Въздушните корени на филодендрона между Босфора и Ламанша
Цялото ми детство – според мен и пищните ми детински фантазии – премина в Париж, между улиците Férou и Vieux-Colombier, на две крачки от Люксембургската градина и църквата Сен Сюлпис. Точно на ъгъла срещу тази най-разностилна и външно най-тромава парижка църква, възпята или по-точно – препикана от Аполинер:
… Je n’aime pas les tours de Saint Sulpice Et quand par hasard je les rencontre
Je pisse – contre…
Не обичам кулите на Сен Сюлпис и когато случайно ги срещна, им пикая – насреща… точно там, където по-късно заблестяха откутюрните витрини на Yves Saint-Laurent Rive Gauche, с небрежно загледани в Сен Сюлпис резинови манекени, облечени със зашеметяваща елегантност, някога – във фантасмагориите на моето детство – си въобразявах как точно на това имагинерно място стърчи край отворения прозорец самият Мускетон, слугата на Портос, в лъскава парадна синя ливрея. Колко пъти, затворя ли очи, съм срещала наоколо тримата мускетари и Д’Артанян, развели плащове и саби, за да охраняват Дук дьо Бъкингам при тайната му любовна среща с Кралицата в Лувъра!
Естествено, че развинтеното ми детско въображение не само ме правеше истинска парижанка, но се вихреше смело още по-далеч и ме превъплъщаваше в самата Миледи, с нейните пищни тоалети и мистични черни каляски, както ме беше омагьосала Милен Демонжо във филма „Тримата мускетари“ – гледах го четири пъти!
Живеех с удоволствие в Париж от XVII век, в дворцова среда, разбира се, а дотолкова се вживявах и вярвах в историческата достоверност на приключенския роман на Дюма, че аз самата тичах като кон по улиците на Париж след мускетарите: …улица Férou… ето, това е тук, зад църквата – тук живее Атос… но какво виждам – как пък точно в неговата къща намериха да се настанят сега тия пудри и помади от Givenchy! Вярно, наколо благоухае на парфюмите им, вместо на мускетарските конюшни… Колко жалко, казвам си разочаровано, защото май не е дошъл още оня по-късен момент в живота ми, когато изящната Одри Хепбърн ще ме изпълни с възхищение – тя се кокори впечатляващо на рекламата на Givenchy, но мен не може да ме подмами! Аз съм се пренесла назад в XVII век, препускам из Париж в историческата епоха… Сега трябва да завия покрай гробищата, но улицата, с мишеловката на Бонасиьо или е чиста измислица на Дюма, или вече просто не съществува, както твърди съвременната карта на Париж. За разлика от Vieux Colombier – сега там има театър със същото рустикално име „Старият гълъбарник“, филиал на Комеди Франсез… Но аз продължавам в галоп по-нататък: Place Royal, Rue Vaugirard…
Проследявайки така с показалеца си върху една опърпана, но относително съвременна голяма карта на Метрополитена в Париж – от 50-те години, друга нямах! – поне можех да сричам по нея на френски къде точно се е подвизавал знаменитият Д’Артанян три века по-рано, за да се ориентирам според описанията в романа ту по левия, ту по десния бряг на Сена, без да имам каквито и да било топографски познания. Та нали вечният Лувър си е все там, и реката си е все същата, тече си Сена покрай него, заобикаляйки от двете страни острова с Нотр Дам…
В тийнейджърска възраст вече четях „Парижката Света Богородица“ на Виктор Юго и „Триумфалната арка“ на Ремарк, и се разтапях в любовните романи на Балзак и Флобер, пътувах ли пътувах, напук на визовия режим на комунистическата диктатура и на заклещените европейски граници, над които без виза дори пиле не може да прехвръкне. Аз си пътувах безплатно, пътувах безспирно на собствени криле във въображението си, придружавах героите на френските писатели из цяла Франция през вековете… Изглежда да е било съдбовно важно за мен да се вживявам до натурализъм в историческия или в съвременния декор на Париж!
От приказния свят на Андерсен, Шарл Перо и Братя Грим много бързо се преориентирах в парадоксалния свят на Джани Родари, а неговите „Приказки по телефона“ ме караха да мечтая точно така, в 9 часа вечерта някой тайно влюбен непознат да ми се обажда за „лека нощ“ и да ми се обяснява по телефона в любов.
Тези мои сърдечни пристрастия и литературни преживявания в ранна възраст ме правеха непробиваема за чара на Зоя Космодемянская или на овчарчето Калитко – никога не ги прочетох! Но ако другите ми съученици, с алените пионерски връзки, които се натягаха да са отличници, мечтаеха да разкулачват класовия враг и да колят бащите си по примера на Павлик Морозов – нали послушно си пълнеха главите с „прогресивната“ пролетарска литература, препоръчана на родителите им от ОФ-то, аз се костюмирах вкъщи пред огледалото с парижките рокли на Баба, проядени от ненаситните социалистически молци, загръщах се в нейната проскубана боа и смърдящ на нафталин визонов кейп, и с нейния златен лорнет на сополивия ми нос, потъвах тайно в света на Ги дьо Мопасан…
После се появявах като просветителка сред децата, с които си играех на Нашата улица, а те ме слушаха омагьосани, зяпнали моя авторизиран преразказ на прочетените еротично-любовни истории на френския класик.
Де да имаше как да ме зърне и чуе самият Мопасан, какви им ги разправях от негово име, щяха и без помощта на сифилиса да му окапят мустаците и носът!
