Формулата „Каква я мислехме, каква стана!“, с която мнозина, особено сред нашего брата, обобщават руините на 30-годишния преход, съдържа капан. Според хора с големи диоптри тази формула настоява, че „ставането“ и „мисленето“ са отделни светове. Тъй че, писателю, каква е твоята версия на трактовката „Каква я мислехме, каква стана!“?
Диоптрите ми не са толкова големи, но смятам, че тази формула точно това настоява. Моята версия е в същата посока. НИЕ я мислехме, а ТЕ я направиха такава. Важното в нея е, че ние никога и за нищо не сме виновни. Откакто се помня, а се помня от началото на 60-те години на миналия век, все нещо друго е виновно за съдбата ни: турското робство, великите сили, съюзниците-разбойници, Фердинанд, империалистите, комунистите, Русия, Държавна сигурност… Но покрай тези различни виновници в различните времена един виновник остава неизменен – той вдига цените на стоките, намалява заплатите и пенсиите, прави живота ни непоносим. Кой е той ли?
В американския филм „Мъже в черно“ действа една свръхсекретна организация. Добрите напразно се опитват да се доберат до нея и да разберат поне нещо. Най-после залавят неин член и нямат търпение да му поставят въпроса: „Кои сте вие?“. Онзи моментално и гордо отговаря: „Ние сме ТЕ!“.
Този е вечният виновник у нас – ТЕ! ТЕ вдигнаха цените, ТЕ намалиха пенсиите, ТЕ крадат, ТЕ разсипаха държавата, ТЕ дерибействат, ТЕ са бездарни управници, ТЕ ни лъжат, ТЕ ни мамят.
А ние? Ние сме целите в бяло. Вживели сме се в ролята на жертва, решили сме, че от нас нищо не зависи и… дотам. Не гласуваме и не се ваксинираме, не протестираме и не обичаме да спазваме закони и правила. Животът ни горе-долу е това: ТЕ са ту на пики, ту на спатии, ние сме си пас. Пас, пас, пас…
Тъй че не е „каква я мислехме, каква стана“, а „каква я мислехме, каква я направихме“. Пък това, че удобно делим света на „ние“ и „те“, само спомага за настоящата обстановка.
Това е моята версия – не съм чул някой за нещо да обвини себе си и да се признае за виновен. За нас катарзисът е като баобаб – не вирее по нашите земи и толкоз.
Обаче няма как нещо да се получи без критичен брой граждани в истинския смисъл на думата – начетени, активни, надраснали „ние и те“ и пак казвам – достатъчно много на брой.
Помня времето, когато се запознах с теб – в редакцията на в. „Експрес“ през 1995 г. мисля, но може и да бъркам за годината. Ти работеше рамо до рамо в голямата зала на редакцията на втория етаж в административната сграда на НДК с един наш колега, на когото обаче, ето че съм забравил името. След като собственикът Любо Пъпката бастиса вестника, този наш колега отиде да работи във в. „Демокрация“. Помня, че го водих в с. Дрен, за да вземе интервю от моя тъст Иван Гърбев, който беше първият син кмет на селото. После този наш колега почина. Помниш ли му името, има ли какво да разкажеш за него, помогни ми, за да споменем с добро този наш колега, който без време си отиде?
Мисля, че беше 1993 г. Това „хиляда деветстотин и…“ на днешните съвсем млади сигурно звучи леко праисторически. А сякаш беше вчера и ние с теб сякаш също бяхме млади…
Сещам се за кого говориш, но и аз като теб не помня името му. Останал си с погрешно впечатление, бях много малко във вестника, още по-малко съм работил с този наш колега. Помня само, че пишеше добре, помня, че веднъж се беше ядосал точно на теб – бил си заменил името на материала му – Imagine – с „Представи си“. Представи си, Деяне, какви работи помня…
Бог да го прости този наш колега!
Паметта е медът, с който са пълни восъчните килийки на времето. Но паметта, както виждаме, е несъвършено нещо. Ако восъчните килийки или поне част от тях са вече празни и изсъхнали, какво трябва да стори писателят, за да не изневери на времето? Да спре да пише? Да пише само за нещата, за които все още си спомня? Да започне да си измисля? Или да застане очи в очи с въпроса – на кой изобщо му пука за неговото писане?
