Идеята за трите октопода ми хрумна в Берковица по време на второто издание на Националния конкурс за сборник с разкази на името на Йордан Радичков. Хрумна ми по аналогия: след като има три кита, които крепят земята на гърбовете си, няма как да няма и три октопода, които да се опитват тази земя да я потопят и унищожат. Да задушат градежа, да съкрушат темелите, да разбичкат постаментите на мирозданието. Всички знаем моряшките легенди, в които се разказва за огромни октоподи (в науката известни като колосални калмари, mesonychoteuthis hamiltoni, в митологията – като морското чудовище кракен), нападащи дори китове, най-вече кашалоти. Обгръщат също и завличат и кораби с гигантските си пипала и ги потапят на морското дъно. Който се изправи пред такъв звяр – загубен е, няма спасение…
Прочее, не само по аналогия – и от възмущение ми хрумна идеята за октоподите. Защото прочетох в местно берковско издание (няма да му казвам името, парцалите нямат имена) гадни думи за едва прохождащия конкурс, който, изглежда, искат да задушат още в люлката. С напълно несъстоятелни, даже бих ги нарекъл изсмукани от пръстите нападки: авторите били неизвестни, журито и то, победителката Елена Алексиева не била дошла, та съмнението е – съществува ли изобщо такова лице… Да не споменавам храчките срещу Горан Атанасов, двигател на конкурса и според мен истински съвременен будител. Куп глупости на търкалета, врели-некипели и дрън-дрън-ярини, ум да ти зайде откъде са им дошли в такова количество?! Много, много трябва да се кае Валери Найденов, дето превърна медиите в бухалки…
Няма да споря с тенденциозните изявления, безсмислено е. Не забравям казаното от френския психолог Жан-Франсоа Мармион, главен редактор на списание Cercle Psy, че глупостта „никога не е била толкова видима, самонадеяна, стадна и безапелационна“. Не забравям и Марк Твен: „Никога не спори с глупак – ще те завлече на неговото ниво и ще те победи с опит“. Но ме заглождиха въпроси: „Защо сме такива?“ Защо не можем да кажем на хубавото хубаво, на ценното – ценно, на доброто – добро? Защо не оценяваме усилията на ближния, а гледаме да го охулим и окепазим? Защо тази нашенска злост, която без да ѝ мигне окото нарича бялото черно и реже ангро? Смятайки вероятно, че като псува и ругае, допринася и гради. Нъцки гради!… Нищо не гради, а само октоподства, сиреч голям мерак да завлече и да удави.
Първият от тези октоподи наричам индивидуализъм. Може и самосиндикализъм, достатъчно прочуто понятие. Ще рече как всеки се спасява сам, поединично, не заедно. Това, между другото, изби в днешното „Всеки сам си преценя“ (по отношение на ваксините), довело ни до ръба на здравния колапс. Но когато всеки сам си преценя, общността страда. Прочее, то общност няма, само единици – една с една на един акъл никога! Иде ни тоя октопод от релефа, тоест от географията, отбелязвал съм го неведнъж: тук е балкан, усои и кории, и за да се скриеш добре, на сигурно, трябва да си сам или най-много двама-трима – ти и семейството ти, да речем. Като Кара Иван в „Козият рог“ – разказа на Николай Хайтов и филма на Методи Андонов: в полето изедниците му разказват играта, затова той свира се в планината с малката Мария и готви кръвно отмъщение. Когато е равно и такива горски укрития няма, тогава решението е друго, таборитско: събираш каруците в кръг и колкото повече – толкова повече, както мъдро е забелязал Мечо Пух. Оформяте кръга и се отбранявате, пък ако сте и много, по-лесно ще се отървете. Точно тук впрочем е голямата разлика между нас и сърбите, които населяват най-долните краища на Панонската равнина, и които са много по-добри от нас в общностното живеене. По-добри са от нас и в колективните спортове, докато на нас ни дай да вдигаме, да удряме, да борим – индивидуалисти… Затова когато някой у нас нещо прави, ние не гледаме да му помагаме – навици нямаме, а или му се чудим на акъла, или го подозираме, че ги създава тези неща не от чист ентусиазъм, а заради мръсна далавера. Няма как да е иначе, просто няма как да е иначе – кой се трепе и блъска залудо?!… Тъй ще е то и с конкурса „Радичков“, няма как да не е тъй – кални машинации, нищо повече…
