Дъждовното време ни понася по реки от истории. То забулва града, размива очертанията му, потоци вода се стичат по улиците, смътни и неясни, набраздени от светлосенките на уличните лампи. Влага и меланхолия. С неизбежния танц на чадърите, разминаващи се по наклона на улица „Раковски“. За щастие, дъждът внезапно понамалява, та имам възможност да поразмишлявам.

 

„По тротоарите танцуваща вода“, както би казал Гео Милев. Не съм обаче настроен печално, ни най-малко. Особено след неотдавнашната лекция на известния френски анпрополог Ив Уинкин в Софийския университет, който се постара да убеди малката група свои слушатели в няколко неща. Едното беше да запазим „учудването на окото“, което по неподозиран начин промяна всекидневието ни, стига да му се доверим. Напълно съгласен съм, така изниква не една „софийска история“. Повече ме смая конкретното впечатление на Уинкин от трите дни, прекарани в София: за изключителната деликатност на минувачите, които тъй виртуозно издигали нагоре чадърите си, че никога, за разлика от парижаните, не избутвали разминаващите се с тях в локвите. Наблюденията му всъщност са отглас от едно есе на неговия учител Ървинг Гофман за чадърите в Ню Йорк. Запитах гласно дали впечатленията му не са провокирани от най-младите; може би това е въпрос на поколения. Забелязвам, че младите край мен определено са по-вещи и далеч по-куртоазни в „танца на чадърите“. Но нейсе, спорът е дълъг… От лекцията на Уинкин запомних и съгласието му с френската писателка Белинда Канон, която в есето си „Да се удивляваме“ описва как ден след ден наблюдавала през прозореца си едно дърво. Без да спре да се удивлява.

 

Докато превъртам из главата си подобни мисли, дъждът почти спира и чадърите се прибират. Дърветата и лампите продължават да хвърлят светлини и сенки. В един миг забелязвам, че се разминавам с един познат историк, който сгушен в шлифера си, мъкне пълна чанта с книги. Поздравяваме се, казва ми, че пише за Стамболов, затова си взел от близката „Антикварница“ някои книги, които му липсвали. Биографията на Биман, томовете на Стамболов, новото издание на мемоарите на Султана Рачо Петрова… Помислих, че са открили непубликувани ръкописи на видната придворна дама, но се оказа, че най-пълното издание от 1991 г. е възпроизведено в три тома.

 

Разделяме се, но мисълта за Султана Рачо Петрова не излиза от главата ми. И накрая се сещам защо – заради прозореца… В третия том на мемоарите си, издадени едва през 1991 г. (за периода 1920–1925 г.) тази грандама разказва историята тъкмо така – видяна през прозореца на новия ѝ дом. Изрично уточнявам на новия – защото след раздялата си с ген. Рачо Петров, бивш военен министър и министър-председател при Фердинанд, тя дълго няма къде да подслони глава (след поражението в Първата световна война столицата е пренаселена и режимът на Стамболийски въвежда рестрикции).

 

Опитвам се да се сетя къде е живяла тя, доколкото си спомням някъде на „Ангел Кънчев“… Изваждам телефона, където съм си свалил дигитално телефонния указател от 30-те години – безценен гид из софийските истории. И намирам адреса – „Ангел Кънчев“ 27. На две крачки е. Завивам по „Парчевич“, следва още един завой и съм съвсем близо.

 

Дали къщата се е съхранила? Огромната бухнала корона на едно дърво от другата страна на улицата ми пречи да видя домовете, а минават коли. Изчаквам и пробвам късмета си между все по-бързо сменящите се светлини и сенки. Трудно, но не и невъзможно начинание. Скоро съм пред въпросния номер 27. Къщата си съществува, но в мрак, прозорците на горните етажи сякаш са склопили очи. На долния се е настанил уютен ресторант.

 

Защо тръгнах по стъпките точно на тази история?

 

Заради спомена за един софийски прозорец, от който се описва историята и за който диря потвърждение, завръщайки се у дома. Сравнително бързо намирам „Моите спомени“ на Султана Рачо Петрова (1869–1946), сещам се, че имам и доста рядкото им и по-кратко френско издание някъде по високите лавици на библиотеката. Почти съм склонен да се откажа, когато ръката ми сама го намира. Взимам го в ръце и направо ахвам – ето нещо, което не съм забелязал навремето. Парижкият издател „Берже-Лерво“ е искал да наподоби на корицата българския трибагреник – бяло-зелено-червено. Ала в бързината или от незнание е докарал по-скоро италианското знаме (бяло-червено-зелено). Заглавието също е променено – „Тридесет години в царския двор в България“ (1887–1918).

