда от мангана, защото не им е осигурено защитно работно облекло / брой 1136, март 1926/.

 

В завода Т. на Урал за новите работници няма жилища, те спят на гарата с бездомните кучета, там нощуват и учениците от професионалните училища в града, за които няма общежитие. Децата спят направо до генераторите в завода / „Правда”, 20 ноември 1926/.

 

Тези факти събрах напосоки от пресата. Те са толкова много, че биха запълнили цяла книга.

 

+++

 

Народният комисар / министър/ на здравеопазването Семашко писа в „Правда” / 24 март 1926/, опирайки се на една анкета, че 33% от работниците в СССР нямат дори свое легло, а между 30 и 40% живеят шестима или повече в една стая. При тези условия здравето дори на младите е направо плачевно. Инспекция, извършена в 79 предприятия само в един от окръзите на Москва, показва, че от 1589 младежи 1217 са болни и в тези цифри „няма нищо изключително”, пише „Труд”, съобщаващ въпросните данни. Те са типични. В град Ярославл повече от половината млади хора страдат от анемия или от туберкулоза. Само във фабрика „Красный перекоп” близо 600 работници- ученици са болни / „Комсомольская правда”, 28 октомври 1927/.

 

+++

 

Що се отнася до деморализацията, породена от тези ужасяващи материални условия, то лесно можем да си я представим.

 

Ето какво казва един от висшите чиновници от Кремъл Ярославски в „Красная газета” от 15 април 1927: „ Можем ли да определим като комунизъм, когато липсата на достатъчно жилищна площ принуждава родителите да удовлетворяват своите сексуални потребности пред децата си?” Да, така е. но сексуалните потребности не са единствените, по които може да се съди за положението на нещата. Можем да си представим без особено усилие на въображението си мъките, на които са подложени живеещите по този начин - в общежития, казарми, тавани, мазета, колиби, сеновали, палатки или под открито небе.

 

Вестник „Труд”, който всеки ден получава писма с жалби по тази тема, посвети цяла страница на жилищната криза на 20 април 1927:

 

„Навсякъде картината е една и съща. Цели семейства наблъскани като сардели, мръсотия, студ, влага, паразити, гризачи - ужасяваща мизерия. В град Твер, работниците от фабрика „Пролетарка” живеят в стари полуизгнили дървени бараки, разделени на клетки, като във всяка клетка има по пет нара, пет сандъка и пет икони. В един такъв корпус живеят около 5000 души, част от тях в подземия, като има и много болни малки деца. Работниците ходят пешком до фабриката, защото няма нито ведомствен, нито градски транспорт. В текстилната фабрика Б, край Москва, работническото селище е пренаселено, повечето от децата боледуват постоянно”. / „Труд”, 22 май 1927/.

 

„В Московско- Нарвския район на Ленинград на един жител се полагат 2 кв. м. площ. 15 сгради са пред срутване, срочно трябва да се евакуират 650 души, но няма къде да бъдат настанени.” / „Красная газета”, 28 ноември/.

 

Анкета, назначена от Работническо- селската инспекция е проучила ситуацията в главните индустриални центрове на страната: Москва, Ленинград, Свердловск, Сталинград, Твер, Ярославл, Иваново- Вознесенск, Саратов, Владивосток, Харков, Орел, Вятка, Вологда и др/ и е установила, че броят на населението нараства непрекъснато, докато ново жилищно строителство почти няма.” / „Труд”, 7 юли/.

 

На Осмия конгрес на профсъюзите през декември 1928 година мнозина от делегатите от страната повдигат тези болни въпроси - за жилищната криза, за здравеопазването, за транспорта, за хигиената, за безопасността на труда и т.н. Един от делегатите споделя, че спи в обща спалня в бивша казарма заедно с още 82 души. Това може да се нарече „шанс”, защото имало работници от същия завод, които спели в стари вагони, в склад, а двама дори в... две големи кучешки колиби в двора на казармата!” / „Труд”, 18 декември 1928/.

 

Още няколко примера от следващата, 1929 година:

 

„ В Ленинград започна жилищно строителство, но от остро нуждаещите се 45 250 работници, ще бъдат ощастливени едва 1245 от тях. Тоест, 40 000 ще останат без покрив!