Истината беше, че и аз не всичко разбирах, сексуалната ми култура не беше още покълнала, налагаше се да тълкувам прочетеното и да го интерпретирам с подсилени, пикантни подробности, плод на моята девствена, но развинтена еротична фантазия – моите собствени рококо-измишльотини. Кой знае защо Мопасановият оригинал често ми се виждаше твърде блед, твърде постен и лаконичен за преразказ. А главно: интимните моменти в него ми бяха недостатъчно красноречиви, за да закова вниманието на невръстните ми непорочни слушатели! Съчинявах си нагло и смело, чувствах се като мисионерка, опиянена от благородното дело на половата просвета сред туземците, докато един ден ме сгащиха и ме разобличиха най-позорно. Някой друг от по-големите деца на Нашата улица се беше престрашил да извади забраненото четиво от заключената библиотека на родителите си, за да установи, че преразказаното от мен на всеослушание далеч не е прочетеното в книгите на Мопасан!
– Какво ни баламосваш? Дрън-дрън!
Наложи се непредвидено да напусна моя въображаем Париж – Париж на фантазиите – и да се приземя в София. Но уви – в действителността.
Douce France, chеr pays de mon enfance…
„Мила Франция, любима страна на моето детство…“ Тананиках си така познатата ми френска песничка на Charles Trenet и искрено вярвах, че това е моята страна, която аз си бях избрала по сърце!
Другата – България, прославена от националния химн като земен рай, която съдбата ми беше отредила без да ме пита, без дори да ми каже защо пък тъкмо комунистическият рай не ражда банани и вместо райски жар-птици из тоя рай се разхождат други странни птици – предимно тайни ченгета, видими с просто око – тая страна изглеждаше като Театър на абсурда, далеч преди на Бекет и Йонеско да им хрумне как да го разиграят в Париж.
– Защо Таня от долния етаж да е рускиня, нали и тя живее като мен в България, защо пък аз да не съм французойка? – задавах този абсурден въпрос настойчиво вкъщи, но не си спомням да съм получила задоволителен отговор.
На 6-годишна възраст ме заведоха за първи път на опера, гледах „Севилският бръснар“, после „Аида“, с живи зазиданите любовници Аида и Радамес в египетската гробница и бях хипнотизирана. До епохата на Бийтълс и Ролинг Стоунс мисля не остана постановка на италианска или френска опера – на Верди, Доницети, Белини, Росини и Пучини, или Бизе и Гунò, която да не бях гледала неколкократно не само в Софийската опера, но и на кино, в суперпродукциите на Дино Де Лаурентис.
Италианските филми представяха екранизирания живот на велики оперни певци и композитори или цели сапунени опери, които се въртяха по софийските екрани, дори София Лорен – боядисана полугола в етиопски шоколадов тен, се преструваше на робинята Аида. Но мен не можеше да ме излъже – омайното сопрано беше на Рената Тебалди зад кадър, а кинозвездата само си отваряше устата! После пък трагедията на Мадам Бътерфлай ме разтърси дотолкова, че плаках седмици наред и дори бях готова и аз да си направя харакири, ако се сдобия отнякъде с такова прекрасно копринено кимоно…
Вкъщи открих едно ценно четиво – „Книга за операта“ от Любомир Сагаев, със съдържанието на всички оперни либретата. Любимите ми сред тях знаех наизуст… и познавах всяка ария в оперните концерти по радиото – от коя опера е, та дори и кой я изпълнява! Нека твърдят ония орисници-завистници, че нямам слух, слон ми е стъпвал на ушите, нали?
Естествено, в тая ранна възраст не бях дорасла за Вагнер, но и по-късно никога не се причислих към вагнерианците – неговите страстни почитатeли като германския канцлер Ангела Меркел. Напълно споделям усещането на Уди Алън, че „като слуша Вагнер, се чувства бомбардиран от месершмити и може да се спаси от тях единствено… в концлагер“.
Имах една дебела тетрадка по матаматика, в която ненавиждах алгебричните уравнения, теореми и аксиоми, но симулирайки, че прилежно ги решавам, от обратната ѝ страна си водех дълъг списък с имената на всички ония оперни певци, чиито записи от фонотеката на Радио София се излъчваха в оперните „концерти по желание“. Често пускаха по радиото един и същи запис от Миланската Скала – арията на Принцеса Еболи от „Дон Карлос“, в изпълнение на мецосопраното Е. Стиняни.
Много бях озадачена… нали всички: от Мария Калас и Рената Тебалди до Люба Велич и Елена Николай, всички имат по две имена, а как така тази певица се казва само Е. – точка – Стиняни!? Как се казва тя, всъщност? Eва, Евдокия, Евелина… Елвира, Елза, Елиза, Елизабет, може би Елена, Eлеонора, Ема, Емилия… Етел, Естер, Естрел? Какво е това „Е“ с точка?
Сякаш надушвах нещо по-особено, конфузно, нещо забранено, такова… нещо срамно, почти мръснишко… И си блъсках главата да реша тая музикална загадка! За щастие, за да си упражнявам френския, през лятната ваканция гостувах в Букурещ на едно румънско семейство франкофони, които бяха музиканти, но преди всичко притежаваха невиждани от мен библиотека и фонотека.
– Стиняни? Ах, да, голямата звезда на Ла Скала Ебе Стиняни. Много плътен, красив мецосопран с голям диапазон – сети се веднага румънската ми домакиня, без сянка на стеснение и без да се изчерви. Тя не знаеше дума български.
Върнах се победоносно в София с „откритието” и пламнала от смущение, не устоях, веднага го споделих на ухо, съвсем тайно, съвсем шепнешком – първо тръшнах с мръсната думичка другите хлапетии и пубери от класа по пиано.