Ала на мен ми се иска да подхвана тази история от края. Не от великолепните балове и светските събития в един от най-изисканите дворове на Европа (какъвто е бил някога българският – с огромните средства, вложени от княз Фердинанд и княгиня Клементина за разкош и представителност, изобщо не отговарящи на живота в една малка селска страна). А от финала: след крушението през Първата световна война, когато цар Фердинанд абдикира, България се озовава в бездната и е окупирана от съглашенците, а на власт идва селският режим на Стамболийски.

 

Тогава – през 1920 г. – авторката на мемоарите е принудена да напусне София и заминава за Германия. Не издържа на преследванията на столичния градоначалник Антон Прудкин (впоследствие оказал се съветски агент). Пише, че обиските в дома ѝ били ежедневни, непрекъснато ровели книжата ѝ. Затова решава да поживее у малката си дъщеря Мария (Мими) Балабанова, женена за индустриалец, която поддържа апартамент в Берлин. Знае, че трябва да завери паспорта си в българската легация, но не крие, че се бои от гледката – да не би да види „българския представител в потури и цървули, овонян на чесън и лук“. Среща съвсем нормален пълномощен министър – г-н Досков, който обаче не може да ѝ даде отговор защо на царското семейство – на княз Кирил и на княгините Евдокия и Надежда, са отказани български паспорти.

 

Среща се с цар Фердинанд в Кобург, като му обещава да постави този въпрос на премиера Александър Стамболийски, когото лично не познава.

 

Стамболийски, който лежи болен от двойна пневмония, дълго отказва да я приеме. Накрая изпраща свой доверен човек, за да я доведе с автомобил в неговия чифлик край Захарна фабрика. Султана Рачо Петрова е чувала най-противоречиви разкази за този чифлик – едни ѝ го представят като сбутана колиба, други – като величествен замък. Тя държи да разбере истината с очите си, нали има „мисия“. И ето как описва срещата:

 

По едно време съвсем неочаквано автомобилът завива в един двор, потъва в една дълбока локва кал, един оглушителен вик на патици, гъски, кокошки, които се разбягват на всички страни, едно грухтене на свини – и автомобилът спира.

 

Придворната дама недоумява: това ли е „дворецът на Стамболийски“? Спътникът слиза, отваря ѝ вратата, а тя не знае къде да стъпи – кал, тиня и непоносима воня я посрещат. Объркана, пита накъде да върви:

 

– Тук долу са кравите, моля, качете се по стълбата.

Стълбата? Някакви дъски, сложени една през друга, през които се вижда мръсният обор на кравите. Постлани с една доста нечиста черга, те са толкова нечисти, че с опасност за живота си тръгвам по тях. Всеки момент рискувам да се намеря с двата си крака в обора… Гледам и не вярвам на очите си. Къде са кулите, къде е замъкът, къде са стените?

 

Очакванията ѝ все пак са за традиционния български селски бит – с миндерчето, тъканото платно и кръглата паралия маса. Стените да са украсени с фронтови карти, знаци за победи и крушения. Натъква се на точно обратното:

 

Прах, нечистота – това е то, уви, резиденцията на българския министър-председател. Влизам в друга стая, доста ниска, но чиста. На кьошето стои обикновен дървен креват, покрит с войнишко одеяло. До малкия прозорец без пердета, една маса, около нея два стола. На единия седи снажен човек с къдрава коса, силни, упорити очи – Александър Стамболийски…

 

Бърза „фотография в думи“ на спалнята на един премиер – от други времена. А разговорът, който следва, е знаменит.

 

Стамболийски не скрива, че е доста учуден от молбата ѝ. Ала веднага възроптава – Фердинанд не е искал да го послуша навремето, че „ще си строши главата и ще пороби България“. Султана Рачо Петрова му заявява, че не ще позволи в такъв тон да се говори за бившия владетел – не е прилично да се държи такъв тон, грешките си той ще плаща пред историята.

 

Стамболийски, смутен от това възражение, смекчава думите си и казва, че ще телеграфира да издадат български паспорт на принц Кирил, а княгините могат да се завърнат, когато поискат. Нали са родом българи. След което – разказва мемоаристката – той се засмива хитро и я пита лукаво:

 

– Таман сме сами, я кажете какви ви бяха отношенията със стария цар?

Стоя и се боря между негодувание и смях: смехът надвива.

– Господин министър-председателю, аз дойдох не да се изповядвам. Друг път, когато ще имате добрината и време да ме приемете, ще говорим по този въпрос.