 

В Московския регион през м.г. са работили 120 000 временни- сезонни работници, а сега се очакват 180 000, като има нощни приюти едва за 2500 души! / „ Комсомольская правда”, 2 април 1929./ Работниците, които строят канала „Даргом”, спят в мръсни прогнили бараки, пълни с паразити, дъждът тече през покривитe една тоалетна е 200 души. Баня няма. / „Труд”, 19 август/.

 

Новото строителство, доколкото го има, освен, че е крайно недостатъчно - просто капка в морето! - е много некачествено. Сградите, независимо дали са големи или малки, се строят без план, материалите са лоши, изпълнението - също. Веднага след завършването им трябва да се ремонтират. Много от тях са направо непригодни да приемат новите наематели. / в. „Правда”, 29 март 1928/.

 

„Населението на СССР ежегодно нараства с три милиона и половина, при това значително по-бързо в градовете, отколкото в селата. Развитието на промишлеността способства за увеличаването на броя на градските жители. Жилищната криза е с небивали размери, особено като се има предвид остарелия сграден фонд и недостатъчното ново строителство...” / „Известния”, 23 май 1928/.

 

Според един от висшите чиновници от Кремъл, Ларин, част от населението на Москва, като има предвид висшите функционери, чиновници- апаратчици и някои други привилегировани лица има право на 6 квадрата на жител, а за студентите нормата е 3 квадрата. За пролетариата обаче нормата е 2 квадрата и дори не се спазва. Всъщност, не се спазва и за студентите.

 

Това означава ли, че в Русия няма работници, които да живеят нормално, с елементарните удобства и хигиена? Разбира се, че има. Но те са толкова малко и служат за демонстрация пред туристите, пристигащи в ролята на „делегати” на разни конференции и конгреси или като „гости” и „приятели” на СССР. Това показва, че в тази страна вече има слой от привилегировани работници, каквито има и в страните на Запад.

 

+++

 

След картината на жилищните условия следва да видим и условията на труда. Не е трудно да си представим какво се случва в тези мизерни „жилища”, където хората се хранят, напиват, пушат, викат, ругаят, понякога се сбиват, където плаче дете, а мъжете шумно играят карти, пияница крещи или хърка, бълнува болен...За алкохолизма ще говорим по-нататък.

 

Ще споменем някои факти, свързани със защитата и безопасността на труда, медицинската помощ и някои други аспекти на живота там.

 

Отначало би трябвало да подчертаем, че на хартия в СССР съществуват прекрасни решения, резолюции и дори постановления и закони в полза на трудещите си. Когато ги прочете човек, не може да не извика от възторг: това е истински комунизъм!

 

Но се оказва, че на практика съвсем не е така. Дори напротив!

 

Има толкова много трудности и бюрокрация, че можеш да се отчаеш.

 

Ето и един конкретен пример. Работник, който се нуждае от протеза за липсващите му единадесет зъба, отива в Московския здравен отдел, за да получи исканата от него протеза с намаление / цените в тази област са доста солени!/, но му бива отказано. Защото, за да я получи трябвало да му липсват дванадесет зъба. Следователно се наложило да си извади един напълно здрав зъб, за да бъде одобрен от чиновниците в Московския здравен отдел. Такава била наредбата. / „Правда”, 30 юли 1929/. Звучи като анекдот, нали?! Но и това е част от съветското ежедневие. Хората тук са принудени всеки ден да се борят за своите права.

 

+++

 

Състоянието на здравната помощ е извънредно критично. В град Г. се трудят 18 000 работници, но няма нито една поликлиника. Има пътуващ лекар, който се появява два пъти седмично. Той е специалист по всичко: вътрешни болести, кардиолог, оториноларинголог, хирург, уролог, дерматолог и т.н. В кабинета няма дори умивалник и след манипулации с венерически болните, с неизмити ръце той преглежда гърла, очи на други болни. /”Правда”, 4 февруари 1926/. Практиката е повсеместна, достатъчно е да се запознаеш с един факт, за да добиеш представа за състоянието на съветското здравеопазване в страната.

 

Само в 11% от мините в Донбас има превързочни пакети и аптечки за бърза помощ. Една болнично легло се полага на 38 болни. На много места няма носилки, дори бутилки с питейна вода и чаши. Няма вани, душове, кърпи, сапун.

