Интервю с Кристина Крумова, редактор в издателство, поетеса без стихосбирка и помощница на Калин Терзийски при писането на романа му „Аз и Бог“
Разкажи за себе си с няколко изречения. На какви периоди делиш живота си? Съзираш ли разминаване между оценката на другите за теб и твоята самооценка?
Същинско дете на прехода съм, според единния граждански номер, който започва с 89. Извлякла съм както позитиви, така и негативи от този факт, но като цяло смятам, че ние сме изгубено поколение, по-скоро в позитивния смисъл. Културното влияние върху нас е толкова наситено, че се размива и ни оставя момент за свободна мисъл. Можем да минем както за гръндж, така и за чалга поколение и всичко между тях също ще бъде вярно. А най-хубавото е, че можем да бъдем и двете едновременно.
Колкото и банално да звучи, деля живота си на преди и след алкохола, който всъщност открих доста късно – на 27. Заради романтиката на „Клуб 27“ ми допада да си мисля, че в известен смисъл една част от мен умря тогава. Отърсих се от очакванията на обществото и пропагандираните идеи за „успех“ и „реализация“. Открих и оцених идеята за свобода. Все още продължавам да я търся с ясното съзнание, че този процес безкомпромисно потъва в спиралата на времето, с което никога не съм се разбирала, и вероятно ще продължи, докато не умрат и последните остатъци мисъл от мен.
Навикът да се съобразявам с оценката на другите за мен е нещо, с което се боря, откакто се помня. Това е един от най-вредните пороци, които биха могли да съсипят разумно човешко същество. Подчертавам разумно, защото липсата на определено количество разум е предпоставка за категорично опасни за обществото действия и идеи, които са се проявявали неведнъж в историята на човешкия род.
Като малка сигурно си си играла с онези кукли, на които им казваха „неваляшки“ – те винаги се изправяха. Има ли нещо в теб, което ти помага винаги да се изправиш?
Страхът. Страхът ме поддържа жива и едновременно с това ме кара да мечтая за смъртта всеки ден. Страхът от липсата на любов, от липсата на красота. Страхът от безвъзвратното. И насладата от същото това безвъзвратно. Всеки ден поглеждам дъщеря си като за последно. Попивам всеки изгрев, всяка морска вълна и всеки пролетен аромат, всяка смислена буква, всеки удар на собственото ми сърце е чудо, на което се дивя. Разбира се, радостта и тъгата са любовници. Играят играта си в отбор. Затова го има и изкуството – опита на мисълта да се справи със страха в най-тъмните му форми.
Как преценяваш времето, в което живеем? Коя е основната му черта? Ако би могла да избираш, в коя историческа епоха би искала да живееш?
По-често съм благодарна да живея в собственото си време, отколкото обратното. И вярвам, че всички имаме своите причини за това. Повечето от нас щяхме да бъдем отдавна в историята, ако не живеехме в индустриално развито общество. Медицината, свободата да пътуваш, достъпът до информация, признаването на първични, изконни човешки права… Но осъзнаването на тази благодарност ни дава и абсолютното право да бъдем недоволни. Проблемите на днешното общество са стряскащо много. Преди всичко останало, и да, дори преди зловещото климатично настояще, аз бих извела тоталната културна липса в глобален мащаб. Културата винаги е била политика, най-устойчивата политика, но глобализацията и технологичният прогрес я изродиха в неподозирани мащаби. Не отричам съвременните постижения, но те са по-скоро изключения от масата. В този контекст бих се върнала в началото на XX век. В пролетта на днес. Когато изкуство, ценности, наука – всичко цъфти и дава плод. Днес тези плодове са започнали да гният и ни остава надеждата да оживеем до края на зимата. Във всеки смисъл.
Живяла ли си навън?
Прекарала съм три години в Уелс, Великобритания, където съпругът ми завърши бакалавър. Най-мизерните три студентски години, с най-красивите залези и най-силните ветрове. Заминахме с идеята да устроим живота си там, но се върнахме с още по-категорична увереност.
Тази година затънахме до гуша в избори. Вълнува ли те политическият живот, следиш ли героите му? Ще гласуваш ли?
Когато се прибрахме в България, бях уверена в гражданската си позиция, нейната яснота и дори обмислях да поема активна политическа кариера. Исках да бъда полезна! Тъжно и наивно от моя страна. Щастлива и благодарна съм, че разумът ми се върна навреме. Следя събитията частично, опитвам се да съм информирана, но отдавна изгубих надежда, че в България нещо съществено ще се промени, докато сме живи. Вярвам в еволюцията, не в революцията. В тази връзка най-много се осланям на културата, на изкуството. Ние, тези, които създаваме изкуство, сме отговорни за развитието на обществото много повече от политиците. Ние възпитаваме ценности и естетика. А какво е интелектът, ако не усещане за естетика?
Ще гласувам, разбира се. Да гласуваш е като да рециклираш, да пестиш питейна вода или да не хвърляш фасове в гората – най-малкото, с което можеш да си полезен на това общество, от което си част, независимо дали ти харесва, или не.
Ти си поетеса без стихосбирка. Защо?
