В пукнатините на канона. Провинции, аероплани, лексикони, Георги Господинов, „Жанет 45“, 2021 г.

1. Това е втората теоретична книга на Георги Господинов след докторската му дисертация от 2005 г.[1], най-сериозното и най-цитирано изследване върху Вапцаров след 1989 година.

Насловът на настоящото изследване – „В пукнатините на канона. Провинции, аероплани, лексикони“ – сигнализира един съвсем различен подход. Очакванията – някак по саморазбиране – са, че ще става дума за литература. Да, става дума. Но не само за литература и не за самата литература. Преди всичко интересът тук не е насочен към отделен автор, а към явления от различен характер, решени в разнородни жанрово-дискурсивни формати, повечето от тях на границата на литературата и дори в други, съседни епистемологични и неепистемологични полета.

Но между двете книги съществува нещо много общо и то не е от тематично естество. Общото е в подхождането към литературата, независимо дали става дума за отделен автор от ядрото на канона (едновременно литературен и идеологически) като Вапцаров, или за цяло едно проблемно поле, трудно поддаващо се на определяне, с неясни, размити граници, какъвто е сегашният случай, а именно литературно-маргиналното: „литературно“ в различни смисли и „маргинално“ в различни смисли. Маргиналното спрямо, но и маргиналното вътре в канона. Но също така маргиналното като методологическа и дисциплинарна матрица спрямо традиционните полета на литературознанието, вървене по граничните му бразди с други, съседни и не толкова съседни територии, като социологията, културната антропология и доста по-далечни от тях, взаимно докосващи се по дисциплинарните си периферии. Но в обхвата му попадат също парахудожествената проза, масовата култура във всичките ѝ форми, личният спомен, личната „въвлеченост“ в „голямата“ История. Изследвания на предмета латерално, отдолу и отвън, независимо дали ще го наречем литература в собствения, т.е. „високия“ смисъл на понятието (Вапцаров, Яворов, Ботев), паралитература, всекидневно живеене в покрайнините на литературата чрез битовите ѝ заместители (лексикона) или пък официозните, държавните ѝ quasi-употреби (например как Държавата „чете“ – или конструира – литературния канон чрез монетарната си политика и как – на едно следващо равнище – може да бъде обратно препрочетен той през нея) – във всички тези случаи е налице улавяне на литературата и „литературното“ в най-кризисните им моменти – на загуба на идентичност, на различни видове разпади, изчезвания и трансформации. 

2. Но… тук се появява и неизбежното „но“.

Книгата, може да се каже, финализира или поне систематизира на този етап няколко успоредни, но интерфериращи основни линии, в които Г. Господинов работи от 1990-те насетне, предрешвайки ги в различни жанрове. Това четвъртвековно траене на интереса към подполията и маргиналиите на литературата и „литературното“ не е останало без последствия. Като портрета на Дориан Грей книгата е поела в себе си белезите на времето: онова, което в средата на 90-те беше новаторство, откритие (или преоткритие: нашето преоткриване на пропуснатите 60s), което беше предизвикателство, включително и към дисциплинарно-оперативния литературноизследователски „канон“ – всичко това днес отдавна е обичайна практика, модно клише, новият литературноизследователски канон. Или най-малкото част от една силна тенденция в съвременното литературознание, на която самият Г. Господинов през Де Ман/Тиханов се позовава (с. 7) и в която намира упование – така наречената „съпротива срещу теорията“ (може да се определи и просто като поредния израз на постмодерната/деконструктивистка вулгаризация на „високата“ култура и „високата“ наука в епоха, когато всичко „високо“ все повече се превръща в срамно, компрометиращо качество). В строго методологически план изследването на Господинов може да се приеме за перфектния, успешен образец на така нареченото (и така модно днес) „отворено“ литературознание – отворено не само в собствените си дисциплинарни (интердисциплинарни) параметри, а още повече към една по-широка, пределно широка читателска аудитория. – Иначе казано, без ни най-малко да сваля равнището на собствената си изследователска кауза, книгата несъмнено ще е интересна („четивна“) и за „широк кръг читатели“, обичайно неизкушени от подобен тип четива. (Ползата, както се казва, е взаимна.)

