Има истории, които ни спохождат изневиделица. И тази е една от тях. Вървях си из софийските улици и от време на време поглеждах телефона си, за да съм наясно с последните вести около решението на Конституционния съд за „двойното гражданство“: кой го е страх и кой не; кой за какво е отговорен и носи ли държавният глава отговорност за деянията на министрите си. С периферното си зрение забелязвам как известна конституционалистка вече дава становище пред медиите, недалеч от фонтана край президентството. Решавам да свърна по „Леге“, за да си поема поне за миг глътка въздух от казуса, който явно ще ни занимава дълго време.

 

Най-лошото в такива ситуации е, че главата ти бръмва. Паузата между новините никога не е достатъчна, за да можеш да свършиш нещо. Пресичам „Витошка“ и свървам по малките улички. Когато крача така, мислите ми вървят по мен. Махвам с ръка на познат антиквар, излязъл да подиша чист въздух пред магазинчето си, за който знам, че едновременно храни и гълъбите, и котките на своята улица, намалявайки „борбата на видовете“ в квартала. Но при хората явно не е така.

 

Щом го наближавам, той изведнъж се шмугва в магазинчето си, сякаш за да не ме разочарова, и след малко излиза с някакъв бял плик в ръка, от който стърчат пожълтели страници.

 

– Какво е това? – питам го.

– Не си виждал такова нещо. Наскоро ми го донесоха. Коленопреклонно излияние към Фердинанд. Само виж почерка – букви като мъниста.

 

Почеркът наистина си го бива. Съвършен краснопис. А жанрът ми се видя повече от странен – да преписваш личните си писма в „сборник“ – в случая „том вторий“ от 26 април 1901 г. Съзнание за собствената ти значимост, която те подтиква да съхраниш всеки свой ред, или дан на духа на времето? Името на автора – Д. Д. Бъчваров – също не ми говореше нищо. Вътре в „сборника“ той бе упоменал себе си като журналист и редактор на неизвестния за мен вестник „Щастие“. Зачетох се и честно казано силно се стъписах от „високия слог“ на изложението – истинско обяснение в любов пред властващата Особа. Не бях попадал досега на нещо такова.

 

– Нали ти казвам – тържествуваше моят събеседник. Уникат и половина. Може да се окаже невероятна находка…

 

Тайните на някой неизвестен фаворит на двореца…

 

Запознатите със знаменитите „Спомени за княжеското време“ на Добри Ганчев, учител по български на княз Фердинанд, сигурно се сещат за какво иде реч. Въпросната книга преседява половин век в архивите и излиза едва през 70-те години на миналия век, отначало с цензурни съкращения (от гледна точка на морала), като вътре – освен язвителните политически характеристика на монарха и неговото обкръжения (как са се купували съвести) – има множество разкази и за конкретните му „любимци“ – разни напети адютанти или синеоки шофьори с черни очила, които той сменял като ръкавиците си.

 

А журналистите? Дали и с тях е било същото? Ако се вярва отново на Добри Ганчев, височайшата Особа е имала добре изработен подход към пресата:

 

С вестникарите [Фердинанд] обичаше да се среща. Канеше ги в двореца, говореше с тях по-длъжко, хвалеше ги, награждаваше ги, било с ордени, било със субсидии за „тъй отлично списвания вестник“. В първите времена на князуването си особено благоволеше към редактори, на които вестниците бяха против Стамболова, но не и против него. Само че туй благоволение се проявяваше скрито.

 

Нищо ново под слънцето. Подмолно корумпиране на общественото мнение във вид на „целева субсидия“. Методът е до болка познат, но резултатът понякога надминава всички очаквания. За да се стигне до излияния от рода на това в ръкописа, придобит преди малко:

 

Моята любов към Тебе, Княже, винаги е била неизразимо голяма, буйна, пламенна и винаги нейният източник дълбоко се е коренил в сърцето ми. Даже и в онези тежки минути, когато моето сърце беше дълбоко нажалено и когато писах известния мой Апел до Тебе, любовта ми към Тебе, любовта ми към Тебе не само, че не беше ни най-малко отслабнала, както това се случва при пръв поглед на повърхностния читател, но – напротив – цялото ми същество тогава не се състоеше от нищо друго освен от най-гореща любов към Тебе. И под неизразимото влияние на тази любов аз се чувствах извънредно щастлив: аз чувствах тогава, че съм едно същество само от дух, че целийт този дух е любов и че този дух обитава и се носи в едно приятно зефирно пространство между безбройни други такива духове, но ни най-малко не почувствах, че съм същество от тяло, от плът.

 

Какво да кажеш след всичко това? Любовта към Особата на държавния глава тъй пламенно блика, гори и тупти… Тя прави поданикът неземно щастлив, пък бил той и журналист по професия, подавайки нови импулси за издавания от него вестник „Щастие“…

 

Вярно, че Фердинанд е умеел да „зашеметява“ – с изтънчеността на дворцовия етикет и с финеса на обноските си – недодяланите си поданици; а и да купува „признателността“ им (щом е необходимо) с постове и скъпи подаръци. Интересното е обаче, че между него и българския народ все пак си остава да зее дълбока бездна. Швейцарският журналист Пол Жантизон, който добре познава България от онова време, го е формулирал най-добре: „Царят обичаше народа си, но не го уважаваше, а народът уважаваше своя цар, но не го обичаше“. Краят на историята е ясен и напълно предвидим.