 

Хората се къпят в реки, езера и блата, от които понякога пият вода, няма тоалетни, отходни канали и ями. Хигиената е в плачевно състояние почти в целия Донбас / „Труд”, 2 април 1926/. Броят на нещастните случаи и трудовите злополуки в Харков расте заплашително с всяка изминала година, а мерки за безопасност изобщо не се предвиждат

/ „Труд”, 13 април 1926 /.

 

В района на Донбаския минен басейн- от октомври 1926 до февруари 1927- са били регистрирани 10767 трудови злополуки, като 61 от тях са с фатален край. Предната година инцидентите са били повече от 17 000.

 

Работният ден на повечето места е над законните 8 часа и стига до 12 часа в денонощието. Като, това не се отразява на заплащането, което е мизерно в редица отрасли, при това свързани с тежък физически труд, при лоши условия, риск за здравето и живота.

 

Нещо повече: дори пострадалите по време на работа не получават навреме нужната медицинска помощ и застраховка. Ето два примера: работник от Киев с повредена дясна ръка, изгубва работата си и близо 7 месеца е принуден да ходи по различни инстанции, за да му бъдат отпуснати нещастните 10 рубли за цял месец, с които ще трябва да изхранва своите четири деца!

 

Друг работник от Кривой Рог с разтрошена ръка е чакал цели два месеца тя да бъде ампутирана! / „Правда”, 9 юни, 1926/.

 

Протоколи на пленума на Централния съвет на профсъюзите съобщават: „ Болните работници са принудени да чакат от 10 до 20 дни, за да бъдат прегледани от лекар. Медиците не достигат, няма достатъчно болници и поликлиники. А някои отговорни другари говорят за колосален напредък в съветското здравеопазване!”...Хвала им!

 

+++

 

Дневната ставка или надницата на работника от Съветска Русия не може да се прецени лесно, въпреки цифрите, които ни представя статистиката. Наистина, достатъчно е да се знае как са облечени и нахранени работниците, къде живеят, за да добием приблизителна представа за стойността на дневната им надница.

 

Този, който разполага с „квартира” / жилищна площ/ с размерите на едно легло или ковчег в мръсна барака или стара казарма, при по.-горе описаната обстановка и хигиена, напомняща ни за прозата на Достоевски, се облича и храни по същия начин. Често пъти съветският работник няма нищо повече от едни- два костюма, едно дървено куфарче и почти нищо друго. И ако му кажеш, че з западните страни повечето от работниците разполагат с малко собствено жилище за себе си и за семейството си, имат мебели, а често и мотоциклет или малка кола, без да говорим за по-богатите и привилегировани работници/ защото има и такива/, той ще ти се изсмее, ще каже, че е лъжа! Защото и вестниците и радиото и пропагандистите го уверяват, че на Запад неговите братя живеят още по-зле от него / ако има нещо, което може да се определи като „по-зле”/.

 

Да, руският пролетарий разполага само със своите мишци, ако не е станал инвалид поради лошата охрана на труда .

Така че работническата надница в СССР е „надница на мизерията”.Твърдението на властите, че била надминала дореволюционната, е пълна лъжа. Напротив, заплащането сега е по-ниско, а й стандартът е по-нисък.

 

На много места в страната / четем в официозите „Правда”, „Труд”, „ Известия”, „Комсомольская правда”/ дори и тези мизерни „ставки” не се изплащат навреме. На работници от завода за стъкло „Ленин” пратили със стъкларски изделия, като им предложили сами да ги продават! От фабриката за ютии в Нижни Новгород, вместо месечната заплата платили с ...ютии.

 

Обичайна практика е възнагражденията за труда да се бавят със седмици и дори с месеци. Учителите от Севастопол получили априлските си заплати през ноември, а музейните работници от Киев - майските заплати през септември. И това е обичайна практика. Не само липсата на пари, но и лошата организация, хаосът, бюрокрацията, безхаберието на управляващите водят до тези аномалии, които струват скъпо на обикновените хора.

