Ще стигнем ли европейските стандарти в една област, в която имахме безспорни успехи?
Може ли да съществува днес оперен театър безсериозна режисура? Абсурден въпрос. Но явно, че може... поне у нас. През дългите години на прехода, по "пътя ни към Европа", по нашите музикални сцени все още битува схващането, че режисурата е едва ли нещо "второстепенно", "излишно", "приложно" към спектаклите, които вече се правят и за десетина дни! Понякога и от хора с недостатъчна и дори съмнителна професионална подготовка – нерядко „импресарии”, които „ скалъпват” за броени дни спектакъла, за да го изнесат навън и да спечелят на гърба на бедните ни и гладни оркестранти и певци...
"Професията на оперния режисьор е измислена професия", заключи много убедено наш известен диригент- директор в разговор, в който напразно се мъчех да го убедя, че сценичната част в операта е не по-малко важна от музикалната, че нашата публика все пак е добре информирана и гледа големи европейски театри по телевизията. Но той реши да ми "натрие носа" и даде на един художник, без никаква подготовка и диплома, и най-главното - без професионално отношение към музиката, да поставя в "неговия" театър мащабни проблемни заглавия като: "Норма", "Тоска", "Аида" и дори „Отело” по Шекспир! И разбира се, резултатите бяха плачевни...
Да, това се случваше доскоро в театъра на един български град, но и не само там. На повечето от българските сцени / с изключение на столицата/ режисурата е занемарена - наред с истинските режисьори, поставят и непрофесионалисти, а и немалко от премиерите излизат набързо - със случайно, експромт, събрани от разни места състави, без намек за ансамбловост /по вината на диригентите/, при това на чужди езици, което до голяма степен нарушава рецепцията им. А и нашите певци се затрудняват особено с френските и немските текстове в оперите.
Примерите са много, като се започне от "Фауст" / преди време/ в Софийската опера и се стигне до „Лучия” в Стара Загора или "Човекът от Ла Манча" и „Любовен еликсир” в Русенската. Някой ще каже: "Не е луд този, който изяжда баницата..." Да, но защо да е така? Защо като една "оперна страна", дала на света именити певци-актьори като Борис Христов, Елена Николай, Люба Велич, Петър Райчев, Гяуров, Гюзелев, АнаТомова, днес България е на опашката в Европа по отношение на сценичната част, на режисурата, а и на сценографията. Да не говорим за т.н. "художествено осветление", за което у нас засега не може да се говори... Тук, разбира се, не бива да пропускаме и лошото техническо състояние и ограничените възможности на част от оперните сцени / особено Русе и Варна./ И защо немалко от нашите спектакли носят една овехтяла, читалищна естетика, ако въобще може да се говори за някаква естетика? Някои от тях са нещо средно между самодеен театър и костюмиран концерт със зачатъци от някакво действие и движение. Бих нарекъл тази „режисура” „влез- излез”. Тя е преди всичко патент на един бивш певец, който е професор и преподава режисура без да е учил такава!...Да, подобни спектакли сега могат да се видят сега и в Русе, и в Пловдив, Варна и Бургас, а преди време дори на сцената на Националната опера. Уникален в това отношение бе "Дон Жуан" в Русе, на Мартенските дни - 2006, "режисиран" от диригента В. Г.. Още на първите репетиции той нареди на младите и даровити певци да стоят почти неподвижни, с прилепени до тялото ръце, по време на цялото действие! Е, публиката наистина остана "удивена", а на втората премиера просто я нямаше...