 

Селският водач се разсмива и я признава за „хитра жена“. След което ѝ споделя, че бил направил от цар Борис „селския цар, какъвто трябва да има България“. Да имал време, и от цар Фердинанд щял да направи такъв. С което бившата придворна дама и селският трибун се разделят, за да не се видят никога повече.

 

Тя продължава да се вълнува от политиката и веднъж разменя остри думи с някакъв запасен генерал по повод на личността на Стамболийски, което ѝ навлича сериозни неприятности. Полицията на Стамболийски я следи от отсрещната страна на ул. „Ангел Кънчев“, там постоянно се сменят агенти.

 

Потресена е и от малтретирането през септември 1922 г. на водачите на „буржоазните партии“. Тя пише: София онемя и в това затишие облаците, черни и тъмни, се надвесваха над българското небе, предвещавайки страшна буря, която щеше да повлече и унищожи толкова хубави български деца.

 

Бурята не закъснява. Идва 9 юни 1923 г. Отначало с надеждите за „промяна“:

 

Тази нощ аз бях чела доста до късно и едва при хлопането на вратата ми се разбудих. Часът наближаваше 8. Отварям вратата – слугинята Стоянка стои развълнувана, разтреперана пред мен. „Какво има?“ – запитвам аз. „Че как спите, госпожо?“ Целият град е на крак, улиците са обиколени от кордони, войници, картечници. Юнкерите в бойно облекло, с пушки, пазят двореца. Правителството на Александър Стамболийски е свалено“, разказва Стоянка.

„Ура!“ – извиквам аз и тичам към прозореца. Картината ме развълнува дълбоко! В пълен ред българският войник, дисциплиниран, бодър, стои неподвижен. Из гърдите ми се изтръгва радостният вик: „Да живее българският войник, да живеете момчета!“ Подофицерът вдига очи, козирува, благодари. „Да живее България, госпожо“, отговаря той.

 

Иска ѝ се да излезе час по-скоро от вкъщи. Убедена е, че най-лошото е зад гърба на България. Взима вярното бастунче, слиза по стълбите и пита подофицера кога ще може да се ходи спокойно по улицата. Той ѝ отговаря: „Вие, госпожа Петрова, и сега може да излезете, ако искате, но общото разрешение ще бъде след 12 ч. по обяд“.

 

В армията мнозина помнят нейната благотворителна дейност през войната, когато тя със собствени средства организира санитарни влакове и сама превързва ранени на фронта. А и я знаят като бивша съпруга на генерал Рачо Петров.

 

Следобедът, разказва тя, улиците на София буквално са задръстени от народ. Всички се поздравяват, ликуват. Радостни са, че авторитарният дружбашки режим си е отишъл от власт. Мемоаристката се връща на бюрото зад големия прозорец и по-късно отбелязва: „Моменти незабравими на величие и красота, защо не останахте вий докрай такива?“

 

Скоро избухват размириците. Страната е удавена в кръв. Султана Рачо Петрова отбелязва:

 

В септември 1923 г. избухна въстанието на комунистите у нас и бе потушено жестоко, безпощадно, така, както можеше да направи само един генерал Русев. Наказание безспорно заслужаваха тези разбунтувани български чеда, но аз не можех да не бъда покъртена от строгостта и тежестта на наказанието.

 

Тя, която след 9 юни се е надявала, че ще се „премахне ненавистта и омразата, които разделяха селото от града“, сега открива нова голяма пропаст – „ожесточението, желанието за мъст, единствените чувства сега, които вълнуват българският народ“. И това я кара с ужас да се пита „накъде вървим?“…

 

Към нея непрестанно се обръщат хора – познати на нейни познати, а и съвсем непознати. Молят за помощ, уповават се на връзките ѝ с двореца, каквито тя почти няма.

 

Известно време тя живее в Букурещ, където е преминала младостта ѝ. Нали е родена в Тулча в много богато семейство, а образоването си получава в престижния Кралски френски колеж в Букурещ. Когато през 1924 г. се завръща в България, научава, че на улицата е бил убит Петко Д. Петков, синът на съратника на Стамболов Димитър Петков – бивш премиер и бивш кмет на столицата. Отива да утеши майка му, доколкото е възможно. Там среща земеделеца Перчемлиев, който я изпраща до „нейния прозорец“. Разделят се, без да знае, че вече попада в „новите списъци“. През следващите дни въпросният Перчемлиев я посещава отново, моли я тя да приеме бившия земеделски министър на правосъдието Янев, който искал от нея някакво ходатайство. Тя се съгласява.