 

+++

 

Днес властта се хвали с „грижите си за здравето и за отдиха на трудещите се”. Откриха се болници, санаториуми, почивни домове. Някои от тях са добри, но немалка част от тях не отговарят и на най-елементарните изисквания.. Остаряла, неподдържана материална база, лоша хигиена, некачествена храна, недобро обслужване - всичко това превръща тези заведения в пародия на това, което би трябвало да бъдат.

 

Но партийната пропагандна машина продължава да ги използва и да тръби, че само съветският работник може да се радва на „подобен разкош”, че на Запад „трудещите се тънат в мизерия” и затова постоянно вдигат стачки.

Да, западните работници често вдигат стачки, но стачките им постигат целта си - тяхното заплащане се увеличава, докато в СССР стачките са наказуеми от закона и немислими, а положението на трудещите се плачевно...

 

+++

 

Онеправдани от режима са съветските жени. Класическата формула на всички социалисти и комунисти по света: за равен труд - равна заплата, тук просто не важи.

 

През 1927 година, като се опираше върху официалните цифри от предните няколко години, той написа следното:

 

„В редица браншове на индустрията надницата на работничките- жени е от 51% - най-много до 83% от надницата на работниците - мъже. При това, на много места жените работят наравно с мъжете при най-тежки условия, без нужната охрана на труда, а получават по-малко. Ставката на младите е по-ниска от тази на възрастните и стига най-много до 47%. ...”

 

В „Правда” от 20 март 1929 година четем изследване за живота на работничките в град Тула: „Потискаща, мрачна картина: ниско ниво на възпитанието, липса на квалификация за работата, ниски надници, семейни тежести...Почти всяка работничка има поне 3 деца, а много и по 5-6. Мизерия и безпросветност!”.

 

В тютюнопроизводителните райони в Кавказ работничките се трудят от 6 сутринта до 21 часа вечерта. Тук няма осемчасов работен ден и регламентирани почивки. След работа жените заспиват като трупове направо върху сламениците в цеховете или на нивата сред ужасния вреден тютюнев прах.

 

Младите момичета и жени са принудени да спят със своите бригадири и началници. В резултат: масови аборти или незаконно родени деца, венерически болести. Зле заплатени, лошо хранени, тези тютюноработнички са може би на най-ниското от възможно най-ниските стъпала. /в. „Красная газета”, 21 март 1928/.

 

Този проблем - сексуалната експлоатация на съветската жена е тема табу, но съществува навсякъде из необятната страна. От работилницата и ателието, от цеха, магазина и канцеларията, до университета, жените са в пряка зависимост от своите началници- въже, като немалко от тях са принуждават да правят секс, за да запазят работата и положението си. Повечето от тях не могат, а и се притесняват да се оплачат на органите, да потърсят помощ, справедливост, закрила. Стига се до лични драми, психически тормоз. Има дори случаи на самоубийства. По този повод „Правда” пише: „Някои хора у нас са склонни с лекота да стъпчат един млад живот. При това го правят леко, ненаказуемо. Нещата невинаги стигат до самоубийство, макар да има подобни случаи. Но моралните убийства са твърде чести. Защото как по друг начин може да се определи факта, че една студентка е принудена да спи с някакъв индивид от Университета в Л., който заема отговорна длъжност, за да получи в замяна заверка на семестъра, стипендия, билет за железниците? Подобни факти не са нещастно изключение, те се случват много често и никой не се възмущава от тях...” /”Правда”, 23 юни 1928/.

 

„Нека да го кажем открито: положението на жените в СССР не се е подобрило особено след 1917. Младата актриса не може да получи роля ако не легне с режисьора или директора. Директорът на завода може да прогони всяка млада работничка, която е харесал и тя не е отвърнала на желанията му. Това е всеобща практика у нас, макар да не се говори и пише за това. /”Труд”, 27 август 1929/.

 

+++

 

Не по-лек е животът и на децата. Вече говорихме за стотиците хиляди безпризорни, които спят по гари, пазари или под открито небе, скитат, стават престъпници, боледуват, умират рано от глад и болести. Лошо е състоянието и на детските заведения - домове, ясли, градини, училища.

 

„Детските домове в Тулска губерния, според градския съвет в Тула, са една зловеща картина: никаква хигиена, претъпкани, зле отоплявани стаи, нечисто бельо, отвратителна храна, деморализиран персонал, който тормози, бие децата. Има и няколко случая на педофилия над малки момичета. / „Правда”, 19 май 1927/.