Но дали така, събрани заедно във вид на книга, на монография (дори в най-олекотен вид), всички тези текстове не се монументализират по някакъв начин, не подриват собствения си анти-патос?

3. Впрочем трудът може да се приеме за монография само в един много общ и много широк смисъл. Той колажира текстове от различни жанрове, писани в продължение на около четвърт век. Това, което ги свързва в единна цялост, е общата проблемно-смислова доминанта, общият латерален поглед към литературата и литературната материя, отново разбирана в широкия смисъл, формулиран в наслова.

Тук не мога веднага да не изтъкна едно специално, определящо в случая обстоятелство. А именно, че самата материя, предмет на изследването (не бих нарекъл този предмет задача, защото е очевидно, че целта тук е започнала да се оформя впоследствие, от един момент насетне, в ретронасочен ракурс и на бриколажен принцип, в резултат на постепенни натрупвания) – че самата материя предполага по вътрешната си природа тъкмо такъв силно фрагментарен, немонолитен и в последна сметка неканоничен (спрямо академичния канон) тип разказ. Свидетели сме на щастлив decorum (според едно класическо понятие); всичко друго би било вътрешно противоречие, contradictio in adjecto, неорганично несъответствие на формата спрямо съдържанието.

4. Авторът сам е положил усилия в едно сръчно направено въведение да окрупни максимално работата си, изтъквайки композиционната логика, принципите на структуриране. Аз напълно приемам тази аргументация и ѝ се доверявам.

Първият дял е по-близко до литературата и литературния прочит в традиционното им разбиране. Той съдържа предимно изследвания, в чийто център е една конкретна творба, около която се разраства ризомата (отново сянката на 90/60-те) на различни контексти, най-често от нелитературен характер.

В началото, хронологически и субстанциално, стои, разбира се, Ботев – абсолютното сърце на канона; но един „друг“, неканоничен Ботев, прочетен по неканоничен начин: „Случаят „Ней“. Друга творба от канона – „Теменуги“ на Яворов – е повод за Господинов да потвърди за сетен път (или по-скоро за пръв, защото и тук става дума за фосил от 90-те) трайното си пристрастие към естественонаучната сянка на литературата, което впоследствие (междувременно) ще намери разнообразни проявления в собственото му творчество, поетическо и романово. Следват два текста, не само свързани помежду си, а свързващи по продуктивен начин две нагласи – сантименталната, лично-автобиографична, и строго научната, литературноизследователска: за кръга на ямболските авангардисти около сп. „Крешендо“ (1922) и за най-ярката, обединяваща фигура в него Кирил Кръстев. И двете статии/глави, смея да кажа, са сред най-приносните изследвания изобщо по въпроса. Щеше да е учудващо, ако в този дял на книгата отсъстваше Вапцаров, най-съкровеното изследователско пристрастие на Господинов; тук предмет е творческата и човешката самота на поета в собствената му „епоха“ (или в обратната страна на „Епохата“). Минавайки през съвсем кратка статия, която изпробва два алтернативни прочита на една творба („Жените на Варшава“), за да ни каже нещо трето, стигаме до последните два текста, затварящи този първи дял на книгата – затварящи го по различен начин.

Те предлагат една по-широка, алтернативно-допълваща се оптика към цялата българска литература в иманентен (вътренасочен) и екстравертно разтворен план. Първо ни се разказва как централното, „осево“ събитие в нея през 90-те – „Литературен вестник“ – препрочита „големия разказ“ на българската литература откъм различни периферии и подполия (което обаче, да вметна, си е все вътреположен, автонасочен трик за регенериращо обезпознаване[2]). После, обратно, литературата е видяна не „в себе си и за себе си“, а като разказ-за, и по точно „за“ колективната българска „душа“ – за българските исторически меланхолии и тъги (всъщност това, което е голямата кауза на модерните национални литератури, особено в редуцирания екстракт на канона; и особено в българския случай). – Този последен текст в първия дял превключва към втория.

