„55 дни карантина в Париж“ - роман-дневник във Фейсбук за човешкото в човека във времето на Короната
Париж по времето на Короната… Това става веднъж на сто години. И си заслужава да бъде документирано през очите на един писател, и то чужденец, и то източноевропеец, живял половината си живот в „карантината” на един тоталитарен строй, подобен на този на Короната, разчитащ на спасение единствено чрез тотална изолация от целия свят. Документ-разказ, обагрен от тласъците на неговото сърце, което толкова обича този единствен в света град-човек и който заради докосването си до него вложи живота си.
Париж е градът, в който хората не могат да живеят сами. Градът, в който хората се търсят един друг, в повечето случаи непознати с непознати. Обаче всички те, родените тук и дошлите в него, са всъщност една общност. Общността на търсещите, на недоволните вечно люде, на променящите света. Тях ги е събрала тук магията на Красотата, Светлината и Полъха към човечност, които никъде другаде в тоя свят не са така „прегърнати”, както в Париж. Общността на „тужур па контан”, тоест общността на „винаги недоволните”…
И точно затова е много интересно да се проследи хронологията на една карантина, която разчита на… затварянето, на бягството на човек от човека. А това е най-противоестественото за Париж! Най-свободният, най-волният, най-търсещият допира до другия град-човек изведнъж трябва да се затвори и да избяга от себе си. Това е най-голямото наказание за град като Париж. Град, който е видял какво ли не – революции, гилотиниране, тероризъм, пожари, наводнения, катаклизми от всякакъв род. Но такова чудо не го бе сполетявало.
Какво всъщност стана? Откъде и защо връхлетя този ужас? Как посрещнаха парижани това бедствие?
Ето моето свидетелство, свидетелството от първо лице, единствено число на един влюбен в своя вечен герой писател. И това свидетелство е примесено с моите преживявания, страхове, демони, надежди и разочарования, такива, каквито бяха в момента на изпитанието.
И стигнах да парадоксалния извод, че тази Корона се оказа тъкмо оня дразнител, по-точно оня ориентир, който ни бе нужен
Урокът на Короната ни бе нужен. Да се спрем, да се огледаме. Преди всичко вътре в нас. Да усетим в екстремни условия колко и как самоубийствено сме живели, колко погрешно, егоистично, себично, нарушавайки с битието си хармонията на Природата, сме съществували. И Короната дойде като оня камшик, който изплющява и ни показва – пропастта е пред вас. Стреснете се. Иначе политате.
Изолацията е потрес. Противоестествена намеса. Тя е шок. Погром над досегашното ти битие. Което си мислел, че е… вечно. И разкрива немислими доскоро бездни в човешкото мислене, всъщност май точно в тези условия човек показва истинския си характер. Лицемерието отънява. И излиза първичността. Дивото, но и бистрото, колкото и да е малко второто.
Един невидим вирус, един невидим враг показа на света, колко той е крехък. И беззащитен. И неспособен. Дори да се самозащити.
Два месеца наблюдавах с удивление изопнатите лица на маститите политици, които само ден преди това се забавляваха с управлението си, лицата им излъчваха увереност и зле прикрито, някои пък изобщо не се и опитваха да го прикриват, пренебрежение към останалия свят. Сега те бяха объркани. Уплашени дори. Почти като малки деца. А когато политиците на една страна са уплашени, значи положението е наистина много сериозно.
Защото врагът е мощен. И невидим. Както каза президентът Емануел Макрон – ние сме във война с невидим враг! Не с армия, не с държава, а с невидим враг! Някои си показват диктаторския уклон. Други реагират емоционално. Трети признават грешките си. И пак ги повтарят.
Въобще объркан свят. Молещ.
И много егоистичен. Тези, които цял живот проповядваха, че светът е едно голямо село, че идеалът им е свят без граници, без стени, започнаха първи да строят… стени.
Една страна от един и същ съюз краде грубо и нагло спасителните маски, предназначени и платени от друга страна, която в момента е избухнала в пламъци и не може да намери дори ковчези за мъртвите си… Най-мощната страна в света краде в последния момент също самолети с маски от друга страна… Примери, примери… Обърканост.
И всичко това само заради един вирус! Няма войни, няма ракети, няма дронове, няма ядрено надпреварване… Има Корона! Ненапразно я пиша с голямо „К”.
