През 70-те и 80-те години Хайтов е един от писателите, осъзнал изключителната необходимост и потребност за българското общество да се извадят на бял свят позабравени личности, важни за поддържане

на националното самочувствие

1

Историята на българската литература през последните години – предимно във върховите изяви на неколцина белетристи – ни дава не само богат материал за наблюдения и размишления, но и привлича вниманието ни към един удивителен факт. Именно писатели, а не историци, социолози или социалпсихолози постигат действителните дълбочини и проникновения на разрезите и анализите както на социалното битие на българското общество, така и на съзнанието и душата на отделния човек. В такъв план прозаици като Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Камен Калчев, Николай Хайтов, Генчо Стоев, Васил Попов, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Дико Фучеджиев, Ивайло Петров и др. с най-добрите си произведения всъщност играят ролята на своеобразни рентгенографи на пулсациите и трансформациите в соци­ума и в душата на отделния индивид. Ето защо българските поколения през ХХI век вероятно непрекъснато ще се връщат към препрочита на техните творби, за да си отговорят на главните въпроси, свързани със състоянието и динамиката на българското общество през ХХ век.

Една от най-интересните фигури в тази плеяда без съмнение е Николай Хайтов – емблематично, ярко и противоречиво явление в българската литература. Още неговите първи публикации и книги вдигат шум около името му и твърде често това е нелитературна шумотевица. Причината е не само в конкретния текст, но и в самия характер на автора – чепат, остър, конфликтен, настъпателен. За половин век перото на Хайтов ражда над 60 книги – проза, публицистика, есеистика, пътеписи, пиеси, документални изследвания, краеведски анализи и т.н.

Още ранните публикации насочват нашето внимание към няколко съществени и характерни особености на неговия талант. Първата ни припомня традициите на голямата българска проза и публицистика от края на XIX и началото на XX век. Става дума за значението на писателя не толкова като автор на конкретен текст, колкото и като народен трибун, ярка обществена фигура, която и със своето творчество, и с поведението си играе ролята на своеобразен нравствен и духовен учител на обществото. Така в народното съзнание са се съхранили Захарий Стоянов, Алеко Константинов, Иван Вазов, а малко по-сетне Елин Пелин и Йордан Йовков. Един глобален поглед към духовното наследство на тези велики писатели и духовни учители на нацията ще ни разкрие как главната цел на тяхното творчество е да покаже саморазгръщането на националния характер и неговото проектиране върху националната съдба чрез съдбата на отделния човек. Както и обратната дифузия – отражението на индивидуалната воля, морал и съзнание, решителност и самоотверженост или плахост и конформизъм върху съдбата на Отечеството.

2

Двете книги, които носят на Николай Хайтов огромна известност, са “Шумки от габър” и “Диви разкази”. Те имат почти феноменален успех – преиздавани десетки пъти в милионни тиражи само в България, превеждани на над 25 езика също в милиони екземпляри и получили оценката на именити български и чуждестранни критици и писатели. Тези две книги са причината името на Николай Хайтов все повече да започва да се обгражда със славата не само на един от най-ярките съвременни български писатели, но и последователен и яростен борец за защита на българската национална идентичност. Тук се натъкваме на двустранен процес на взаимно влияние и проникване. От една страна, творбите на Хайтов се опитват да следят пулсациите на индивидуалните характери на героите и чрез тях да очер­тават широка и многопластова обществена картина. А от друга, самите творби се превръщат в своеобразен катализатор на определени социални процеси. Или най-малкото, спомагат за тяхното ускорено разбиране и приемане в българското общество.

С удивително постоянство повече от половин век Николай Хайтов продължава тази борба. И главните му оръжия тук са прозата, публицистиката, краеведските изследвания и непрестанните полемики.

Да надникнем във вълшебния и същевременно пределно реалистичен свят на “Диви разкази”. Спонтанно и естествено тук се пораждат паралели със сътвореното от други големи български писатели. Ако Йордан Йовков е романтичният певец на Добруджа, а Елин Пелин е реалистичният художник на селото в Шопско, Хайтов внася в българската литература темата за Родопите. Всъщност “Диви разкази” е вълнуваща поема за Родопа планина и отделните разкази са като части или фрагменти от тази поема. Героите са децата на тази особена планина. Като че ли те са облъчени от духа на древните мистерии, сякаш светлините и сенките на орфизма налагат печат над всяка тяхна мисъл и действие. Родопите са толкова различни от другите български планини.