Българската опера има стогодишна история. Началото й е скромно и съпътствано от огромни трудности – неразбиране, липса на средства, на база, обществена подкрепа, но в годините между двете световни войни тя определено става професионална, а от 50-те до средата на 80-те е в истински възход. Разбира се, повече в певческо, в музикално, отколкото в сценично отношение. В най-добрите сезони нашите трупи бяха желан гост по големите сцени на Запад, особено с руския и италианския си репертоар, в които жънеха успехи. / Ще припомня, че Софийската опера е била аплодирана дори в Париж и Виена! За щастие, е на високо ниво и сега./ . Да, нашите музикални театри жънеха успехи главно заради отлично комплектуваните си и добре балансирани щатни, постоянни солистични ансамбли от първокласни певци и артисти, звучните и гласовити хорове, добрите и гъвкави оркестри, но по-малко заради режисурата и сценографията, които, все пак, бяха на едно прилично професионално ниво - в традицията на реалистичния музикален театър, в естетиката на Константин Станиславски. Но по това време имахме две поколения солидно подготвени режисьори – професионалисти, които бяха учили или специализирали в Европа: Драган Кърджиев, Илия Арнаудов, Петър Райчев, Илия Иванов, а след тях - най-дълго и плодотворно работилите: Михаил Хаджимишев, Бохос Афеян, Стефан Трифонов, Николай Николов, Петър Щърбанов...Творци с различен темперамент и виждания, но всички те твориха с огромно увлечение и себеотдаване. И всички те правеха добър музикален театър! Но и диригентите, с които работеха : Асен Димитров, Добрин Петков, Руслан Райчев, Асен Найденов, Атанас Маргаритов, Михаил Лефтеров, Любен Пинтев, Иван Вулпе, Иван Маринов, Димитър Димитров, Кръстьо Марев, Ромео Райчев, Борис Хинчев, Михаил Ангелов, Недялко Недялков, Георги Нотев, Димитър Манолов, бяха родени диригенти- театрали от много висока, бих казал, световна класа, каквито почти нямаме днес!... И трябва да подчертая, че въпреки солидното им образование, те дебютираха първо като асистенти на по- възрастните си колеги или на чуждестранните гост- режисьори и след като се бяха утвърдили безспорно, ставаха самостоятелни постановчици. Докато в наши дни подобна практика, за съжаление, няма. А тя се прилагаше успешно и при диригентите... От третото и четвъртото поколение режисьори, след тях, ще спомена имената на: Веселина Манолова, Цветана Прохазка, Бисер Шинев, Динко Чомаков, Кузман Попов, Румен Нейков и, без съмнение, на първо място акад. Пламен Карталов. От тях единствено последният ще остави трайна следа и продължава изключително успешната си кариера у нас и в чужбина. Издигна Софийската опера на световно ниво.
Но поради ред причини / кризата, недостатъчното финансиране, нелепите реформи на ГЕРБ!/ през последните 25- 30 години в операта в България се получи много сериозен вакуум. Нивото на театрите в страната / с изключение на столицата/ спадна чувствително. Спадна и нивото на публиката, но това е друга тъжна тема... Така режисурата се оказа нещо второстепенно и се стигна до тази нерадостна ситуация... И най- страшното сега е, че в българските музикални театри се работи без предварителни поне за текущия сезон, програми и репертоарни планове, а „на парче”, т.е. правят се постановки главно на ограничен кръг класически опери за експорт. Главно италиански. А немалко от спектаклите са на полусамодейно ниво със зле комплектувани, небалансирани солистични състави, осакатени откъм визия, сценография / в момента почти нямаме и добри оперни сценографи от мащаба на Мариана Попова, Мария Трендафилова, Ани Хаджимишева, Асен Стойчев, Иван Йорданов, Радостин Чомаков!/, художествено осветление – като режисурата им е нерядко е дело на недостатъчно талантливи постановчици...
