Спомням си, че през 80-те години, по времето на комунизма, у нас се бяха намножили хора – обикновено заемащи ръководни административни, академични и стопански длъжности – които бяха придобили удивителната способност не просто да говорят, но направо да мислят не със собствените си глави, а с блокове от цитати, изработени от „Партията“ и периодично осъвременявани във връзка с актуалната нашенска и международна ситуация. Ролята на личността в тази своеобразна „дискурсивност“ се състоеше единствено в това цитатите да бъдат комбинирани и навързвани във връзка с конкретния повод, по който се (слово-)произвеждаха.
Например: „Мирното съвместно съществуване, другари, днес е без алтернатива, но съревнованието между двете антагонистични обществено-политически формации, с неминуемост, доколкото се подчинява на обективните закони, формулирани в марксистко-ленинското учение на историческия материализъм, ще доведе в близките десетилетия до пълната победа на социалистическата общност от държави, крачещи все по-уверено по пътя на развития социализъм и качественото повишаване на стопанското благополучие и техническия просперитет на…“ и т. н., и т. н.
Сетих се за тази удивителна способност да се мисли с мисли, изработени извън съзнанието на собствено мислещия ги субект, във връзка с онова, което наблюдавам като поведение на повечето „официални“ медии у нас. По презумпция те би следвало да отразяват събитията, мислите и настроенията, битуващи в обществото. В действителност обаче техните усилия са насочени най-вече към това да произвеждат (обществени) мисли и настроения, които обществото да започне да „отразява“ – да мисли и да усеща себе си с тях, да се самопреживява посредством тях. Нещо значи много подобно на мисленето и говоренето с блокове от цитати. Пределната цел на това занятие в наши дни е постепенно цитиращите ги да престанат да осъзнават, че ги цитират и да се изпълнят с убеждението, че сами мислят, чувстват и желаят онова, което са им внушили, че трябва да мислят, чувстват и желаят.
Дайте си сметка например, че в последния месец и в навечерието на старта на предизборната кампания за президент и парламент – ние, с усилието на казионните медии – трябва вече да сме започнали да чувстваме, че от година време (от избухването на протестите през лятото на 2020 г.) пребиваваме в един „тежък исторически момент на разделение и противопоставяне“ – разделение, което ни е докарало „като нация“ до такава „безпрецедентно тежка политическа криза“, че ние (именно „всички ние“) вече настоятелно сме започнали да искаме на сцената да се появи фигура, която „най-сетне да сложи край на това пагубно противопоставяне“ и да „обедини отново всички българи“.
Фокусът тук всъщност е в това, че никой не е верифицирал обективно, че „ние всички“, т. е. „нацията“ сме травматично „разделени и противопоставени“. Още по-малко пък някой е потвърдил – социологически, психологически и т. н., че пак „ние всички“ сме се изпълнили с желанието „да сложим край на безпрецедентната политическа криза“ и да извикаме настойчиво фигура, която да обедини именно „всички българи“. Напротив: именно социологическите данни ни свидетелстват, че „българите“ днес са с нагласа да гласуват за различни партии, които сумарно (и ето това най-много притеснява производителите на „цитати“) да произведат едно народно представителство, което пак няма да позволи на онези, срещу които избухнаха протестите през 2020 г., да излязат от своята изолация. Тоест противопоставянето – на тези именно сили (а не на „една част от нацията“) съвсем не се е изчерпило и не се е заменило от едно горещо желание за „обединение на всички“.
По същия начин абсолютно обективно неверифицирано все още е и някакво „широко обществено разочарование“ от президента, който „настрои една част от българите срещу друга тяхна част“, защото, видите ли, бе „партиен“. Разочарование, прераснало днес в решимост да се избере „безспорно непартиен“ такъв – антагонистичен на „генерала с пагоните“, „генерал на духа“. В действителност избирателите са в готовност масово да дадат гласа си (скоро ще видим в какви пропорции) за поне трима кандидати за президентския пост. Каква е целта тогава на тази произведена извън обществото картина на „настроенията на обществото“, която така настойчиво му се поднася като неговата собствена? Ами именно тази – то да я възприеме като цитиране на собствените си настроения и нагласи и – щом е цитиране на неговите собствени нагласи – да започне и да ги преживява като свои.