В тях има някакво мистично съчетание на човешка одухотвореност и отвъдна съзерцателност. И тази особеност определя магическата привлекателност на Хайтовите “Диви разкази”. Те ще ни поразят както с голямата вътрешна динамика на сюжета, с драматургичната енергия при разгръщането на характерите, със суровия, почти груб, като че ли с топор насечен, слог (а такива чепати, резки, необработени са и някои от героите, както е в “Мъжки времена”, “Мерак”, “Ибрям-Али”), така и с фееричността, изграждането на повествованието като разказ видение, използването на думите и фразите като чуруликаща вода, ярката пластичност на извайваните характери (“Страх”, “Сватба”, “Изпит”). Трети път ще ни порази психологическата дълбочина на авторовото проникновение (“Дервишово семе”, “Магьосникът от Брезе”, “Козият рог”).

Любопитно е да направим паралел между “Диви разкази” и “Шумки от габър”. Сякаш и в двете книги главният герой е планината или природата, най-общо казано. Но ако в “Диви разкази” писателят повече се интересува от могъщото излъчване на планината или планинското, което о­формя душата на отделния герой, то в “Шумки от габър” той търси в природната хармония – в дървото, камъка, водата, вятъра, птицата, дивеча – Човешкото, отраженията и преображенията на човешката душа. “Шумки от габър” също е своеобразна поема, даже тук невидимото присъствие на поезията е почти структурообразуващ елемент на книгата. С поетични пулсации са белязани сравненията между Родопа планина и Странджа, с поетични думи авторът изследва душата на леса, където отделните дървета – габър, бук, борика, мура, дъб, ела, липа, бор, чинар, бреза – са като отделни инструменти в един гигантски хармоничен ансамбъл. Сякаш човешки одухотворени са тези отделни инструменти, когато говорят помежду си, бърборят, тръбят, шепнат, пеят. Ето фрагмент от прелестното есе, дало название на цялата книга “Шумки от габър”:

“Един е вятърът, но горската песен е винаги различна. А това е, защото в гората има най-различни шумки. Стъпили на тънките си и високи токчета, шумките на планинската осига започват да се клатят и при най-малкото подухване на вятъра танцуват, извиват се, превиват се и как ли не, накъде ли не, а ситният им трепет произвежда звуци, наподобяващи шумоленето на есенни приспивни дъждове. Те са монотонни като мълвата, без интонации и сърдечни изблици, успокоителни, безметежни, но и... безполезни.

Иглиците на бора са нещо съвършено друго: дръжка, талия – всичко е събрано в един бодил, в една забита на дървото струна, която реже вятъра, и вместо тя, струната – трепери насеченият вятър. От това е оня малко тъжен и болезнен вой, който идва от бориките във ветровито време и наумява виене на глутници.

Между словоохотливата бъбрица-трепетлика и суровия тържествен бор се помества цял оркестър от дървета с най-различна шума (свирки, свирчици и струни). Яворът, макар че е клонат и мощен, мелодия не прави, но затова пък металният звук на едрото му листе с нищо не може да се замени, защото е потребно да се сплаши дребосъкът из гората с внушителни и драматични звуци. В такива случаи яворът е безподобен: той блъска чинелите си до пресипване – листата му наистина наподобяват чинели, и, послушен на всички ветрове, не спира, докато вятърът не каже стига!

Гръмогласен като него, но не тъй сприхав е дъбът. Той не бърза при първото появяване на вятъра да шуми и да плющи. Дъбът се нуждае от подготовка, въодушевление, от убеждение, че вятърът е истински вятър, а не капризна фукотевица. Тежка, тапицирана с мъх и кожа, дъбовата шума мъчно заиграва, но щом веднъж се разлюлее – дъбовият лес може да се надпреварва и с океана.

На дъба се опитва да подражава зелената бука: и тя гърми, и тя шуми, и тя ехти, и тя като дъба се уж вълнува, но вслушайте се и ще разберете, че това не са вълнения сърдечни, а препирни за по-дебело място, пусто и пометено разхлопване на празни бъчви!”

3

Сътвореното от Николай Хайтов трудно се вмества в опре­делени жанрови граници. Класическите по своята архитектоника “Диви разкази” понякога внезапно ни предлагат народопсихологически наблюдения, а есеистичните “Шумки от габър” често съдържат ярки белет­ристични зарисовки. А на отделни места, както вече посочихме, дори откриваме стихотворения в проза. Но не жанровото определение е съществено при писатели от ранга на Николай Хайтов. Нещо друго е много по-важно тук, а това е постоянното усилие да се проследи движението на българския дух, саморазгръщането на българския характер, осмислянето на българската национална съдба, видени и претворени в проникновено слово. Словото на Хайтов почти винаги е осветено от свое­образен вътрешен огън – от огъня на националното самосъзнание и самочувствие. Този огън се поддържа от нашия автор не само с неговите прозаични и есеистични книги (като “Диви разкази” и “Шумки от габър”), но и с книги като “Хайдути” – блестящо възкресяване на легендата за Румяна войвода, Ангел войвода, Чавдар войвода, Петко войвода.