 

Скоро от другата страна на „Ангел Кънчев“ пак изниква полицейско наблюдение. Султана Рачо Петрова по традиция поддържа близки връзки с целия дипломатически корпус, което я прави още по-опасна в очите на „деветоюнци“. А и е доста близка с Тодор Александров и някои дейци на ВМРО. Тъкмо в нейния малък дом се провежда дискретната среща между ген. Никола Жеков, главнокомандващ на действащата армия през Първата световна война, с някои земеделски дейци. Целта на разговорите е да се върви към помирение и да се избегне гражданската война. Вътрешният министър генерал Иван Русев лично нарежда да не изпускат от око и да удвоят наблюдението над дома на Рачо Петрова.

 

На 16 април 1925 г. дейци на комунистическата партия взривяват катедралата „Св. Неделя“. И България наново полита към бездната. Ето свидетелството на Султана Рачо Петрова: 

 

Вратата шумно се отвори и влезе перачката.

– Какво става, госпожо? – вика тя. Чухте ли бомбата. Арсеналът трябва да гори.

– Арсеналът? – запитвам аз учудено. Нищо не чух. Не бях издумала още тия думи, когато тичешком перачката се връща:

– Госпожо, бомбата е хвърлена в черквата „Св. Крал“! Има стотици ранени и убити, вика тя уплашена.

– Не говорете глупости! Какви са тия аларми! Кой пуща такива слухова – скарвам ѝ се аз сърдито.

– Какво, госпожо? Ето носят жената на генерал Тодоров убита и той е ранен. Поглеждам от прозореца: на улицата се е събрал народ, на една носилка носят мъртво тяло. Аз оставам вкаменена. Умът ми не може да побере станалото…

Пред къщата са се събрали жени, които всички на един глас говорят. Спирам да разбера какво е станало и чувам ужасната драма… Злодеяние, което и в най-варварските народи е нечувано! Злодеяние, което нито перо, нито дума може да опише… Злодеяние, което дори езичници, идолопоклонници биха се побояли да извършат в Божия храм! Негодуванието ми, възмущението ми е толкова силно, че разумът за минута ме напуска… „Този фатален генерал Русев! – извиквам аз – нещастието на България е той!“ Колко скъпо щях да платя тези думи, не подозирах. Колко страшни, грозни часове щяха да ми костват те, аз никога и в сън не можех да си представя! Болшевичка, комунистка, предателка, сръбска шпионка! Французка шпионка! Гоненията, оскърбленията, обвиненията нямаха край шест месеца наред…

 

Истината е, че домът на Султана Рачо Петрова е под непрестанен обиск през страшната 1925 г. Първо в 7 ч. една сутрин се появява млад човек с каскет. Тя слиза по стълбите и сама му отваря вратата. Навъсен, младият човек, който се легитимира като агент на Обществената безопасност, пита не се ли крие у нея земеделецът Петър Янев. Тя категорично отрича. Подканва го да направи обиск, ако не ѝ вярва. Той си тръгва с думите, че „македонец у г-жа Петрова обиск не прави“.

 

Следващите визити не са толкова куртоазни. Едва бившата придворна дама заспива и се разнасят силни удари по вратата. „Кой е там?“ – пита тя. Отговарят ѝ: „Военна полиция“. Тя, сънена, ги моли да почакат. И пак сама слиза да им отвори. Вижда „четири тъмни личности и зад тях четирима войници с пушки“. Казва, че българските войници са винаги добре дошли в дома ѝ. Съмнителните лица се представят като запасни офицери:

 

Кого търсите? – питам аз. Мълчат!… Седнах, запуших си цигарата и с любопитство наблюдавах движенията на доблестните запасни офицери. Личността на Прудкин неволно ми се мярна. Та нима тия времена ще се връщат пак, се запитвам аз. Прудкин беше чужденец, управлението на Стамболийски по думите на всички беше страшно… а днес, при буржоазното правителство с културни управници у мен се разхождат български офицери от запаса. Странно!… Какво ли още ще дойде, се питам аз.

Обискът е свършен, кореспонденцията е прегледана с нечувана безочливост. Четиримата господа си тръгват.

 

В следващите дни и месеци същото „упражнение“ се повтаря многократно. Накрая Султана Рачо Петрова кипва, взима бастунчето си и се отправя към дома на генерал Лазаров, герой от войните, тогава комендант на София:

 

Не зная госпожо, аз не мога да си представя на вас офицери обиск да правят, отговаря генералът. – Знаете ли, че са такива?

– Как мога да зная, когато носят каскети, облечени са като апаши и гордо ми съобщават, че са запасни офицери!

– От нас заповед не е дошла. Ще запитам в Обществената безопасност. Може оттам да е.