 

Ала все пак – признавам си – недоумявах какъв точно е бил авторът на тези редове. Да не би „редактор-издателят на в. „Щастие“ да е някой безумен графоман, а пък съответното издание да е чиста фикция?

 

Оказа се, че не е така. От справочника на българския периодичен печат до 1944 г., издаден от Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, става ясно, че в. „Щастие“, ръководен от въпросния Димитър Д. Бъчваров, наистина е излизал в София в периода 1899–1901 г. Разрових из интернет и със смайване установих, че същият Д. Д. Бъчваров (1862–1902) е смятан за основоположник на „добруджанската журналистика“. Биографичната информация за него е крайно оскъдна, но все пак успях да узная някои неща. Роден е в силистренското с. Гарван и през 1885 г. започва да издава в. „Време“ – първото професионално издание в Северна България за „новини, книжовност и литература“, което излиза в Силистра само в 10 броя. Днес те се съхраняват в Националната библиотеката в София.

 

След което същият този редактор издава вестниците „Белий свят“ (1886) и „Свободна България“ (1886–1887, 1891). В един период се преселва в Цариброд, където с неговите усилия тръгва научно-литературното списание „Домашний учител“, излизащо всеки месец. Тогава Бъчваров е 27-годишен, изданието е амбициозно и се отпечатва в Българската народна печатница в София. Цената му е 50 стотинки и то излиза през цялата 1889 г.

 

 

Обществените амбиции на журналиста Д. Д. Бъчваров са очевидни: той издава брошури и няколко вестника и списания, докато се установява окончателно в София (вероятно след 1890 г.). Убеден е, че има с каква да допринесе на „обществената нива“, както личи и от друго негово писмо до историка Йордан Иванов, на което попаднах в някакъв царибродски сборник: „Отидох за първи път в град Русе, там се запознах с някого си Х. М. Гребенаров, един почти неграмотен човек, а освен това и твърде дрипав – който издаваше календарчета и други книги с анекдоти, пословици и др. Право да си кажа, като гледах себе си, като гледах Гребенарова, аз завидях на последний. Казах си: „Защо този човек, който е по-неграмотен от мене, да има няколко книжки и календарчета от него, а от мене да няма нищо?“.

 

И тъй, редакторът на в. „Щастие“ е искал да се произнесе по „обществените въпроси“. Дали е бил пряко субсидиран от двореца за „отлично списвания си вестник“, не се наемам да твърдя.

 

Ала от следващия пасаж в писмото му до княз Фердинанд, с което се сдобих в антиквариата, проличава известна „гузност“ към Височайшата особа:

 

Аз паднах в голямо нещастие, което не мога да изразя с думи. Повдигнаха се гонения против мене и против отговорния ми редактор, животът ми се намери в опасност, семейството ми биде изложено на страх и неспокойствия от нощни нападатели, духът ми се смути, любовта ми се разколеба, съмнението ме завладя и аз се почувствах паднал в една ужасна бездна. Под влиянието на това неизразимо нещастие, съвършено разбит душевно, изпод моето перо излезе тогава тази статия под заглавие „2-ий Август“, пълна с отрова по Твой адрес, за която по-рано аз никога не съм помислювал.

 

Оттогава и досега моята душа беше завладяна от едно голямо съмнение спрямо Твоите царски добродетели, но и любовта ми към Тебе, макар и разколебана, не ме напущаше. А между любовта и съмнението моята душа страдаше – страдаше тежко, страдаше горко: за мен щастлива минута нямаше. И душата ми, болна от нещастие, с неизразима жадност блуждаеше във всичко да намери една секунда щастие.

 

Поразяващи редове от историята на българската журналистика, писани преди 120 години. Да не говорим за паралелите, натрапващи се от само себе си. И тук стигаме до най-интересното:

 

В Твоята реч от 22 ноември мин. год. аз намерих нещо, което повече ме опечали и повече усили съмненията ми, а това нещо беше вторият пасаж от поместената Твоя реч. От този пасаж тогава се уплаши всеки честен и здравомислещ человек у нас, уплаших се и аз, защото Ти за първи път каза от висотата на Престола, че системата, под която е подведена деятелността на нашийт политически живот, не е добра, и че всеки трябва да извлече от предизвиканата тогава министерска криза скъпи поучения касателно тази система. Изплашиха се тогава честните и здравомислещи хора именно затуй, защото на тези Твои думи не можеше да се даде друго значение освен това, че Ти мразиш системата на конституционно управление у нас, че Си решил премахването на тази система и че за това явно я осъждаш.