През 70-те и 80-те години Хайтов е един от първите български писатели, осъзнал изключителната необходимост и потребност за българското общество да се извадят на бял свят позабравени личности, важни за поддържане на националното самочувствие и формиране на характера на новото поколение. Най-яркият пример тук е възкресяването на легендарната фигура на Капитан Петко войвода. И никак не е случаен грандиозният успех на телевизионния сериал по сценария на Хайтов. Очевидна е по това време жаждата в българското общество за примери от по-близкото или далечно минало, които да бъдат за новото поколение като нравствени и волеви ориентири. Освен това с този сериал Хайтов разчупва и едно съществуващо дотогава клише: лошите турци – добрите българи. Тази щампа е отхвърлена от богатия, изграден с изключителна художествена дълбочина и плътност характер на Капитан Петко войвода. Така, от една страна, Хайтов възкресява характери и образи, които озонират националното самочувствие, а от друга – прави това не с клишета и нови идеологеми, а чрез живи, ярки, многопластови, пластично изградени характери.

А онова, което Хайтов не може да изрази чрез формата на разказа, есето, сценария, го излива в пътеписа. Спокойно, плавно, достолепно, на места даже витиевато е пътеписното повествование при Хайтов. Понякога той ни напомня Вазовия маниер на изграждане на пътеписа. Само автори, които познават българската природа и които обичат българската душа, раждат такива творби. Най-точна илюстрация тук са “Светогорски записки” или пътните бележки за Странджа, за Магурата и “Из Лъките”.

4

Още от самото начало Николай Хайтов изпитва неудържимо пристрастие и към краеведските изследвания. В съвременната българска литература няма друг автор, който да е отделял толкова много време за на пръв поглед досадните проучвания и справки, нужни за едно краеведско изследване, както на книги за миналото на Асеновград, на Яворово, Девин, Смолян и т.н. Но той твърде добре осъзнава значението за днешната ни култура и съдбоносната роля при съхраняването на националната идентичност и памет от написването на историята на едно село, град или проследяване развитието на определени занаяти и обичаи в някое населено място.

И друга особеност сродява Хайтов с традицията на голямата българска литература – полемиката, потребността и с оръжията на публицистиката да се отстояват определени принципи и цели. Най-яркият пример тук са филипиките и памфлетната война около гроба на Левски. В продължение на няколко години Хайтов води епически сражения с десетки автори – архитекти, археолози, публицисти, историци и други, за да докаже, че Васил Левски е бил погребан в черквата “Св. Петка Самарджийска” в центъра на София.

В резултат на тази гигантска полемика, в която нашият автор успя да приложи много и значителни аргументи в подкрепа на своята теза, се родиха три книги, които представиха тезите на страните в дискусията, редица документи, стенограми и т.н. Почти по същото време той не се поколеба да започне и друга война, пак сам – нова полемика с историците, която също се затегна и трая няколко години. В този случай спорът беше главно за ролята на българомохамеданите в Априлското въстание. Хайтов спореше и опровергаваше твърденията, че българомохамеданите са играли ролята на палачи при потушаването на Априлското въстание.

Едва ли ще е пресилено да кажем, че една от главните характеристики на личността и твореца Николай Хайтов е филипиката, спорът. Две ярки и определящи съществени негови творчески търсения книги също са родени в полемика. Първата е “Бодливата роза”. Почти 20 години преди темата за екологията и опазването на природната среда да стане актуална, Хайтов се насочи към нея. В “Бодливата роза” той предупреждава, че ако човекът продължава така варварски да се отнася към своята природа, последствията ще бъдат непоп­равими. Днес виждаме, че за съжаление пророчествата му се оказаха верни. И каква тънка невидима духовна връзка свързва “Бодливата роза” и “Шумки от габър” – ако искаме да съхраним своята душа и вътрешно равновесие, трябва да опазим природата, внушава ни и с двете книги авторът.