Операта остана завинаги мое голямо пристрастие, може би защото първият досег с това изкуство беше омайващ – знаменитите български оперни гласове, световното ниво на Международните конкурси за млади оперни певци през 1961 и 1963 година в София, за които бягах от училище, да не изпусна дневните прослушвания в Зала България, а вечер гледах омагьосана пищните класически постановки в Софийската опера, за които имах абонамент, подарък от родителите ми за моя рожден ден. Влюбвах се безпаметно в оперните певци – ту в Марио дел Монако, Селимски и Гюзелев, ту в Карузо и Марио Ланца, все едно живи ли са, или вече не – дали ги гледам на сцена, или на екран… Страшно съжалявах, как не съм се родила и аз в епохата на Верди, та да имам пищните тоалети на неговата съпруга Джузепина Стрепони, червенокосата примадона на Миланската Скала… и публиката да ме засипва с цветя и бурни аплодисменти на поклона!
В София живеех на две крачки от Орлов мост и кино „Влайкова“ – на улица „Леонардо да Винчи“, защото колкото и да фалшифицираха историята Активните борци за кокала, колкото и да се размножаваха като напаст от дървеници, в цяла България нямаше толкова партизани, ятаци, партийни големци и комунисти антифашисти, та да стигнат чак за имената на всички софийски улици! Затова Софийският градски комитет на Партията се принуждаваше да заимства крадливо названия и имена ту от Ренесанса, ту от покоряването на Северния полюс.
Все пак нашият квартал – наричан професорският – май беше с най-голяма интелектуална концентрация на квадратен метър столична площ! Това беше квартал на изтъкнати професори от Софийския университет, светила на науката, буржоазни писатели, поети и артисти, музиканти и художници. И все още семействата на повечето от тях – на старата творческо-техническа интелигенция, формирана в чуждестранни университети, живееха в същите стари апартаменти или в кокетни еднофамилни къщи. Затова струва ми се улицата не беше още успяла да се профанизира напълно. За мен Нашата улица беше моят литературен салон, самодейна театрална сцена, непрестанно вдъхновение в търсенето на самоизява.
На пет-шестгодишна възраст преживях едно странно премеждие, след което заобикалях отдалеч ъгъла на Цариградското шосе и „Авицена“. Там живееше Васко Абаджиев, в една сива кооперация. Не можех да се отърся от спомена, как изнервен от детския ни глъч и шумни игри под прозорците му, знаменитият цигулар виртуоз веднъж връхлетя като хала, полугол и бос на улицата. И само аз – най-малката от всички – не успях да избягам. Докопа ме за голямата стърчаща панделка на конската ми опашка, докато другите деца пищяха отдалеч: „Бягай, спасявай се от Дявола, лудият Цигу-Мигу ще те заколи с лъка си!“
Но аз се отскубнах разплакана и изплашена до смърт, а синята ми тафтяна панделка остана в ръцете му. След този случай настоях да ми отрежат конската опашка и никога повече не позволих да ми връзват панделки като на пудел.
Колко ли трябва да са били смаяни родителите ми – страстни фенове на класическата музика и на виртуозния цигулар, когато на следващия концерт на Васко Абаджиев в Зала България, преди да изпълни на бис Капричиото на Паганини, ексцентричният музикант започва да се разсъблича на сцената, остава по бяла риза, хвърля черната си папионка, насред бурните овации на публиката, и си връзва вместо нея… една голяма детска синя панделка, измъкната от джоба, така добре позната на Мама!
Години наред дрънчащото скърцане на стария софийски трамвай „Четворката“ по улица „Цар Иван Асен II“, минаващ край Стъклената спирка пред градинката на Нашата улица, ме разпъваше вътрешно на кръст и обръч, готова да позирам на ренесансовия мислител Леонардо за неговия Витрувиански канон на човешките пропорции. Така по Леонардовски, с две разперени ръце и сексапилен разкрач – в опит да прегърна и прекрача устремно целия свят – дълго се напъвах, докато се изскубна решително от корена си: Аз не съм дърво! Не искам да се превърна в пън, кютук или кух дънер, побит завинаги там, дето му е посята семката! Как не! До загниване!
Предпочитам да съм като филодендрона, онова култивирано стайно растение с листа като слонски уши – сякаш всичко да чуе, всичко да попие, но със свободно движещи се в пространството външни корени. Бих искала да се подхранвам и аз като тях от свежия въздух и от повея на вятъра, от Босфора до Ламанша и обратно, отсам и отвъд океана.
Понятието „у нас” за мен беше при Баба – у дома, на улица „Леонардо да Винчи“, където никнех необезпокоявана в нейната интелектуално-естетическа оранжерия, наторявана обилно с антикомунизъм.
Но каквито и свободни литературни съчинения да разправях вън от вкъщи, от най-ранна възраст интуитивно бях проумяла, както сигурно са ми внушавали: „Това, което говорят възрастните у дома, не се повтаря навън, пред другите деца!“
Нито на улицата. Нито в училище. Никъде другаде!
Защото е опасно. Защото за такива приказки се отива в затвора. Само за нещо изтървано те преследват и тъпчат цял живот…
За моята Баба антикомунизмът беше вяра, убеждение, философия, интелектуална страст и мярка за човешко достойнство.
Нейният антикомунизъм беше еволюирал от напълно логичното българско русофобство, което не си прави илюзии защо Царска Русия води единайсет „освободителни“ войни. И щом не успява с тях да завоюва Полша, България и Турция, руската ръмжаща мечка, озлобена, че винаги ръмжи извън оградата на цивилизования свят, който я презира, заменя царизма с болшевизма и с него стъпква и покорява от Полша до България половин Европа – Източната.
Антикомунизмът беше абсолютно табу, не се споделяше извън къщи никога с никого, за „такова нещо” убиват!
„У вас” – така казвах на родителите ми, нещастните соцтруженици по принуда, когато надвечер идваха след работа „у нас“ да ме вземат, а аз се криех от тях под масата на Баба в нежелание да напусна приказния свят и да се прибирам „у тях” вкъщи, на съседната улица „Гогол“ – не, не!
– Не искам у вас! – протестирах всеки път.