В началото на 90-те години Държавната музикална академия и частният Нов български университет решиха да открият класове по оперна режисура и започнаха почти всяка година да приемат студенти. И докато преди професията бе дефицитна /учеше се в старите и авторитетни катедри на: Бърно, Варшава, Берлин, Москва и Санкт Петербург – всъщност, водещите в света! / сега има опасност да девалвира. Режисьорски звания започнаха да се раздават и на бивши певци..Някои от тях с не особено успешна кариера.. За повечето от младите випускници работа просто няма. Само в Стара Загора видях петима завършили НБУ! И тези млади хора /сред тях има и немалко талантливи, доказали умението си да правят музикален театър/ почти не получават ангажименти, защото не могат да се вредят от възрастните си колеги, а и никой не се интересува от тях. Докато към колегите им от драматичния театър се проявява някакъв интерес и се прави нещо... Министерството на културата, нехае за операта у нас и упорито отказва да ревизира напълно изключително неудачните "реформи” „ОФД” и „делегираните бюджети, които се оказаха пагубни за симфоничното дело в страната / освен столицата/ и също така вредни за оперните театри. За МК е важно изпълнението на плана, но не и художественото ниво на институтите. И сега нямаме нито добри опери, нито симфонични оркестри като света, а някакви недоносени хибриди, които дават неособено качествена продукция и чиито състави / особено оркестрите/ мислят само за компромисните си турнета по второразредните сцени на Западна Европа. Обидно ниското заплащане, турнетата, неуспешните, необмислените реформи, недостигът авторитетни, доказали се не само с дипломите, но и с таланта и моженето си, художествени ръководители, липсата на оперативна на критика, на периодични национални прегледи на творческата продукция – всичко това вече даде своите горчиви плодове. И най-странното е, че всичко това продължава и никой от гилдията не надига глас и търпи този абсурд! Особено критично е положението в оперите в страната / за пълноценни симфонични оркестри, за съжаление след безумната реформа „ОФД” на Костов, вече не може да се говори дори в Русе и Пловдив, където имаше първокласни филхармонии!/, освен столичната, която е във възход и получи световно признание. За някои от тях тази ненормална ситуация се оказа доста изгодна...Имам предвид някои алчни и агресивни псевдоимпресарии, станали за кратко милионери от подобни халтурни турнета, главно на второстепенни сцени, из Европа и Щатите.
И така, в операта ни отдавна поставят... и драматични режисьори, част от тях без сериозно, задълбочено отношение към музиката, към драматургията на дадената творба. "Извади ми текста от клавира, защото нотите ми пречат", ме помоли веднъж режисьорът А. Г.. "Тук музиката е много, Ваньо!, каза същият на диригента И. Ф. на репетиция на "Семьон Котко". "Този Прокофиев е писал, писал, та се забравил... трябва да я посъкратим!"... "Тук този Гуно е написал доста излишна музика, ще трябва да я поизрежем. Можем и без Хора на войниците и Валпургиевата нощ", заяви режисьорът Здр. М.. Примери много: драматичният режисьор А. Ш. постави в Русе " Трубадур" и дори "Едип цар" от Стравински / !/, без изобщо да разбере за какво става дума в тях и не можа да начертае и най-елементарни и логични мизансцени! Същото може да се каже и за претенциозните, но напълно неуспешни опити на Б. Б. с „Бохеми” в София и особено с „Лучия ди Ламермур” в Русе. / Запитан от диригента А. И. каква ще бъде концепцията му за „Лучия”, той отвърна ясно и изчерпателно: „ Е, как?! Разбира се, че „Лучия” на Б. Б.!”... Горкият Доницети!...
Трети, иначе блестящ в театъра, проф. Пл. М., направо се скова от силната и експресивна музика на Верди в "Макбет" в София и противно на големите ни очаквания предложи един статичен, напълно лишен от динамика и далече от Верди и Шекспир, спектакъл.
Да, доста трудна и не винаги благодарна е професията на оперния режисьор, особено в бедна и за голямо съжаление, вече изоставаща и в културно отношение страна като нашата. Изисква цял комплекс от качества. Солидни, задълбочени знания в различни области, езикова и литературна култура, дълга подготовка и безспорна музикалност, освен дарба, разбира се. Характер, устойчивост. От десетилетия следя нашия музикален театър, /работил съм като драматург в Русе /, ровил съм се и в историята му, и се сещам за един- единствен случай, при който драматичен режисьор, без музикална подготовка, но с дарба, голяма фантазия и умението да чува музиката, успя да се наложи категорично в тази трудна професия. Константин Димчев постави блестящо три доста проблеми класически заглавия: "Симон Боканегра" и "Макбет" на Верди в Русе, "Мефистофел" на Бойто в София, а също и "Аз, Клавдий" на Парашкев Хаджиев в Оперетата. Тези спектакли бяха събития и може би единствени изключения в по- близкото минало, както и работите на незабравимия, рядко надарен и ерудиран, Евгени Немиров от по-далечното/ „Дон Карлос”, „Ловци на бисери”, „Дон Паскуале”, „Катерина Измайлова”/. Тук бих добавил и успешните опити на Маргарита Младенова с „Пъстрата птица” на Симеон Пиронков в Русе и „Сън в лятна нощ” от Бритън на интересната Елена Цикова в Стара Загора, на работата на Николай Ламбрев за Пловдивската опера. За съжаление, тези събития се оказаха изолирани от общата тенденция.