5. Вторият дял е по-различно и по-сложно структуриран. По-разфокусиран и в този смисъл – парадоксално по-близък до номинално заявения предмет на книгата; или близък по друг, специфичен начин.

Тук социологическият „дискурс“ определено преобладава над литературния; не толкова литературата, колкото периодът на социализма е обединяващ център на дискусията. В някакъв смисъл този втори дял си кореспондира и продължава предишни персонални „проекти“ на Господинов (в различни съавторства) за личното преживяване на соц-епохата, включително и чрез битово-всекидневния контекст на вещите[3]. Включително и чрез следите на литературата в тях. Не само с обема си тук изпъква вниманието към един специфичен „жанр“ на ученическата субкултура – лексиконът като начин за всекидневна употреба на литературата, но и като алтернатива на каноничния училищен „разказ“ на литературата. Но не по-малко и като извънлитературно – първично, наивно, естествено – живеене. Тук – а и другаде – „теоретичната“ фигура на детето/тийнейджър се слива с автобиографичната, с личното свидетелство, спомените, носталгиите, тъгите ни – все емблематични вътрешни топоси за Господинов… Свидетели сме на археологическо (фукоянско) копаене в най-долните пластове на Епохата, Времето, Историята, изследване на всекидневните укрития на битието в „подмолите“ на голямата, сериозната, официалната, патетична или намусена История/Идеология, ако подредим един тривиален набор от клишета; на профанните ѝ пукнатини (по Гелнър: клишето, избрано от самия автор). В търсене и извличане на наличното, но още повече на липсващото, на различни дефицити на епохата (еротичното например) и още повече на техните заместващо-подменящи ги „сенки“ в различни символни разкази/дискурси, частично и литературни.

Но не само и не просто социализмът е предмет на изследване тук, а цялата онази монументална официалност, която е еднаква във всичките си превращения, били те социалистически или (нео)либералистки – пукнатините и отвърстията ѝ. Важните находки се правят не сериозно и не патетично, а с артистична лекота, с изнамиране на най-неочаквани ракурси (например споменатото „четене“ на литературния канон през езика на банкнотите).

Книгата, особено във втората си част, се самополага в една традиция на социология на литературата, която през последните десетилетия бележи възход, например с няколко почти едновременно появили се изследвания върху литературните кафенета (в епохата на соца и преди това), последната книга на Алберт Бенбасат и др., но завоюва академичен престиж преди всичко с работите на Евдокия Борисова, Пламен Шуликов и Яни Милчаков (комуто в някаква степен е и посветена тази книга). – Поглед към литературата в по-широкото поле на „литературното“, през собствените ѝ гранични интерференции, взаимодействия, преобразувания, разпади. Но и като възможност за постоянни самообновявания и самопреоткривания.

Пламен Антов е литературен теоретик и историк, доц. д-р в Института за литература – БАН. Един от изтъкнатите познавачи на процесите в съвременната българска литература. Автор на множество научни публикации, както и на монографичните изследвания „Яворов–Ботев: модернизъм и мит. Атавистичната памет на езика“ (2009), „Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно“ (2010), „Българският постмодернизъм XXI–XIX в. Към философията на българската литература“ (2016), „Анималистиката на Емилиян Станев. Биополитически и философски проблеми. Станев и Хайдегер“ (2019). Сам активен писател, работещ в различни жанрове и причисляван към направлението на българския постмодернизъм, Антов е автор също на книгите „Граници на забавяне“ (2013, белетристика) и „Поетът е хтонично същество“ (2015, поезия, фрагменти, фотографии).

Пламен Антов