 

Става дума за времето, когато се установява „личният режим на Фердинанд“. Разширим ли рамката, виждаме, че някои от проблемите, измъчващи ни и днес, са явно прастари. Носи ли конкретна отговорност държавният глава за управлението на страната? Или такава отговорност се полага само на министрите и на министър-председателя? По Търновската конституция владетелят е „неотговорен“ пред закона, защото царува, без да управлява. Ала така ли е било наистина?

 

Само две години след откритото от мен писмо на един журналист, влюбен в Особата на монарха, Стоян Михайловски пише някои от най-силно изобличителните си статии във в. „Ден“ – за „Дедите на Фердинанда“ или за „Потайностите на софийския дворец“. Статиите са инкриминирани, а техният автор набързо става подследствен. Народното събрание приема специален „Закон за защита на Особата“, който брани държавния глава от „посегателствата на журналисти и каналии“. И така: за „оскърбление“ срещу държавния глава, съпругата му или престолонаследника се предвижда наказание до 5 години строг тъмничен затвор и глоба до 20 000 лв. И немалко остри пера (на публицисти или карикатуристи) попадат под ударите на този закон.

 

Докато четях „бисерното писмо“ до Фердинанд, се опитах да си представя как ли известният столичен редактор г-н Д. Д. Бъчваров го е изпратил в двореца. В грижливо подшитата купчинка листове открих и две негови писма до знаменития Страшимир Добрович, началник на канцеларията на Н. В. Княза. От тях става ясно, че живущият на улица „Аксаковска“ редактор на в. „Щастие“ лично е пратил по пощата препоръчано писмо до Негово Царско Височество. От своя страна развълнуваният вестникар лелее да получи доказателство, че творбата му е попаднала във Височайшите ръце. И скоро (неофициално, на бяла книга) пристига следният отговор:

 

Получих писмото Ви от 26 того. Не Ви отговорих по-рано, понеже нямах случай да се уверя дали Негово Царско Височество е получил писмото Ви. Днес съм в положението да Ви явя (частно, разбира се), че Н.Ц. Височество е получил писмото Ви и е останал много доволен от съдържанието му.

 

 

С почитание:
С. Д. Добрович.

 

Има си хас.

 

А за да не останете с впечатлението, че Д. Д. Бъчваров е завършил писмовната си поема до Фердинанд с някакъв „журналистически упрек“, бързам да ви предам финала, предизвикал тъй изразеното „одобрение на двореца“:

 

И вижда тук душата ми Твоя светъл лик, вижда до Тебе нашия буден народ, вижда заспалия народен дух, вижда развъдените наши недостатъци… И вижда душата ми, Княже, как Ти от сърце и душа скърбиш за този духом непробуден народ и как искрено му подаваш Твоята царска десница, за да го вдигнеш на нозете му, да го пробудиш духом, да разломиш недостатъците му и да го направиш велик, славен и щастлив.

 

И обръщам се към Бога със сълзи на очи, Княже, и горещо го моля да премахне завинаги всякакви недоразумения между Тебе и Твоите действително добри българи и да Ти подари живот и здраве и всяко благополучие в живота и величието на Твоята Династия и на обичната ти и многострадална България.

 

След тези високопарни слова просто си представям как владетелският щандарт, намиращ се отляво на двореца, още по-силно е започнал да плющи и да се рее из въздуха. А „будният народ“ със „заспал народен дух“ са го чакали сериозни „исторически изпитания“ или „крушения“.

 

Тях авторът на „писмото до Особата“ не успява да види, преселвайки се на следващата година в един по-добър свят. От подшитите писма до брат му Недялко (по разни семейни разпри) става ясно, че е имал „остри проблеми“ със стомаха, но никога със сърцето – не бил „коравосърдечен човек“.

 

Остават и двата модела на журналистика в България.

 

Този на редактора на в. „Щастие“, който пред лицето на държавния глава изпада във възторжен унес и щом чуе думите му, се възнася на небесата:

 

Аз не мога Ти изкажа с думи великата радост, на която съм всецяло предаден само като прочитам Твоите високо патриотични и съвършени назидателни речи. Слаб е езикът ми, слабо е перото ми да стори това. Но аз чувствам, че душата ми плува… ах, много приятно чувство във вълните на една чудесна радост, на едно извънредно сладко умиление.

 

И този на Стоян Михайловски:

 

Нацията е изтощена, тя не смее да се оплаква, нейната добродетел се изчерпва с мълчанието, тя е познала режима на отоманските паши, ще преживее и един подобен режим.

Ще ви обясня неговите средства, неговата система.

С три думи: „деморализирай, за да управляваш“. Някога казваха „разделяй и владей“, но това е стара, демодирана практика.

Корупция и преследване!

Първа точка: наказвай, преследвай недоволните, компрометирай честта им, заплашвай богатството им, отдалечи ги от народа, хвърли ги в затвор, изолирай ги – накратко – направи ги безсилни и неми.

Втора точка: създай си чрез всякакви облаги и щедрост армия от клакьори – депутати, областни управители, съдии, чиновници от всякакъв ранг, жандарми и пъдари.

Ето ти режим. И той продължава с години.

 

Въпрос на морален избор. С произтичащите от това последици.