Общо-взето, питаш какво да прави писателят, когато остарее? Ех, ако знаех. Всъщност ти си дал възможните пътища и никой от тях не е чак толкова лош. Че какво, ако писателят спре да пише? Поне ще усети липсва ли му. А защо да не пише мемоари? Ето ние с теб бихме могли да напишем за хората, чиито имена не си спомняме, да ги издирим (или както е в случая с нашия колега – да съберем спомени за него). А може, както предлагаш, да започнем и да си измисляме. В това май се съдържа доста потенциал. „Малкият принц“ да не би да е писан по спомени!
Не знам, писането е бягство от пошлостта, създаването на фикционални светове е пречистващо преживяване. Всичко останало би трябвало да е второстепенно за писателя, още повече за остаряващия писател.
Познаваш ли новите български автори? Следиш ли ги? Кои имена би ни съобщил с удоволствие?
Чувал съм някакви имена, нещо съм чел – оттук-оттам. За следене и дума не може да става. Работя като редактор, четенето е моето най-важно служебно задължение, понякога то е толкова изтощително, че след него предпочитам да гледам филми. Изобщо, трудно успявам да се добера до „извънработно четене“, то се е превърнало едва ли не в изключение, успяло да се промъкне между работата, писането, семейните задължения и какво ли не друго.
Все пак да спомена две заглавия, без да откривам топлата вода. Истински ми харесаха „Потъване в мъртво море“ на Антония Апостолова и „Катафалка, два носорога“ на Петър Крумов.
Особено много харесах финала на интервюто ти с Антония Апостолова. Цитирам нейния въпрос и твоя отговор:
„А: Имате ли си „ненагледна точка“?
Ч: Случва се да имам. Това е особено състояние, в което напускаш егото си, дребните си желания, дребнавите си помисли. Готов си да прегърнеш света. Някаква възвишена екзалтираност. Както казва Михаил, няма Бог, обаче има.“
Изясни малко повече тази твоя „ненагледна точка“, тя ми се струва свръхважна.
Тя не е моя, на Михаил Илиев е, героя от „Накъде тече реката“. Е, случвало се и аз да я ползвам, но то може да се случи на всеки. Иначе тя си е негова – на Михаил Илиев. Животът малко го е подминал, другите си имат семейства, кариери, имат си гледните точки, от които разнищват света. А той какво? Занимава се главно с усещанията си. Понякога го напуска всякакъв вид деятелност и главно лежи, забил поглед в тавана. Там, сред вълнообразните пожълтели черти се намира неговата не гледна, а ненагледна точка и Михаил я съзерцава с часове. Изпада в някакво състояние на мечтателност, сякаш дошло от дълбините на романтическите времена. Вълнуващо вътрешно съзерцание, в което се смесват минало и бъдеще, разни места, хора всякакви – действителни, исторически, видени, прочетени, измислени… По някакъв начин напуска себе си, спира поне за кратко да си е толкова важен, вижда и усеща света ярко и помирително към подминалия го живот. Вижда и усеща успоредни светове, като че излезли от страниците на т.нар. научно-фантастични романи. В тях всичко е и по-цветно, и по-дъхаво, и по-истинско от истинския свят. Не точно нирвана, но нещо такова. Душевна пълнота, идваща сякаш от нищото. Или както се опитва да го обясни Михаил Илиев – няма Бог, но в такива мигове има.
И на финала нека да се приземим. Какво очакваш от изборите на 14 ноември?
Ще гласувам, разбира се, но не съм сигурен, че вече очаквам каквото и да било. В момента пандемията и отношението на голяма част от сънародниците ни към нея дояждат и последните трохи от моите илюзии какви сме и какво ни очаква. Май не ни бива много, дори не успяхме да се преброим като хората. Не сме способни да проявяваме солидарност помежду си, превърнали сме се в невежо, самомнително, безразсъдно общество. Приемаме смехотворни слухове за чиста монета, а собствените си разсъждения по всякакви въпроси – за откровения от някаква извънземна книга на мъдростта. Най-големите ни врагове са станали Сорос и Истанбулската конвенция, а в ретроградния Меркурий търсим причината за това и онова, вместо да я потърсим в ретроградните мисли, вилнеещи в главите ни. Вкупом сме заприличали на селска мома, попаднала на световния площад. Изчервена, забола поглед в земята, глътнала си езика от притеснение, пристъпва тя от крак на крак и не знае ни как да се държи, ни към кого да се обърне, ни какво да каже. Площадът е препълнен с хора от всякакви националности, разговарят те шумно, весело, но ние, селската мома, долавяме смисъла на една шепа думи, останалият говор ни се струва чужд, някак подозрителен, враждебен, приемаме го като лична обида…
Е, какво пък. България – страната на врачките, написах скоро във фейсбук. И на оплаквачките – допълни ме една приятелка.