Генералът взима слушалката и говори с г-н Начев. И той не я давал. Генералът е озадачен.

– Много ми е неприятна всичката тая работа.

Добротата на генерал Лазаров ме обезоръжава. „Какво търси тоя честен войник в тая тиня“ – питам се аз. Познавам величествената българска земя, възхищавала съм се от бистрите ѝ кристални езера. В кой кът на България се криеха блатата, из тинята на които изплуваха палачите на българския народ? Не разбрах. Не искам да мисля, не искам да говоря, не искам да пиша за това! Не искам да разтварям загорелите рани на българските майки и деца. Нека Господ остане единственият върховен съдия.

Тежки думи, а отговорът не сме намерили и до днес.

 

През следващите дни из София се говори, че Султана Рачо Петрова е затворена в Обществената безопасност. Самата тя го научава, когато на излизане от дома си среща сродница, която виждайки я, изпищява. Била дошла да научи къде е затворена, за да ѝ отнесе нещо за ядене.

 

И скоро се оказва, че слухът не е безпочвен:

 

Още не се бях съвзела от това посещение и ето че Стоянка иде с бледо лице и треперещи нозе.

– Госпожо, търсят ви от Обществената безопасност, млад човек ви търси. Вика ви с него да идете.

Отивам към вратата. Младото момче ми казва:

– Викат ви на разпит, госпожа Петрова.

Коленете ми се пречупват и несъзнателно сядам на стъпалата на стълбите.

Не мога да дойда сега… В книжката, която носите, пише в 4 ч.

Чели ли сте разказа на Едгар По „Страх“? Описанието на тоя луд, панически страх, който обхваща човек, който му помрачава разума и против който ни воля, ни характер не помагат! Това чувство ме бе изпълнило всецяло. Страх ме беше. От какво, от що – не си давах сметка, не можех да си я дам!… Мъча се да се успокоя, а пред мен се изпречват палачите на инквизицията с грозни мъчителни инструменти и чувството на страх се засилва. Стоянка ме гледа ужасена.

– Защо се боиш, госпожо? Какво си направила? Какво могат да ти направят?

– Не зная, Стоянке, не зная, така ме е страх, че ми се ще нейде далеч да изчезна и никога вече да не се върна… отговарям аз.
Стоянка бързо излиза – вън вали пороен дъжд, всичко плаче: и небе, и народ…

 

Оказва се, че тъкмо този отчаян жест на слугинята я спасява. Тя се връща с капитан Бюриаз, представител на Съглашенската комисия в България, който лично изпровожда бившата придворна дама до зловещата сграда на „Лъвов мост“, като я изчаква, докато не отмине унизителният разпит. Но пък тя поне не изчезва…

 

След което доброжелатели, въпреки перипетиите, ѝ помагат да напусне София в онези страшни дни. Ала злополучията в живота ѝ и не отминават. В годините на Втората световна война тя отново се оказва „неудобна“. Този път на германците, срещу които заедно с дъщеря си Влада Карастоянова говорят открито. Изселват ги принудително в провинцията. Влада успява да напусне България и става говорителка на Радио Лондон през войната.

 

За отмъщение през април 1944 г. престарялата ѝ майка е въдворена в концлагера „Гонда вода“, а след това преместена в манастира „Свети Кирик“. Тогава тя е на 74 години, вече едва се държи на крака и с мъка се подпира на бастунчето си. Ала не рухва духом.

В края на 1944 г. отново се връща „на своя прозорец“. От огромния ѝ архив и кореспонденция не е останало почти нищо. През 1945 г. комунистическата власт ѝ натрапва „квартиранти“, един кадър на бъдещето УБО, който слухти около „чуждата шпионка“ и води с нея съдебни дела, за да изхвърли нейното пиано и заграби още една стая.

 

Така на 16 ноември 1946 г. тя си отива от този свят. Видяла толкова много от своя софийски прозорец.

 

А тя продължава да гледа събитията „от своя прозорец“. „Наблюдавам, вслушвам се“. Едно малко обяснение – за неразделното бастунче – подсказва, че този „поглед от прозореца“ донякъде ѝ е наложен принудително. Независимо от това, тя не ограничава контактите си. Наясно е с подготвяния преврат срещу Стамболийски. И усилено работи над спомените си, започнати още в Пловдив, в дома на близката ѝ приятелка Дора Бракалова. Вече е готова и с френския им вариант. За да възкликне накрая, че тези спомени, „печатани във Франция и издадени в Париж, бидоха толкова симпатично посрещнати от чуждия свят“. Книгата ѝ наистина има успех, налична е в каталозите на големите световни библиотеки.