Как не, да дрънкам на пиано досадните упражнения на Дюверноа и Черни, и да скърцам със Скерцото на Шуберт. Заради пианото ми беше забранено да играя диво с топката, трябваше да си пазя ръцете, но все успявах да си изкълча по някой пръст, контузвах се съзнателно само и само да се вихря с децата навън, вместо да свиря с часове и да се готвя за домашен концерт – така наречената „продукция” на частните ученици в класа по пиано.
По това време успях единствено да приключа отведнъж с балета, запънах се категорично: „Не, не и не, не искам!“ – нямах никакво желание да се чекна в шпагат и да си троша палците, да източвам шия като патка, която знае, че пируетите няма да я превърнат в лебед.
Баба, която близките ѝ наричаха Пенка, Пени или Пенелопа, беше блага, фина, спокойна и уравновесена жена. Никога не повишаваше тон, никога не ми се караше, каквато и глупост или пакост да извърша, но умееше да ме погледне строго и укорително. Вкъщи говореше с мен упорито само на френски, защото улицата според нея достатъчно ме учеше на български, на хашлашки жаргон и на всякакви дивотии от придошлата селяния в столицата.
Понякога демонстрирах моя опърничав балкански инат като магарето Игнат и си правех оглушки, щом не ми изнасяше, уж не разбирам нищо:
– Je ne comprends rien, parle-moi bulgare! Говори ми на български, не ти вярвам, че си го забравила, стига с тоя френски…
Само за мен баба ми Пенелопа беше Баба с главно Б!
За другите остана винаги една грандама, винаги с известна дистанция на недосегаемост, сякаш имаше вместо дипломатически, някакъв пожизнен благороден имунитет.
Пенелопа ме възпитаваше според нейните морални, етични и естетически норми, внушаваше ми етикета за добро поведение в обществото според френския Savoir Vivre, и така се опитваше да противостои на идеологическата промивка в училище и на пролетарското влияние на улицата. Четеше ми в оригинал „Без дом“ и „Малкият моряк“ на Ектор Малò, като ме оставяше дълго да умувам върху чудесата по света: какво представляват океанските приливи и отливи край Сен Малò и Мон Сен-Мишел, и как така речен кораб като „Лебед“ може да бъде теглен от коне?! – по Сена, Рона и Гарона… На Перловския канал в София нямаше шлюзове и вместо приказни кораби, в него често плуваха вонящи боклуци.
Или пък ме разхождаше с вълшебен кабриолет от La Belle Époque из Версай и Сен Клу, където витаеше легендата за „Желязната маска“. Понякога ми показваше чуждестранните ордени на дядо ми, удостоен като царски дипломат в Букурещ и Цариград, или нейни снимки от студентските ѝ години в Берлин, Цюрих и Женева. На една от тях, край Женевското езеро, тя е седнала върху всичките си философски книги накуп, за да имитира същата поза на Жан-Жак Русо пред паметника на френския философ.
– Войната в Европа избухна, французите я наричат La Grande Guerre, настана неспокойно време. Затова от новия семестър се преместих първо в Цюрих, където преподаваха берлинските ни професори философи, а после в Женева, да бъда така по-близо до дядо ти в Париж, нали той беше моят скъп годеник. Като пораснеш, и ти ще заминеш да следваш в чужбина, ma petite fille… надявам се и горещо ти го желая, най-вече да отидеш в Париж, това е най-прекрасният град на света! – не губеше Пенелопа безгранични, илюзорни надежди, въпреки перспективата на мрачна безизходица в светлото комунистическо бъдеще.
Тя имаше рядката дарба на сладкодумен разказвач, с часове можех да я слушам край камината, в здрача на зимните привечери:
– Разкажи ми, когато си била дете… и си имала истински жив кон. Така се настанявах в скута ѝ, или на моето малко столче, цялата превърната в слух, все едно съм в затъмнения театрален салон и ей сега ще започнат приказните приключения…
– Разкажи ми за камилите, как са те познали и заплакали…
– Но ти със сигурност знаеш всичко това наизуст, толкова пъти съм ти го разказвала…
– Нищо, искам пак!
Играехме често на Нашата улица на стражари и апаши, разделени на две банди, които се дебнеха и преследваха по всички правила на приключенските филми. Сигурно затова кинаджиите бяха избрали за външни снимки в естествен декор пресечката на двете Наши улици „Гогол“ и „Леонардо да Винчи“, за да снимат кадри в „Следите остават“ по романа на Павел Вежинов.
Някакъв асистент-режисьор, с голяма фуния ни надвикваше, командваше ни как точно да се гоним и как точно да се крием зад едни боклуджийски кофи, откъдето дебнехме диверсанти – ние, децата от улицата, анонимните безплатни статисти-киноартисти, и така участвахме като жив мърдащ фон на подрастващата кинозвезда Стефан Данаилов и на бъдещата елитна стюардеса Вера Драгостинова! Можех после да се фукам, ако това изобщо е за фукня: ето как съм участвала в миманса на български игрален филм, почти като Силви Вартан и Милена Йоич – невръстни момиченца и те се снимат като ученички на Рада Госпожина в няколко кадъра от българската кинокласика „Под игото“. Но щом кинаджиите се ометоха с прожекторите си и с цялата артистична олелия от Нашата улица, вече необезпокоявани, ние се върнахме към нашата любима игра на стражари и апаши.
Извън познатия сценарий на тази някога популярна хлапашка игра, стражарите гонеха котките на ОФ-деятеля Громов, а апашите обираха тайно, в същия двор, черешата на учителката ми по пиано. Там, зад гъсто избуялите храсти и буреняци, недокосвани от градинарски инструменти, беше нашето екзотично елдорадо, тайното ни замаскирано скривалище. Веднъж – и едните, и другите, след съдбоносен спор и облог – турчин ли е баща ми, или французин, ме заклещиха под черешата:
– Признай си без бой!