 

„Детски дом в околностите на Москва, в който няма отопление, децата спят полуголи, покрити с циреи и рани, няма нито един лекар или фелдшер, храната е често пъти от вече развалени продукти, навсякъде насекоми, паразити. Персоналът пиянства, не получава редовно заплатите си, ругае и бие малките питомци...” / „Комсомольская правда”, брой 303 от 1928/.

 

„Навсякъде кожни болести, епидемии от тифус, недохранване, паразити. Домовете край Ростов и Харков са развъдник на бъдещи бандити. За децата няма нито достатъчно възпитатели, нито учители, лекари, педагози, нормален персонал. / „Труд”, 12 юли 1929/....

 

И това е част от бъдещето на Страната на Съветите...

 

 

+++

Въпреки, че новата власт залага твърде много на образованието, просветата и науката, резултатите в тези области засега не се впечатляващи, макар да има известен напредък в сравнение със ситуацията в Царска Русия.

 

Според официоза „Правда” учителите са зле платени и водят едно полугладно съществувание - не разполагат със средства за добро облекло, за добра храна, за книги, за самоподготовка. Просто не са мотивирани да работят по-добре. В предвид непрестанно нарастващият брой на градското население , а общото увеличение на жителите на страната, учебните заведения не достигат. Училищата са препълнени, доста от тях работят над капацитета си, учениците учат на смени. Липсват добра, необходима за сериозното образование учебна база. Преподава се по стари методи, липсват лаборатории, специализирани кабинети.

 

Същото важи и за много от висшите учебни заведения, чийто брой непрекъснато нараства. Много от тях също имат големи материални затруднения и не функционират добре.

 

Студентите - в по-голямата си част, които учат в областния / губернския град и идват от селата и градовете на Русия, страдат от липса на квартири. Общежитията за тях са крайно недостатъчни, при това условията за живот са лоши. Според данни на „Комсомольская правда”, 23 октомври 1928 в Москва 1500 студенти спят буквално по гари, паркове и градини, тоест, на улицата, а в Ленинград те са още повече - 3200! Освен общежития, липсват достатъчно студентски столове, има нужда от нови и модерно оборудвани студентски поликлиники, почивни домове, клубове, библиотеки...

 

+++

 

Трябва да се спрем накратко и по повод на един стар и типично руски проблем, който трудно ще намери решения в тази ситуация.

 

Думата ни е за алкохолизма - този бич за Русия, старата и новата.

 

В началото на войната старият режим взе строго мерки, за да намали голямото производство, продажбата и потреблението на спиртните напитки и най-руската сред тях - водката. Но съветският режим практически „легализира алкохолизма”, малко след смъртта на Ленин и въпреки предвиждащата опозиция на Троцки, Крупская и Раковски. И само за няколко години резултатите бяха направо катастрофални. Руснаците си върнаха славата на най-алкохолизирания народ в света.

 

Унищожаването на държавното производство на водка не премахна алкохолизма, защото селяните се научиха сами да си я приготвят в специални казани, при това в доста лошо качество, наречена още „самогонка”.

 

„Почти всички работници от нашите фабрики се напиват ежедневно”, пише един кореспондент от Томск: „Жените и децата чакат пред изходите на фабриките, за да могат да изтръгнат нещо от своите съпрузи и бащи, които от касата тичат направо в кръчмата!”

 

„На места работниците се напиват направо във фабриките, а празниците се използват като поводи за масово пиянство. Наемните копачи от торфищата в Украйна получават заплатите си за три месеца наведнъж и после за една седмица ги изпиват, като не занасят нищо в къщи. Във завода Т. работят около 8000 души. В празничните дни се събират за „колективни” пиянства, кавги, игра на карти, игра на ножове, пеят неприлични песни, като водят и децата си, които „възпитават” в техния стил на живот.” / „Правда”, 6 февруари 1929/.

 

А за последиците от алкохолизма да не говорим: понижена производителност на труда, лошо качество, опасност от трудови злополуки, хронични заболявания, ранна смърт, престъпност...

 

+++

 

Съветската конституция, като законен израз на пролетарската власт / диктатура е един...гибелен документ.

