По непроследимите пътища на асоциациите у мен изникна ясният спомен за разказа на мой приятел, изгубил майка си в невръстна възраст. В съзнанието смъртта на майка му се свързвала с това, че ще трябва да има нова майка, не можело човек да бъде в състояние без майка. Не знаел кое го тревожело повече – мисълта за хипотетичната нова майка или смъртта на истинската му майка. Предпочитах да ме нямаше, отколкото да имах нова майка. Ако сега отново трябваше да избирам живота си, аз отново бих избрал същата майка, макар и мъртва, макар и да съм наясно какво би ми причинила ранната ѝ смърт, така беше завършил разказа си моят близък.
Или ако обърнем перспективата и си представим родители на умряло дете. По същия начин те биха отхвърлили мисълта за друго, но живо дете. Те биха искали да имат единствено това дете, макар и мъртво, но същото дете. Не биха го заменили за нищо на света за друго дете, макар и живо. Живото дете не би било тяхно. Тяхно е единствено мъртвото.
Или ако се вгледаме в историята на осиновените деца, които в мига, в който разберат истината за себе си, веднага се впускат да търсят истинските си родители, които са ги изоставили. Не си дават сметка за болката, която причиняват на осиновителите си, те някак си априори я заслужават, те дори заслужават да бъдат пренебрегнати в полза на онези родители, които са ги изоставили. Понякога тези атавистични чувства са толкова силни, че децата не успяват да ги прикрият. Въпреки че съзнават, че на осиновителите си дължат единствено благодарност заради избавлението от кошмара, който би представлявал животът им без тях, нещо отвътре напира към онези, благодарение на които са дошли на този свят.
Поривът към биологическите родители е именно заради биологическото раждане. Без него нищо е нямало да се случи, нито добро, нито лошо. Нямаше нито да бъдат изоставени, нито да бъдат осиновени, нямаше да присъстват в света и да участват в живота. Щяха да бъдат небитие.
Ние се появяваме на този свят от нищото. Преди зачатието нито една клетка от нашето тяло, нито духът ни са съществували. Не само не сме били формирани като личност, били сме небитие. Дори е парадоксално да се каже „били сме“, след като изобщо ни е нямало. Нонсенс е да се каже, че сме били нищо, тъй като нищото не съществува.
И се появяваме на този свят от небитието. От този момент вече „сме“. Сливаме се с това наше „сме”, обикваме го, обикваме и родителите, благодарение на които сме в света. Единствената творческа сила е любовта – от любовта се раждаме, започваме да обичаме света и тези, благодарение на които сме в света. И това е не благодарност към тези, които са ни родили, а именно любов.
Изоставеното дете търси своите биологични родители не от благодарност към тях, а от любов. Тя е друга любов, първична, вродена, изначална. Но и безкористна. Тази първична любов не е инстинкт. Инстинктът служи за нашето оцеляване. Инстинктивна е любовта на майката. Любовта към биологичните родители, които са изоставили детето си, не служи по никакъв начин за неговото оцеляване. Дори обратно – то е можело да загине, след като е било изоставено. Чрез любовта към биологичните родители изразяваме благодарността си, че сме се появили на този свят, че сме получили живот. Животът е това уникално явление, без което ние не съществуваме.
Животът е универсалното съ-битие както между човека и Бога, така и между човека и човека. Както и между всичко живо на този свят. Тъй като животът произтича пряко от любовта, той неизменно поражда любов. Любовта е начинът на проявление на живота, начинът на съществуване. И най-примитивното същество по някакъв начин обича нещо.
Любовта към починалите ни родители, освен неразривната ни връзка с тях, е и безкористната ни благодарност за нашето съществуване. Ние се появяваме на този свят като неповторими личности и това се дължи точно на този баща и тази майка. Ако единият ни родител беше друг и ние щяхме да бъдем други. Не знаем какви, но други.
Многото деца на двама родители винаги са коренно различни едно от друго. Това е ясен показател, че при зачеването и раждането на всеки човек има още някакъв съществен фактор освен двамата родители. Някои хора го знаят, търсят го и влизат във връзка с него. Започват да го наричат Татко, както родителя си. Започват да му се молят, да му благодарят, да му се изповядват, да го търсят за съвет. Установяват с него такава близка и топла връзка, както с родителя си.
Днес ние вече знаем, че Божият код, който прави всеки от нас уникален, е човешкият геном. Тъй като той съдържа три милиарда букви, е разчетен едва в началото на нашето хилядолетие. Но човекът винаги е знаел неговото съществуване така, както има музиканти, които свирят по слух, без да познават нотите. Божият код ни говори с езика на любовта, а първото, което обикваме, са тези, благодарение на които се появяваме на света.
Човек се явява родител не само на своите деца. Тъй като Творецът е вдъхнал на човека творческа природа, той има непрестанен порив да създава, да твори. Писателят например е като родител на своите книги. Той ги обича като свои деца. Един писател не предпочита ли да бъде автор на точно тези книги, макар и не така успешни, отколкото да бъде автор на чужди книги, но много по-търсени от публиката? Тук също съществуват изключения. За съжаление ние знаем примери и в чуждата, и в нашата литература, когато имена на писатели стоят на кориците на книги, написани от други писатели. Тези имена са печално известни и няма нужда да бъдат споменавани.
Ето тези примери и разсъждения се сляха в съзнанието ми в един мистичен възел, който е трудно да бъде артикулиран. Но горе-долу той е следният – дали нашето подсъзнание самò знае, че трябва да носи кръста си такъв, какъвто е, дори без да е чувало и вниквало в Христовия призив? Дали това е подсъзнанието или кръвта, или духът, които говорят в нас? Дали Христовият призив не е дълбоко закодиран в личността ни още с появата ни на света? И затова всеки носи своя кръст, който е толкова уникален, колкото и всяка личност. Ако за миг се разколебаем и пожелаем друг кръст, скоро осъзнаваме грешката си и отново понасяме своя си кръст.
Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