Баща ми е роден в Одрин, както трябва да съм казала на стражарите истината. Но апашите, сигурно съм преценила за по-култивирани, щом умеят да заобикалят хитро закона, да водят за носа преследващите ги стражари, да се катерят на дърво и да плюят черешовите костилки отвисоко и високомерно! – та на тях вероятно съм казала префърцунено: Andrinople. Баба ми наричаше така „по европейски“, което ще рече – на френски – града, в който дядо ми е бил български консул в края на Първата световна война. Защото по детската логика, който не е роден в България, не можеше да е българин!
А мен още тогава тези категории за идентичност, патриотизъм и национална принадлежност ме глождеха от съвсем крив ъгъл. Изобщо не се чувствах никаква – ами пък да бяха ме питали каква искам да бъда!
Тъй като произношението на моето „р” беше дефектно и ми дращеше гъгнещо в гърлото, започнах тайно да си фантазирам: ами ако аз не съм „Аз“, ако един ден открия, благодарение на това френско „р” – ето на, нали ви казвах, трябва да съм французойка по рождение, наистина! Като любимата ми оперна героиня принцеса
Елизабет дьо Валоа от „Дон Карлос“ или не дотам любимата ми учителка по френски Мариет, която беше родена във Франция – плод на брачната кръстоска между Севлиево и Страсбург. Тя виреше нос, че е парижанка, но говореше много смешен български и произнасяше с гъргорещо френско „р“ любимата ѝ българска думичка „прростак“, възхитена как прилепвала на всеки! Ами ако и аз в действителност се казвам Елизабет?
Постепенно започнах да си внушавам: може би пък са ме откраднали и мен циганите… като в една друга опера на Верди!
– Прредставяте ли си? Ами ако са ме подменили още в ррродилния дом? – натъртвах на нескопосаното стържещо „р” и шокирах приятелчетата с подобна хипотеза, съчинявайки я набързо по либретото на „Трубадур“, при вида на няколко опърпани просякини, които се мотаеха по Нашата улица и звъняха от врата на врата с надежда да задигнат нещо, ако някое наивно дете ги пусне вътре. В детството ми понятието роми не съществуваше и дори този, който идваше да цепи дърва, после сам казваше:
– Ха сега, какво ще дадеш за циганката, че дай милостиня и за циганчетата!…
Странно, каквито и свободни съчинения да излагах на улицата, заобиколена в полукръг от другите деца, те ме слушаха зяпнали и никога, никое от тях не ме притисна с обвинението: „Ти си една лъжкиня! Какви ги дрънкаш… врели-некипели.“
Напротив, самите те често ме подканяха:
– Хайде бе, къде се губиш, майка ти каза, че си наказана да не излизаш, за да се упражняваш на пианото, а ние те чакаме да ни разказваш…
Но по спорния въпрос кой от каква националност е, все пак успявах да затрудня всички с въпроса:
– Добре де, ами който се роди на параход? И ако тоя параход плава насред безбрежния океан под фалшиво знаме? И ако е толкова далеч от Британския и от Бретонския бряг, колкото и от Бразилия или Боливия, тогава какъв е?
– Морски вълк, пират, корсар или… русалка – решавахме накрая единодушно, но след дълги спорове.
И хуквахме вкупом да гоним Громовите котки из задните дворове, ей така – за кеф и забавление.
Един ден – абсолютна сензация: не е за вярване, но едно от децата се кълнеше, че току-що истинският Ален Делон е минал по Нашата улица с ракета за тенис, в бял панталон! Точно така го бяхме видели неотдавна в нашето кино „Влайкова“ – Ален Делон с Джейн Фонда, във филма Les Félins – френско-американски трилър, преведен „И котката е хищник“. Втурваме се на проверка всички заедно – стражари и апаши – през Цариградското шосе отсреща, до елитните тенискортове, защото точно по Нашата улица минават пешком всички, запътили се да играят там тенис, в най-големия софийски парк.
Невероятното изглежда факт! Скрити, спотаени в храстите, се уверяваме със собствени очи: стопроцентовият, умопомрачително красив Ален Делон забива стръвно топката и жонглира с ракетата, сякаш току-що е слязъл сред нас – простосмъртните, директно от екрана!
После го проследяваме конспиративно, с дебнещи котешки стъпки, до дома му. Изненадата е перфектна: тук, на Нашата улица, живее този неподозиран, анонимен двойник на френския киноартист, следва машинно инженерство в МЕИ и дори се чуди понякога как да се отърве от влюбените в един мит, на опашка пред собствената му врата.
Единствено през лятото тъгувах сама, тогава всички деца от махалата си отиваха на село, при бабите си. Само аз нямах ни баба, ни дядо, никакви стринки, шуролинки, чинки, тетки и братовчедки на село, а за роднините и близките в чужбина… не, за тях не се говори, табу! Така, като корабокрушенец, оставах сама в обезлюдената София през горещините.
Тогава Баба ме водеше в Лятната читалня в Парка на свободата, но продължаваше да го нарича Борисовата градина. Разхождаше ме там из Алпинеума и ми показваше редките алпийски цветя и растения, все още с латински табелки по онова време, изрядно поставени сред белите камъни и скалички.
– Тоя прекрасен Алпинеум изцяло е дело на цар Фердинанд и на неговия швейцарски градинар – казваше Пенелопа с дълбоко уважение към Кобурга, когото българите хич не долюбваха. – Царят е бил не само изтънчен естет, с много рафиниран вкус и богата култура, но преди всичко е бил задълбочен eнтомолог изследовател и учен ботаник, наистина признат и високоценен в европейските научни среди.
Виж ти! Да се чуди и мае човек, каква магическа сила притежава инерцията, и то не като физическо, а като психологическо явление!