 

Днес затворите и лагерите в тази страна са препълнени от хора, които са си позволили да заявят открито своите принципи и възгледи и са пожелали да се възползват от признатите им като граждани права. В историята на света, откакто има конституции, има и нарушения при прилагането им. Но сигурно съветската конституция е първата и единствената досега в света, която няма нищо общо с режима и която изобщо не се зачита.

 

По принцип, всички жители на тази страна, които живеят от своя труд, без да експлоатират другите, са граждани, избиратели и избираеми и имат право на изказвания изявления и събрания. Това е записано в този основен закон. Но на практика само един човек от всичките над 150 милиона живеещи в СССР има правото на това. И се радва на всички права. Всички останали имат само задължения, но е и права. Този „изключителен” човек е генералният секретар на Комунистическата партия на СССР, на когото са подчинени двете неравни категории хора - партийните членове и безпартийните.

 

Комунистите имат определени права, в зависимост от степента им в йерархията, за разлика от безпартийния, който във всички случаи стои по-долу от него.

 

Партийните имат повече права от безпартийните, независимо от поста, образованието и качествата.

 

Безпартийните имат правото само да потвърждават дейността на партията, респективно на местната партийна организация. В случай, че са против, могат да бъдат санкционирани дори със заточение в Сибир! Сред безпартийните има два вида хора - „симпатизиращи” и „други”. За да бъдещ „симпатизант” трябва по-усърдно да подкрепяш, да аплодираш партийните решения, в замяна на което може да получиш някои малки привилегии и улеснения в работата и в бита си. „Другите” са подложени на системен натиск и винаги могат да станат жертва на произвола на партийните шефове. Техният труд може да бъде по-зле заплатен, използван, но не и оценен по достойнство, защото те са от по-ниска категория

.

+++

 

Съществува още една дълбока рана - наследство от миналото, която се задълбочи днес. Имам предвид АНТИСЕМИТИЗМА.

 

В стара Русия той, разбира се, съществуваше, но в по-ограничени мащаби и се проявяваше спорадично и в определени райони.

 

Към 1925 година обаче, след смъртта на Ленин, започна да се възражда. Властта лицемерно го осъжда, но всъщност, на практика, го подкрепя. Ето каква информация срещнахме в един от ленинградските вестници. В една от фабриките в града на Нева на събрание на колектива един от болшевишките функционери започнал открито да се хвали, че със собствената си ръка е застрелял 97 полски евреи по време на войната и съжалявал, че е убил толкова малко! / „Ленинградская правда”, 29 юни 1928/.

 

„Никога досега не сме забелязвали толкова силно влияние на антисемитизма, пише Сосновски в „Правда” от септември 1928 и съобщава за младежки демонстрации в Москва, на които са били издигнати лозунги от рода на : „Смърт на евреите и да живее Велика Русия!” . Младежи от големите градове в страната се събират на групи и малтретират еврейски жени и деца. В Киев и Одеса евреите са също преследвани и бити от младежки групи, членове на Комсомола. В мините край Донецк руските миньори редовно малтретират своите колеги евреи при мълчаливото покровителство на партийните ръководители. Подобни случаи на груба разправа с лицата от еврейски произход не са рядкост и в учебните заведения. В един от ленинградските вузове група разбеснели се студенти са пребили своя колежка- еврейка, при това бременна!

 

И всичко това става пред равнодушните погледи на народната милиция, местните управи, правителството, Централния комитет на Партията! Затова не може да не се учудим на написаното от лицемерният певец на режима Максим Горки в „Правда” от 26 септември 1929:

 

„Възможно ли е да повярваме на злонамерените писания в западната преса, според която сме били заразени от антисемитизъм и той бил едва ли не държавна политика?!

 

Да, изглежда, че авторът на „Данко” и „Буревестникът” не чете нито вестници, нито живее в тази страна...

 

+++

 

Как се правят избори в тази „най-свободна” и „най-демократична страна” в света?

 

Разбира се, „напълно свободно” и „съвсем демократично”.