Но не само темата за опазването на природната среда вълнува години наред Хайтов. В яростна полемика за чистотата на българския език и неговото преподаване се ражда и “Вълшебното огледало”. Отново самотен, но непоколебим, Хайтов разменя словесни шпаги с професори, лингвисти, семиотици, структуралисти, защитавайки българския език от нахлуването на чуждици, паразитизми, неофразеологизми и др. Днес виждаме колко проницателно е било писателското съзнание на Хайтов, за да се разтревожи от зловещата тенденция за пълзящо дехуманизиране, изсушаване и обезбългаряване на българския език и реч. Не само във вестници и други средства за масово осведомяване (главно електронните медии) авторите вече си служат само с по неколкостотин думи, голяма част от които са чуждици, трафарети и канцеларски клишета, но вече и в художественото слово, в творбите на редица съвременни автори виждаме трагичното обедняване и примитивизиране на техния език и стил. “Вълшебното огледало”, както и няколко други книги, съдържащи размишления по проблеми и личности на литературата и изкуството (например “Истини в сянка”, “Надникване в съкровеното”), ни помагат да надникнем в творческата лаборатория на Хайтов, да разберем генезиса на неговите творчески идеи, предпочитания и естетическа нагласа.

5

И в многобройните си публицистични текстове (статии, интервюта, памфлети, филипики, антрефилета, бележки и пр.) Николай Хайтов следва проверените традиции на класическата българска публицистика, чиито родоначалници са Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Петко Р. Славейков, Захарий Стоянов.

През целия си живот Николай Хайтов воюва срещу отродителите, майкопродавците и отцеругателите, които продават за паница леща българските национални интереси. За това публицистиката му е остра и безпощадна, твърде често язвителна и жлъчна и този факт през десетилетията му създава многобройни и често пъти никак небезобидни врагове. През последните години от живота си, когато той беше и председател на Съюза на българските писатели, изпод перото му излязоха няколко книги с ярка и безпощадна публицистика – “Време за разхвърляне на камъни” и “Който има ухо да чуе”, както и два тома “Троянските коне в България”. Ювеналовият гняв на художник-воин в безподобната по своята полемичност книга “Троянските коне в България” се пораждаше от многобройните примери на престъпно отношение на редица пишманполитици и лъжедържавници, които като колорадски бръмбари след началото на така наречения преход от 10 ноември 1989 г. опоскаха националното стопанство на България, предадоха суверенитета на Отечеството и родиха стотици примери на гнусно лакейничене и подмазвачество пред новите силни на деня, загърбвайки фундаменталните национални интереси.

Убедени сме, че публицистичните текстове на Николай Хайтов тепърва ще бъдат четени, препрочитани и анализирани от бъдещите изследователи, защото те са заредени не само със справедлив гняв и патос, но и съдържат редица почти пророчески предупреждения за опасностите, пред които е изправено Отечеството в непредвидимия водовърт на световните геополитически събития и процеси.

6

Николай Хайтов има рядката способност да усеща значението на конкретния факт или събитие, раждащи историчността на момента. Неслучайно повече от той четири десетилетия с удивителна прилежност и последователност той води дневник. Последните години ни поднесе няколко тома от този дневник. На пръв поглед някои от бележките и записките са без особено значение, даже отделни подробности могат да ни се сторят излишни и несъществени. Но ако внимателно прочетем дневниците на Хайтов, ще видим, че тяхното значение не е толкова и не е само в отразяването на лични творчески планове, авторови размишления, случки и събития с по-мащабно или по-камерно звучене. Те са своеобразна хроника на изминалите години. В тях невидимо присъства движението на обществените процеси, сложните разслоения и трансформации в общественото съзнание на българина. Четейки записките, ще можем да разберем както отделни исторически отрязъци от време с техните превратности, така и ще очертаем по-релефно образа на отделни личности или тенденции. Най-сетне, тези дневници са и опит да се улови духът на времето и в повечето случаи, трябва да признаем, това е плодотворен опит.

Още нещо впечатлява у личността на Николай Хайтов. Той не се съобразява с люшканията на политичес­ката конюнктура и за разлика от някои свои колеги, които до 10 ноември 1989 г. раболепно обслужваха тоталитарния режим, а сега с двойно подобострастие се стараят да се подложат на шумни еднодневки, самопровъзгласили се за политически елит, Николай Хайтов е последователен в отстояването на една достойна и нравствено извисена национална позиция на българския писател. С мащабното си духовно присъствие повече от половин век Хайтов работи за възвръщането първозданата роля и сила на българския творец, на значението му за оцеляването на Отечеството.

Автор: член-кор. Иван Гранитски