Ето че цяло десетилетие след като пролетарската простотия беше заграбила властта в България, убиваше без съд и присъда, рушеше упорито нравствените норми на предишното буржоазно общество, тук-там в опоскания пейзаж на социалистическия бостан се прокрадваха по инерция естетически гледки, които внушаваха тъжната илюзия, че може би промяна няма… Как да си обясним факта, че в мрачната култовска ера на 50-те години красивият царски Алпинеум беше останал все още непокътнат? С изрядно поддържан парков пейзаж от градинарите на държавна служба в Разсадника на Борисовата градина, преименувана в Парк на свободата. Защо още никой не си позволява свободата, наречена своеволие, та да откъсне едно листенце, да стъпче едно цветенце, не дръзваше да хвърли една угарка от цигара, да изплюе дъвка?
Изящният Алпинеум, с романтичните мостчета от бели брези, които прекрачваха бистрите поточета, клокочещи в хълмистите скални образувания покрай беломраморните заоблени алпийски камъни, обрасли с редки високопланински цветя, с кристалночистите миниатюрни езерца с водни лилии – всичко това беше като импресионистична картина на Клод Моне. И този жив пейзажен шедьовър, чак до Езерото с рибките, странно съжителстваше с оня тумрушки партизански мастодонт, щръкнал яко на един разкрач от Алпинеума с нелепия си соцреализъм в бронз и гранит.
Кой знае защо хората се научиха да хвърлят жълти стотинки в сивата циментова водна площ пред партизанския паметник, по подобие на туристите, омаяни от красотата на Рим, които хвърляха дребни монети в прозрачните сини води на бароковия шедьовър Fontana di Trevi, пожелавайки си да се върнат пак във Вечния град.
Какво ли пък си пожелаваха софиянци? Да се върне отново демокрацията?
Или милиционерът, който патрулираше бдително около Братската могила, да се заплесне нанякъде така, че набързо, под носа му, да бъдат обрани до една жълтите стотинки от дъното на патетичния социалистически мемориал…
Не беше ли това странно естетическо съжителство резултат от непреодолимата буржоазна инерция?
За разлика от комунистическата инерция, която десетилетия след плахото начало на демократичните промени през 90-те години не само беше разграбила и унищожила напълно Алпинеума, ами по инерция го беше населила безпределно с комунистическата разруха: строшени бутилки в пресъхналото „алпийско“ поточе, счупени пейки върху оределите от кражби алпийски камъни, вандалски изскубнати цветя и изсъхнали редки растения, осрани от умиращите там бездомни софийски кучета…
Понякога ходехме на гости у госпожа Йовкова, вдовицата на писателя Йордан Йовков. Неговата паметна плоча беше на „Гогол“, на предишния им адрес. Сега тя живееше с дъщеря и внук през няколко къщи на „Леонардо да Винчи“, и беше стара приятелка на Баба от времето, прекарано заедно в Букурещ, когато дядо ми е първи секретар на Българската легация, а Йордан Йовков – преводач и дипломатически писар, писал там предимно своите разкази и повести…
На 11 януари 1973 година, в брой 2 на „Литературен фронт“, под заглавие
ГРЕХА НА АГНЕТО
беше отпечатано за първи път едно непубликувано писмо на Йордан Йовков до поетесата Дора Габе, писано в Букурещ на 24 септември 1923 година. И в него писателят се жалва, че министърът на външните работи на Царство България го погнал по доноси да го уволни! И защо? За да настани министърът на овакантеното място своя племенник! Очевидно доносничеството приляга като ръкавица на ръката на българина, все едно дали е срещу бележит писател хуманист или десетилетия по-късно – срещу набеден враг на Партията. Погнал го е дето закъснява или отсъства, та хората изнервени го чакат за легационни заверки и после се оплакват: „българска му работа…“
Ще кажа още веднъж – оправдава се Йовков пред Дора Габе – нямам никаква грешка в работата си и това може да се потвърди от господин Недев, първия секретар, който знае как работя и колко несправедливо и жестоко се опитват да постъпят с мен. Това ли е моят грях – грехът на агнето, дето мътело водата на вълка…
Дядо ми, в ролята на покровител и застъпник, успява да спаси от българската шуробаджанащина и от уволнение писателя, а по-късно пише за него:
За седем години, прекарани в Букурещ, Йордан Йовков бавно слезе по дипломатическата стълбица от секретар по печата до драгоман, но за същите седем години от „надежден автор” той стана един от класиците на българската проза.
Николай Недев
Сега се питам: дали аз не бях виновна за внезапното прекъсване на приятелската връзка между двете белокоси вдовици – госпожа Йовкова и госпожа Недева?
Един ден бяхме на чай следобед у Деспина Йовкова, която изглеждаше в детските ми очи все още много хубава, излъчваше финес и духовност. По-късно четях с наслада и вълнение Йовковите разкази и си представях всичките му романтични героини – с благото лице на Деспина. Но у дома още помнеха и голямата ранна любов на Йордан Йовков към Сандра – една първа братовчедка на Пенелопа от бащиния ѝ род на котленския чорбаджия Хаджи Драгоя. Тя била голяма хубавица, по която въздишал романтично бъдещият писател, но още като ученичка в Американския колеж в Цариград се сгодила там тайно за английски офицер и го последвала под венчило в Корнуел – в родината му.
В този злополучен ден у Йовкови се случи нещо непредвидено и неприятно.
Мисля, че страшно харесвах Йовковия внук Боян, който беше петгодишен – малко по-малък от мен, но вече се чувстваше археолог откривател и чоплеше с гордост находките си от камъчета и черупки, а докато си играехме „на театър” под масата, аз го тормозех да ми обещае тържествено, да се закълне в моята спяща кукла Елизабет Тейлър, че ще се ожени за мен като пораснем, защото се страхувах ужасно да не остана стара мома! Току-що бях гледала в Народния театър Апостол Карамитев и Ирина Тасева в „Ромео и Жулиета“ и смело плагиатствах любовната сцена:
– О, Ромео мой, аз съм твоята Жулиета, ако ме любиш страстно, ми кажи…
– Ама ти ще ме удушиш, какво те прихваща, остави ме на мира! – дърпаше се Боян и не искаше дори да чуе какво му подсказва самият Шекспир!