 

Събранията на „избирателите” стават в самите предприятия, под строй. Никой не може да гласува другаде, освен там, където е записан и проверен. „Кандидатите” са издигнати от народа, тоест, са назначени от местното партийно ръководство. Всички гласуват за тях, не тайно, а явно, с вдигане на ръка, при това винаги „единодушно”. После „народните избраници” влизат в различните ръководни органи - от местната власт до централната. Там те, от своя страна, са задължени да гласуват единодушно по волята на Вожда и Учителя.

 

Така че за народна власт в тази страна не може да се говори. Не може да се прояви и най-малката инициатива отдолу, да се предложи някаква идея, промяна, нещо добро за обществото и страната. Волята на народа е просто скована.

 

А и огромните маси от неграмотни, полуграмотни и алкохолици ограничават обществото.

 

Дори в големите градове избраните местни „съвети” не функционират. Работят единствено бюрата им. Званието „народен депутат” тук просто не означава нищо, няма никаква власт и стойност, никакви функции. В съветите местни и централни често се вкарват работници и колхозници, но това са просто фигуранти, масовици, които трябва да присъстват мълчаливо на редките заседания и конгреси и да вдигат ръка без да задават въпроси, да изказват мнения, съображения или да предлагат идеи. Освен по неколцина от тях с предварително написани текстове, които трябва просто „да изпеят на трибуната”, когато им бъде даден знак!

 

+++

 

Болшевишката програма от 1917 година предвиждаше коренни преобразования в Нова Русия : унищожението на полицията като „репресивен орган”, на постоянната армия, на чиновничеството, на експлоатацията. Предлагаше се да се премине към изборност и мандатност на държавните кадри, регулиране на работната заплата - ниската към най-високата в съотношение едно към три, общо въоръжение на народа/.

 

Разбира се, нищо от това не се случи.

 

Изборите се превърнаха във фарс. Армията си остана. Полицията стана народна милиция. Мандатността отпадна. Чиновничеството дори се увеличи. Обикновените хора нямат право да носят оръжие.

 

Огромната бюрокрация с безкрайното си число от комитети и чиновници от различен ранг, се назначава от Партията и се контролира пряко от нея.

 

Освен полицейския и военен апарат, освен милицията, натоварена да поддържа обществения ред, в страната се поддържа и една политическа полиция ГПУ. Този жесток репресивен орган разполага с живота на всеки граждани, независимо от поста и ранга му, може да задържи всеки, да го арестува, да го осъди без свидетели и право на адвокат, да го затвори и без присъда, да го изпрати в затвора, на лагер, на каторга в Сибир или просто да го унищожи физически - при това съвсем безнаказано.

 

Главното политическо управление ГПУ може да се определи и като върховен орган на полицията, пардон, „народната” милиция. Тази зловеща организация разполага с огромна мрежа от тайни и явни платени и доброволни служители- агенти. Има и свои военни сили, наречени „отряди със специално предназначение”.

 

За 1926 година бюджетът на ГПУ по официални данни е възлизал точно на: 37 122 778 рубли. А специалните фондове са похарчили на държавата само: 36 825 000 рубли. / Данни от „Финансовая газета”, 9 май 1927/. Коментарът е наистина излишен!

 

В цялата страна, особено в градовете вече функционира, при това доста ефикасно, огромна мрежа от агенти- доносници на ГПУ. Те практически следят всичко и всички. Няма гражданин, който да не е под наблюдение. През последните години затворите и местата в лагерите са вече недостатъчно, за да приберат „провинилите” по политически причини съветски граждани. Сред тях има хиляди троцкисти, синдикалисти, ционисти, работници, кулаци, дори заслужили болшевики и даже толстоисти.

 

Да, в тази страна абсолютно всеки може, при това във всеки момент, да бъде наклеветен, обвинен, заловен, арестуван, санкциониран.

 

+++

 

Цяла Съветска Русия се е превърнала в един огромен затвор, Тук дори не можеш да пътуваш свободно без разрешение, без открити листове, много от селяните нямат паспорти и са закрепостени като роби към кооперативите, наречени кооперативни стопанства или „колхози”. А това, че не са кооперативни и не са собственост на отделните хора, е съвсем ясно. Те са просто на държавата, която ги експлоатира като оставя онези, които работят в тях просто да мизерстват и дори да гладуват.

 

       Тази държава някой ден сигурно ще рухне...

 

 

 

1929, Париж    превод: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