От доста време вече жестомимичният превод е в ефира на Българската национална телевизия. Като гледаме жестовете на преводачите и следим думите на говорещите, ни се струва, че разбираме жестомимичния език.
Той повтаря нашите движения, мимики, гримаси, които правим, докато говорим. На пръв поглед този език ни изглежда лесен, струва ни се дори, че можем да го научим от телевизионния екран. Но това едва ли е така. Като наблюдавам екрана, съпоставям думите с жестовете, които ги изразяват. В сравнение с думите, жестовете изглеждат схематични, еднопластови, без нюанси. Изразяват основното действие, основния смисъл, но детайлите се изгубват в превода. Това важи за всеки превод от един език на друг, но жестомимичният превод е на друга система. Струва ни се, че в сравнение с жеста, думите изразяват много по-богат, наситен, нюансиран, почти необятен смисъл.
Но дали е така? Наблюдавала съм отстрани – по улиците, в превозни средства, жестомимични разговори и съм се удивлявала колко динамично и емоционално се води диалогът. В тези случаи не разбирам нито „дума“, както е пред телевизионния екран. А имам чувството, че разговарящите изразяват със своите знаци същата богата палитра от всяка житейска тема. Не съм се замисляла, не съм и питала как например се изразяват стихотворните рими, мелодията на стиха. Или пък по-абстрактните философски, богословски, математически понятия.
Но се замислям за друго. Ако нашият език би трябвало да изрази и опише една друга действителност, за която той не е пригоден – действителността на рая или действителността на Божията премъдрост – то той, нашият език, би бил толкова недостатъчен, неизразителен, еднозначен и плосък, както на нас ни се струва жестомимичният превод. За онази друга действителност дори апостол Павел с неговия богат, поетичен и изразителен език не намира думи. Когато разказва как бил грабнат и отнесен до трето небе, той говори като че не за себе си, а за друг човек, който в рая „чу неизказани думи, които човек не може да изговори“ (2 Кор. 12:4). Не може да изкаже нито една от тези неизказани думи! На нас това ни е най-интересно, точно това искаме да чуем. Поне една от тези думи. Но не, те са неизказани. Не са по силите да ги изкаже дори най-красноречивият апостол. Те са думи не от нашия език. Те са непреводими на нашия език, защото не са думи от нашия свят.
Апостол Павел на още едно място говори за рая, но и там човешките думи изразяват твърде малко: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (1 Кор. 2:9). И това не е проблем на превода – просто това е друг свят, неизразим и неописуем с човешка реч.
Ще се опитам да разкажа един свой сън, сънуван преди много години. Казвам, ще се опитам, макар да и зная, че опитът ще бъде неуспешен, защото вече много пъти съм се опитвала – и устно, и писмено, и насън, и наяве, и чрез цветове, и чрез мелодии. Сънувах огромна градина с дървета и цветя, зад нея беше морето, обляно в слънце. Изумруденият цвят на морето се преливаше със зеленината на дърветата и цветята. Те бяха необикновени в красотата и излъчването си. И тази необикновеност идваше от факта, че бяха оличностени, бяха като човешки същества – любвеобилни и ласкави, искаха да даряват блаженство и радост, да славословят ония, които ги разглеждаха, които се разхождаха между тях. Това беше сънят – градината с неизразимите цветя и зад нея морето. Невъзможно ми е да опиша чувството за красота и смисъл, без да опошля спомена за този сън.
За да изразим неизразимото, ни е необходим друг език. Но ние имаме само този. С него общуваме в ежедневието си, пишем поезия, изразяваме любовта си. Но знаем, че винаги остава нещо неизказано. И то е по-голямата, по-смислената, по-добрата част от онова, което се мъчим да разкажем.
Приматоложката Джейн Гудол е считана за най-големия експерт по шимпанзета в света, на изследването на които е посветила 60 години от живота си. За нейните наблюдения разказва с възхищение Олга Токарчук в наскоро излязлата на български език книга с есета „Чувствителният разказвач“: „Докато веднъж наблюдавала къпещите се под малък горски водопад шимпанзета, забелязала как си играят, плуват, комуникират. Но също как седят и се взират в струята на падащата вода, как наблюдават падащите капки, как мълчаливо и неподвижно следят вълните с поглед. Силно развълнувана, Гудол разказваше за споходилото я тогава усещане. За чувството, че вътре в тези взрени в течащата вода животни се случва нещо важно и дълбоко. Че участват в процеса на промяната, следователно в течението на времето… Че може би и те изпитват нещо като нашето религиозно преживяване“.
Най-добре ще разберат това описание тези, които имат домашни любимци. За много хора те са незаменими приятели, с които общуват пълноценно, в които намират разбиране и отклик. Всеки от тях е намерил своя език на общуване. Мнозина общуват по-пълноценно с четириног приятел, отколкото със себеподобни.
Защото езикът е много по-богат от думите, общуването е много по-дълбоко от разговора. Това е прозрял и нашият класик Йордан Йовков. В сборника разкази „Ако можеха да говорят“, определян от някои критици като фрагментиран роман, чичо Митуш убеждава Аго: „Аз, да ти кажа ли, държа добитъка по-горе от чиляка. Има ли по-добра живина от вола, я ми кажи?… И разбират, всичко разбират. Тè, както тъй си приказваме сега с тебе, може всичко да разберат“.
Разбирането не зависи от езика. То става на някакъв метаезик. Ако прозрем това, ще прозрем и смисъла на Химна на любовта: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека“.