Вторият октопод ще го назова негативизъм. Може и „Херостратов синдром“, преди време Милен Миланов го открои. Това е, когато искаш да се докажеш, ама не създавайки, а рушейки. Георги Каприев го е формулирал: „Тук, при нас, всяко общностно или лично постижение, всяка творческа общност и личност се гледат като сгоден повод главно за едно – за унищожаването им, чрез което евентуално разрушителите да си осигурят име в историята“. Иде вероятно тоя синдром от националните ни борби, когато идеалът е бил да я бутнем империята, да ѝ видим сметката, да я бастисаме до основи, пък после каквото сабя покаже. Между другото, ако не броим Левски, който бавно и усилно е строил, създавал, организирал – „девет години той скита се бездомен, без сън, без покой“ – никой от нашите герои е нямал търпение за такава дейност. Ама на Дякона и това не са му го признавали, известни са препирните му с Анастас Попхинов (брат на свръзката му в Букурещ Данаил Попов), който му се заканва: „Недей ми туку стапа на краката, че ша са изправа един пат и ша та клацна в челото, и нема да ма забравиш за секоги“. Априлското въстание е гръмнало има-няма 5–6 месеца след Гюргевските съвещания, за да може след разгрома му Бенковски „деконструктивистки“ да се похвали (поне така ни предава събитията Захари Стоянов): „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей”. Останало е това негативно героическо „творчество“ дълбоко в душата българска, затова и днес навсякъде му се привиждат тирани, в чиито сърца се сили и ханджар да забие и да се прослави. (Или върба да отсече, като Нане Стоичко.) А когато няма тирани – измисля си ги. В нашия случай – Горан Атанасов, тиран и пезевенк, дето няма да му мълчим, ами ще го разобличим, че да види той кой кум, кой сват и кой на булката трети братовчед.
Третият октопод е комплексарщината. Ние не вярваме в себе си, което пренасяме върху всеки друг, сдобивайки се така с достатъчно основание да не вярваме не само нему, но и никому. Получава се като в известния виц: „Като знам що за архитект съм, страх ме е да отида на лекар“. Или, както ми сподели преди време сръбската преводачка от български Ѝвана Стоичков: „Вие, българите, не се обичате!“ И тази не-любов-към-себе-си ни пържи и досега. Комплексари, малоценници… Тъкмо тази убеденост в собствената малоценност прави така, че да не признаваме никакви авторитети: „Какви авторитети, бе – аз за нищо не ставам, значи и той за нищо не става, какво ми се прави тука на можещ и знаещ?!“ Това, за жалост, ни е насадено от Алеко Константинов, наричам го „синдром на Алеко“.
Съвсем не на празно място писателят Георги Марковски (между другото, и той от Северозапада, от Василовци, Ломско) пита в „Достойно ест“: „Не ни ли трябваше по-напред обединителният образ на българина, пък после и сатиричният?…“ Алеко е проектирал собственото си огорчение от българското в образа на бай Ганю, за да ни внуши с огромния си талант, че и ние сме като неговия герой – подли, мръсни, некултурни; интересчии и сметкаджии. Затова и във всяко действие дирим изгодата: ваксините са за печалба, не да лекуват; магистралите са за обогатяване, не за удобство; политиката е за лично облагодетелстване, не за общо благо; а пък тея, културните – и те само за пари мислят! В българските очи и най-безкористният е подозрителен, а когато все пак успее да ни докаже своята безкористност – превръща се в глупак. На глупаците се смеем, на користолюбците обаче не, на тях се възхищаваме. Сербез момчета и момичета, аферим и ашколсун! Да ми беше паднало, същото щях да сторя!…
Душат ни тия три октопода, душат ни и ни мъчат. Ако не се преборим с тях, могат и да ни затрият. Макар че то – като гледам, май нататък е тръгнало, към затриване…