Аз се нацупих с отхвърлените ми любовни мераци и се измъкнах изпод масата. В този миг госпожа Йовкова сервира чая и сладкишите и аз внезапно наддадох кански писъци, изплаших се до смърт в мига, в който зърнах ръката ѝ, скрита досега винаги дълбоко в някой джоб – тя нямаше пръсти по рождение и това толкова потресе детската ми душа, че буквално изпаднах в неконтролируема шокова истерия, плачех, хлипах, треперех… За Баба реакцията ми трябва да е била ужасно конфузна, въпреки приятелското разбиране.
От ранното си детство помня Пенелопа, облечена в домашно преправените фракове и смокинги на покойния ѝ съпруг, прекроени от нашата шивачка по моделите от „Берлинсмоденблат“, със заметната през рамо лисица, с поизносените от годините визонов или астраганен маншон и шапка „асорти“, когато дори гражданките се забраждаха без разлика от циганките и помакините.
Цялото ѝ достолепно излъчване на белокоса вдовица явно респектираше дори придошлата в София селяния с дъх на чесън и ракия, с партийните билети и с килнатите пролетарски каскети, лансирани още от Ленин, че беше учудващо как дори тия вмирисани на пот профани не дръзваха да се обърнат към нея с „другарке, ма”, а сякаш парализирани или хипнотизирани, от устата им излизаше някакво нечленоразделно, почтително пелтечене: „бе, г-госпожа“…
По странно съвпадение – или както сега си мисля: та това не е ли било предзнаменование на Съдбата – през февруари 1893 година, когато в Ню Йорк е организирано за първи път Международно състезание по бридж, точно в същото време, но далеч в другото полукълбо, в пределите на България, в Добрич, се ражда едно момиченце от новата генерация в двете сродени, многолюдни котленски фамилии, преселени в Дорбуджа – Холевич и Хаджи Драгоеви.
В същата 1893 година едрите поземлени собственици Холевич, които капитализират земеделието с използването на наемна работна ръка, внасят от Германия за първи път в България модерните земеделски машини „Валтер Вуд“ – последен писък на техническия напредък в Европа: жътварки, сноповръзачки и косачки, както и първите вършачки и трактори.
Това обяснява донякъде защо за кръстница на новороденото бебе, в европейски отворената котленска фамилия е поканена баварката Wilhelmine von Tobel, която трябва да е била съпруга на някой важен делови партньор от Германия. Тя измислила нелепата комбинация между собственото си име Вилхелмина и българското Пенка – традиционно в бащиния род на моята Баба. Но ако вместо тази префърцунена баварка, която не знаела бъкел български, край детската люлка е била една Добра орисница, тя би предрекла, че новородената в този мразовит февруарски ден на 1893 година Вилхелмина-Пенка ще стане не само хубавица и умница, която да блести с грация и интелект на приемите в дипломатическия корпус, но ще стане бриджорка от голяма класа, и ще блести с майсторските си анонси.
Ще бъде орисана да е момиче с характер: „Не го искам това немско име – отдръпни се Вилхелмине, Пенка да мине!“
Един ден, един висш френски дипломат – Жан-Марк Галард дьо Брасак л’Ожер, който ще играе важна роля в семейната ни история, ще я прекръсти от Пенка на Пенелопа, „вярната Пенелопа”, заради търпеливото очакване на нейния любим годеник и съпруг, изпращан често сам с дипломатическа мисия надалеч. И това име ще ѝ остане занапред. Тя ще бъде предпочитаната партньорка на Жан-Марк в международните бридж турнири, защото анонсирането е белег на най-висше умение: лордовете анонсират, лакеите разиграват!
Аз си бях съчинила едно глуповато стихче, за да разсмивам с него верните слушатели на моите истории – децата от Нашата улица:
Пенелопа, я виж кой там на вратата тропа?
Не е ли той французинът сваляч, вечният непобедим картоиграч…
Баба ми Пенелопа наистина трябва да е била забележителна бриджорка, с висок състезателен дух! Всяка събота, вместо да ходи на кварталните ОФе-седенки, тя продължаваше и в София да поддържа своето бридж каре, както в чужбина през младостта си, а от време на време за тонус играеше покер.
Бридж карето беше винаги с постоянните ѝ партньори: един величествено изправен, мустакат и белокос царски генерал от запаса – о.з. генерал Владимир Бакалов; госпожа Йона Бобошевска – сестра на политика масон Стойчо Мошанов и съпруга на царския регент Цвятко Бобошевски, както и една друга възрастна дама, която беше германка – госпожа Хилдруд Балиева. Само заради произхода ѝ, родената берлинчанка имаше огромни неприятности с новите власти. Мисля, че я бяха пратили в трудововъзпитателен лагер, да ѝ избият там с кирките чуждестранния акцент, а всъщност ѝ бяха избили зъбите!
Бридж карето беше винаги с един мор – почиващ от играта, който пишеше резултата и сервираше чая със сладкишите. Когато беше ред да играят у нас, цялата къща ухаеше от предния ден на ванилия, карамел, тиквен рачел и печени бадеми. Баба ми – доказан майстор на виенски сладкиши, на турски кадаиф, на френската Tarte-aux-cerises или фините френски Crêpes Bretonnes с кестенов крем, които се различаваха от виенските палачинки, защото бяха тънки като цигарена хартия и съблазнително хрупкави – не можеше да си представи, че ще посрещне гости с нещо „купешко” от миришещите на евтина мас продукти, с фалшивия марципан на „Здрава храна“ и „Малчика“. Тя не жалеше труд и талант в кухнята. За Пенелопа кулинарното изкуство не отстъпваше на другите видове изкуства, беше част от Art de vivre и чест за нея да се прояви като добра домакиня. А от дългия си живот в чужбина беше усвоила нетрадиционни за българския вкус рецепти, с финеса на висшата гастрономия. Нейното кредо беше: важно е да ядеш малко, но качествено и изтънчено!