Ще бъда напълно откровен – разбирам в чия полза се извършва въпросната манипулация. Защото не „нацията и обществото ни“ бяха разединени, както гласи първият „блок от цитати“, който следва да бъде усвоен и интериоризиран от хората, а много по-точно една значителна част от обществото ни от миналата година започна непоправимо да се „разделя“ с олигархичната мрежа, създадена и олицетворявана от политическата партия ГЕРБ. Започна да се „разделя“ и с фасциниралия голяма част от него народен „бате“ Бойко. Започна да се разделя, но, видите ли, не пожела „да се събере“ и с чисто церемониалния ѝ опонент БСП. Ето защо производителите на „цитати“ отначало разделиха политическите сили на „протестни“ и видите ли – „системни“ партии. С което трябваше да накарат обществото да заповтаря, че първите не правят и няма да правят в Парламента нищо друго освен и там да „протестират“, т. е. да вършат изцяло негативна работа в противовес на „системните“ партии, на които чисто и просто ще се пречи да правят политиката на обществото.
Нека се забележи, че на този първи етап от манипулацията олигархията и ГЕРБ отчаяно търсеха фигура, която да ги извади от изолацията, в която попаднаха заедно с уж „системните“ си опоненти от БСП и ДПС. Търсеха фигура, която някак си отново да ги „събере“ с (всъщност) разделилото се не помежду си, а с тях, с тях общество. Да ги събере, ако не с други, отначало поне с десните партии „на протеста“. Защото – заповтаряха производителите на „цитати“ – „десницата не бива да остава разделена, както я разделиха „протестърите“ и я заплашиха с изместване от „комунистите““. Поради което се заоглеждаха за фигура отпреди раздялата на обществото с ГЕРБ. Например, Петър Стоянов. Е, за негова чест той им отказа, макар и с не особено адекватния аргумент, че, уви, „десните“ (сиреч от „протестната“ ДБ и от „стигматизирания“ ГЕРБ) май не били в състояние да се обединят от него срещу „лявото“.
След това дойде чудесният повод с неадекватните хора на Слави Трифонов – ИТН, които направиха всичко възможно вместо за „десните“ и „левите“, за „протестърските“ и „системните“ да се заговори въобще за неспособните „политици“ – за „политици“-те, които довели „разделението на обществото“ до същинска „политическа криза“ и да се накара същото това общество да се заоглежда за избавител, който ще събере… „българите“ изобщо срещу „политиците“ изобщо. Всъщност ще нареди ГЕРБ сред „българите“ и така най-сетне ще го измъкне от изолацията, в която го поставили „политиците“. И ето – към днешна дата се произведе „цитатът“ за „генерала на духа“, който най-сетне трябва да ни избави от „генерала на войната“. Той – „генералът на духа“ ще обедини не просто „десния“ ГЕРБ с изправилото се срещу него „протестърско ОФ“ и така отново ще го декапсулира, както се предвиждаше да стори „десният обединител“ Петър Стоянов. Ще обедини вече „едната част от дълбоко разделеното ни общество“ с другата негова част, „пагубно изправила се срещу първата“ и така довела го почти до ръба на „катастрофа“.
В действителност, разбира се, ще декапсулира ГЕРБ сред остракиралото го от себе си общество. В действителност казвам, но само ако това общество продължи да съобразява нещата със собствения си ум, ако продължи да ги вижда със собствените си очи. Ако не започне да ги мисли през произведените „цитати“, претендиращи да отразяват собствените му мисли; ако не започне да ги вижда през произведените „цитати“, претендиращи да отразяват собствените му виждания. Защото – и ето, мисля че в това е целта на занятието: тогава ще усети, че наистина е, както му казват, „дълбоко разделено“, че е страшно травматизирано от „политици“-те, че е в „безпрецедентна политическа криза“ и значи трябва, трябва да се отдаде в ръцете на един „генерал на духа“, на един автентичен „не-политик“, та да бъде най-сетне спасено.
От спомена си за не дотам далечното минало, с който започнах, знам че това, уви, е възможно да се случи. Далеч по-лесно е да мислиш не със своя ум, а с „блоковете от цитати“ при това не спуснати ти властно и безапелационно „отгоре“, както тогава, а лукаво внушавани ти като отразяващи твоите собствени мисли и настроения. Както тогава обаче, така и днес, с тези вкарани в главата ти мисли (и при всички случаи користно), мисли някой конкретен друг, притаил се с надежда зад инсталирания „генерал на духа“.
Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