Без съмнение, музиката властно диктува своята воля в операта, но реалното си превъплъщение музикално- сценичният образ може да получи единствено в резултат на синтеза на всички средства на музиката и театъра. И във всичко това ролята на режисьора- постановчик е особено важна, значителна, дори решаваща.Бих казал, водеща. Тъкмо той е призваният да разкрие сценичното действие, залегнало в партитурата чрез средствата на музиката. Да изведе идеята на автора. Трябва да има солидна музикална подготовка, а според Борис Покровски да умее да чете не само клавира, но и партитурата, защото в нея има доста повече неща, отколкото в извлечението за глас и пиано /т.е. клавира/.
Режисьорът трябва да "чува" действието и да "вижда" музиката. А това го умеят наистина малцина. Това изисква особена дарба и голяма култура. Защото операта, противно на мнението на някои театрали, съвсем не е толкова "просто нещо", „където си пеят, вместо да играят”. Днешният оперен театър в Европа е преди всичко режисьорски, а диригентите вече отиват на втори план. За съжаление много постановчици днес правят ненужни експерименти с класическите заглавия, пренасят, често пъти немотивирано мястото и времето на действието, търсят ненужни акценти и ефекти, експериментират нелогично, просто изкривяват идеята на автора. И нерядко виждаме пародии на Хендел, Моцарт, Верди, Доницети, но не и техните истински опуси, издържали изпита на времето, за да ги считаме днес за класика. Но в безсилието си някои стигат до абсурдни, нелогични решения. Наскоро една режисьорка постави веристичната, натуралистична мелодрама на Маскани „Селска чест” като: „веристичен сюрреализъм”/?!/, та всъщност нищо не се получи.
Операта, както знаем, е драма, създадена със средствата на музиката. Не случайно първите опери от зората на жанра, отпреди 400 години, са били определяни от своите автори като "dramma per musica" /драма чрез музика - ит./. И в това е главната задача на оперния режисьор - да обедини в едно неразривно цяло театралното с музикалното начало. Това първи е постигнал великият Монтеверди, един Шекспир в операта, изпреварил своето време, при това още в зората на жанра...И както настояваха големите оперни режисьори на нашето време Валтер Фелзенщайн, Йоахим Херц, Хари Купфер, Рут Бергхауз, Ролан Пели, Борис Покровски, Каплан, Маргерита Валман, Бронислав Хорович, Патрис Шеро, Франко Дзефирели, Жан Пиер Понел, Стивън Меткалф, Пиер Луиджи Пици : да съумее да открие в оперната партитура драматургията, предназначена за театър в нейния пълен, общ обем, като включи в конкретната логика на действието - чувствата, мислите, индивидуалния образ.
И това е най-съществената задача на режисьора като сценичен създател, като съавтор на оперния спектакъл.
П.п. И все пак, не искам да упреквам режисьорите затова, че нямаме истински оперен ансамблов театър. Причините са много и преди всичко в системата и ситуацията у нас. Това че спектаклите се правят за кратко време, с предварително избрани и в повечето случаи, несъгласувани с постановчиците солисти / а това до голяма степен спъва работата на режисьора!/, че поради липса на средства се използват стари костюми и се „пригаждат” и стари декори, че репертоарът днес е значително по- ограничен, бих казал, дори беден и се върти около няколко автори и при това и те с почти едни и същи заглавия, че оперите се изпълняват само на чужди езици, което затруднява артистите и особено публиката и я отдалечава от този красив свят... Да не говорим за младите, които вече не знаят какво е опера и израстват с едно чалга- шоуто на Слави Т.
Бележка за автора:
Авторът на статията, критикът и преводачът Огнян Стамболиев, е работил като драматург на оперните театри в Русе и Благоевград, автор на двутомната „Нова книга за операта”, първата у нас „Книга за оперетата и мюзикъла”, на няколко монографии, преводи на оперни либрета и пиеси за театъра, както и на голям брой статии в печата. Издал е около 50 книги с преводи от румънски и френски автори. Носител на награди от България и Румъния, сред които „Златната лира” на СБМТД, Лауреат на Румънската академия/ 1997.
Огнян Стамболиев