Половин час преди гостите да позвънят на вратата, се разтваряше специалната английска масичка за бридж, с поизтърканото от употреба зелено сукно, вадеха се тестетата карти от едни кутии от слонова кост, скъп спомен от Жан-Марк и от бридж турнирите на Принцовите острови в цариградския Corps Diplomatique, подреждаха се сребърните прибори и баварският сервиз за чай Арт Деко, оцелели по чудо през бомбардировките в София и евакуацията, а аз имах честта да сгъвам колосаните бели ленени салфетки на масата за 5 o’clock.
От време на време някоя случайна вещ или някоя стара снимка от Цариградския период на Пенелопа ме подсещаше колко интересни са нейните разкази от онова време и започвах в най-нелепия момент да ѝ досаждам:
– Разкажи ми за кучето на Ататюрк…
– Но ти знаеш историята наизуст.
– Разкажи ми за камилите, които плачели, щом те видят…
– О, не, не сега, mon enfant, друг път, обещавам… Гостите ще дойдат всеки миг, ти ще им отвориш…
Пенелопа ме целуваше с благодарност за помощта ми, а аз отнасях в игрите си навън, на Нашата улица, щастливото чувство на дете, което вярва, че е получило всичко. Цупех се само на сладкишите, когато трябваше и аз да хапна от тях. Бях ужасно злояда, никога не изпитвах глад и карах Баба от сутрин до вечер да е нащрек – ще успее ли да ми мушне нещо вкусно в устата, без да го изплюя после тайно и да го хвърля зад гардероба на „скришно място”. Повтарях си мускетарската мъдрост, с която Д’Артанян приспиваше слугата си Планше гладен: Qui dort dîne – „Който спи вечеря“ и се преструвах на заспала, с надеждата да ме оставят на мира и да не ме тъпчат като угоявана гъска за Foiе gras…
Мигът, в който стенният часовник беше отмерил първите два от петте удара и махалото беше наляво за третия, о.з. генералът пристигаше с цялото си самоходно достолепие в снажен исполински ръст, с величествените си бели мустаци и с точността на кралския караул пред Бъкингамския дворец. Още докато целуваше ръка на Баба почтително, във въздуха вече се долавяха силните парфюми и на дамите, те също изкачваха по стълбите тежките си килограми или изпосталели кокали.
От тези съботни бридж карета съм запомнила Пенелопа винаги добре облечена като домакиня, но винаги дискретно, в тъмносиньо или сребристосиво, според сезона. Беше все още със завидно стройна и стегната, динамична фигура. Бялата ѝ коса на вълни оформяше мекия овал на лицето, с учудващо свеж за възрастта ѝ прасковен тен, на който се открояваха зелените ѝ очи. И само безбройните ситни бръчици, като шрихи с виртуозно фино перо в портретна рисунка, напомняха, че тя отдавна беше прехвърлила цветущата зряла възраст. Мисля, май никога не е употребявала макиаж, пудра и червило, и с вроденото у мен женско кокетство се чудех възможно ли е да е била чак пък толкова хубава, та никога да не е имала нужда като мен от доразкрасяване?
Пенелопа презираше мазилата и труфилата на зозите, както се изразяваше, и твърдеше, че в Париж само на Place Pigalle вулгарните фльорци в лице изглеждат така отпред, както павианът – отзад.
Аз се заливах от смях, закотвях се пред огледалото и мечтаех да съм зоза…
По това време Пенелопа беше изцяло моят идеал и много исках, като порасна, да приличам на нея, да имам същите хубави тоалети, като нейните в младостта ѝ, да имам точно такива широкополи шапки като нейните, които е слагала за конните надбягвания в Париж. Вглеждах се в ранните ѝ студентски снимки от Берлин, сравнявах лицето си с нейното – дали ѝ приличам? И като в приказката на Братя Грим питах вълшебното огледало: „Огледалце, огледалце, от стената, коя е най-голямата красавица на Земята?“ Но нямаше защо да чакам отговор – за мен това беше тя, моята любима Баба и силно се впечатлявах, когато в квартала се случваше някой да ме спре, за да ме пита, не съм ли аз нейната внучка.
– Каква изключителна жена е тя – беше неизменният припев сред познатите ѝ.
Я виж ти! Бях убедена: със сигурност имам най-прекрасната, най- необикновена Баба на света.
Страхотна завист изпитах само веднъж, в притихналия тъмен салон на Младежкия театър. Кумчо Вълчо току-що беше схрускал и издул търбух с Червената шапчица, а едно дете най-неочаквано изтича от тъмния салон право горе на сцената и възбудено се разкрещя с гордост:
– Ей, тоя там, виждате ли го – Вълкът – той не е истински, бе! Това е баба ми, артистката Лора Керанова!
Но моята Баба не беше артистка и трудно прикриваше чувствата си. Един ден усетих, че е много разстроена и тъжна. Погледнах през прозореца и видях долу, на Стъклената спирка на трамвая, няколко куфара, един униформен милиционер и съседското момиченце, с което често си играехме – то плачеше, стиснало скъсана кукла, и ми махаше за сбогом. Някой як партиец беше хвърлил око на хубавия им апартамент и в срок от 24 часа собствениците му трябваше да го напуснат завинаги. Изселиха съседите ни от София и никога повече не ги видях.
Юлиана Вегенер