След колебания, продължили няколко години, и някои плахи опити, сега съм спокойна, че избрах да не издавам книга. Въпросът е твърде сложен и изисква дълъг отговор, но ще се опитам да се вместя в няколко изречения. Точно този културен ступор, за който говорих преди малко, се отразява в българската литературна действителност с всичка сила. Литературата, поезията се обезцениха. Всеки пише, всеки издава книги, никой не чете. Четем се взаимно, на приятелски начала. Липсват редактори, критици, издателства, които да подбират и възпитават вкус и усещане за качество у читателя. Тук нещата се случват на принципа „приятел на приятел“. Решението да НЕ взимам участие във всичко това, да не бъда част от ситуацията, е моят миниатюрен бунт срещу нея. Разбира се, продължавам да пиша. Нещата ми са достъпни в социалните мрежи и всеки е свободен да ги чете или не, а най-голямо удоволствие ми доставя живият контакт с публиката. Обичам да правя нестандартни четения. Единственото литературно четене на Централна гара, например, съм реализирала аз. На перона. Чела съм във военното поделение в Мусачево („Ядрена, химическа, биологическа защита и екология“). Това са едни от най-ценните ми спомени и се надявам да успея да създам още подобни.
Какво искаш от поезията? А знаеш ли какво иска поезията от теб? Кои съвременни български поети цениш и следиш?
Отмина времето, в което исках нещо от поезията. Моето по-незряло аз имаше изисквания. Днес, в този момент, поезията е единайсетият ми пръст – понякога го мразя, но не бих го отрязала за нищо на света. Аз съм (своята) поезия. Понякога се мразя, но продължавам да не умирам. Харесвам поезията на Аксиния Михайлова, Елин Рахнев, Иван Ланджев, Илко Димитров.
Помагаше на Калин Терзийски в писането на последния му роман – „Аз и Бог“. В какво се изразяваше работата ти? Имаше ли моменти, когато искаше да зарежеш всичко? Доволна ли си от резултата? Как мислиш, успя ли този роман да стигне до читателите?
С Калин работихме по „Аз и Бог“ около две години. За мен времето, прекарано с него, беше и продължава да бъде изключително ценно. Двамата опитахме и успяхме да подредим мислите му в книга и смятам, че се получи повече от добре. „Аз и Бог“ е повече от книга. Романът е философия. Често е болезнен за четене заради истините, които крещи в лицето ти, но хванеш ли го, не можеш да го оставиш до последната страница. Определено смятам, че стигна до читателите. „Аз и Бог“ не е книга, която се чете само веднъж.
Работиш като редактор в издателство. Имаш поглед върху живота на книгите. Какви са проблемите пред българското книгоиздаване от твоя гледна точка?
Щастлива съм, че имам възможността да работя с текст, с езика. Както споменах и по-горе, много важни моменти липсват в българското книгоиздаване. От гледната точка на човек, който е от двете страни, си мечтая да се установи баланс между възприемането на книгата като изкуство и като маркетингов продукт. Книгата Е и двете едновременно и всяко залитане в едната посока ощетява самата нея. В издателството, в което работя, се стараем да поддържаме този баланс, но той е особено важен при онези, които издават съвременни български автори.
Каква искаше да станеш като малка?
Имала съм различни виждания по въпроса за бъдещата си професия. Но от съвсем мъничка винаги повтарях: „Каквато и да стана, ще пиша“. Явно, още невръстна съм осъзнавала ясно, че с писане пари не се изкарват. Забавното е, че едновременно с това винаги съм мечтала за замък. Истински замък, от XV век например, в Италия. Това, предполагам, е част от подкожната поезия, приказката, с която съм се появила тук. А приятелите ми не спират да ми повтарят: „Кристина, приказки няма!“. Но дали ще живея във вълшебна приказка, в роман на Стайнбек, филм на Тарантино или песен на TheDoors, това е решение на деня и е мое.
ПРИЛОЖЕНИЕ
Калин Терзийски: РАБОТАТА С КРИСИ
Работата с Кристина Крумова е забележително преживяване. Когато писахме заедно „Аз и Бог“, основното, което правехме, беше следното: аз говорех, а тя слушаше. Това би могло да е разочароваща декларация – че какво толкова забележително има? Въпросът е в количеството. Образно казано, за да извадя няколко люспи злато, аз пресявам тонове груб чакъл и сив пясък – а ситото съм аз, но го държи Криси. Аз говоря и внимателно наблюдавам лицето ѝ – и чета по него каква е реакцията на „човека, тоест – и на бъдещия читател, на бъдещия приемник на идеите ми. Тя не е кой да е човек, тоест – това е „само нейната реакция“, но аз избрах именно нея, защото е интуитивна, умна, неопорочена от академични „нахлувания“, образована точно както е един умен човек – така че образованието да не задушава човека. И аз искам да имам точно такива читатели – като нея. А темите и идеите, които обхваща моят „разказ“ – който се точи много месеци – се простират от феноменологията и структурализма, през живота на амазонските индианци, до случки от живота ми, от низините, от подмолите на живота, от кошмарните нощи на градския живот. Тя слуша, а след това говорим. И накрая аз пиша, а тя чете. Казва какво мисли. А дали аз се съобразявам с казаното от нея – да, винаги – но това не означава, че непременно променям текста, по-скоро използвам нейните изказани съображения за ново размишление. При писането – както при повечето неща – важен е и процесът, освен продуктът. Тоест – въпросът е: Колко израстваме, пишейки книга? А с Криси – аз мисля – много!
Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