Нека да видим и моето време, прекарано с нея. Избрах формата на роман дневник – ден по ден, дори час по час, текст по текст. И ще усетите как в привидната хаотичност на този „подбор” и начин на писане, който е уникален в моето творчество, нито една от десегашните ми 16 книги не е написана така, всъщност няма механичност, а някаква последователност, има някаква магия, което споява наглед уж различни преживявания, жанрове и мисли. и която и аз не мога докрай да разбера как и откъде се получи.
Защо точно този текст, и то точно в този ден, защо съм се сетил за него в определен момент, защо е изплувал точно в този миг, сега, при определени за деня обстоятелства, защо е дошъл при мен този разказ, стихотворение, публицистичен текст, отзив на читател… Нови, току-що написани и още горещи, но и неща, които съм писал преди години, но които странно пасваха на ситуацията в конкретния ден, която всъщност се променяше с часове и минути…
Не знам кой и как „подреждаше” този необикновен роман-дневник. Не зная кой и как ми „задаваше” ритъма на неговото сътворяване. Просто живях и писах. И публикувах на страницата си във Фейсбук. Дори за самия мен бе изненадващо как и защо определени теми „дойдоха” тъкмо в тези мигове при мен и поискаха да излязат на белия лист. И сега вече виждам, събрани в книгата, една душа и едно сърце, поставени в екстремна ситуация, на чуждо място, затворени, но отворени към все още съществуващия свят на доброто.
Защото всеки човек в този наш свят е, както бе написано на пакетите помощ за Италия, в огъня на вируса – „ Всички ние сме вълни от едно и също море…”
Морето на човешката доброта. Без което светът не би бил възможен. Това ни показа Короната. Че животът се живее не с материално имане, да, с ударение на втората сричка, а с имане в душата. Всъщност Короната ни показа много неща, но това е най-важното, най-същностното. Че този Живот се живее с любов, а не с егоизъм и омраза. И ние трябва да научим урока си. Иначе сме мъртъвци приживе.
Как съм търсел и зрънцето красота в мрачното, грачещо време на карантината в Париж, затворен в една стая от 15 квадратни метра! Как съм изстисквал от почти вече изстисканата си душа и последната капчица надежда, за да я дам на моите българи в чужбина и в България, голяма част от които по това време се дърлеха дали да имат, или да нямат разрешение да ходят в паркове и по ресторанти… Хората във Франция умираха по 1500 и нагоре на денонощие, а те за ресторанти мислеха и че им се е развалила почивката…
Дали е имало нужда от всичко това, от моите неистови усилия? Не зная. Дано! Но пък удовлетворението ми от това, че за тези 55 дни и нощи написах и предоставих на читателя си толкова разнообразни – и злободневни, и дълбоки, и трайни като ценност текстове е огромна. Аз изпълних своя дълг на български писател, имащ редкия шанс, да, шанс, в мрака на карантината да живее в най-засегнатия район на света – Парижкия. Да изпита сам, върху себе си, всичко онова, което стана тук. И да го осмисли и опише със сърцето си. И от натура. И да стане уникален роман. Документ за едно време, което наистина не трябва да се връща. Но и което трябва да се помни.
Това е книга за хората-герои на Франция, на България, на света, които изнесоха на плещите си войната с Короната. Това е моята сълза и благодарност за тях, дарилите ни с още капчици живот. Това мога, това и направих. Благодаря ви, мои герои! Благодаря ви, „вълни от едно и също море”!
Вие сами може би ще усетите ритъма на романа. Нервен, на места направо стресов… Да, и аз сега го откривам, но такова беше времето на написването му, страхът, признавам си, ме бе притиснал и мен, виках си, ако нещо стане, кой ще се погрижи за един емигрант, и то от България, и то вече на възраст… Който не искаше нищо друго от света, освен да пише за него…
Ще видите и как на места повествованието заприличва на… записки от бойно поле. Да, бойно поле. Всъщност война. С невидим враг. Като неведнъж казваше президентът Макрон, а и аз често споменавам в тази книга.
Вечер, да, всяка вечер в 19 часа изслушваш цифрите. И макар и спокойно представени от г-н Саломон, само какво име, главен санитарен инспектор на Франция, разширяваш зеници от броя на починалите – 1500… Изтръпваш. Как да заспиш? Кошмари, пот… Поспиш час, два. Ставаш. Поглеждаш мушкатото и здравеца. Отваряш единствения ти прозорец. И чуваш граченето. Дворът е пълен с… гарги. Гарги в Париж… Да, гарги. И грачат… А ти пак пускаш радио, телевизия, интернет… И пишеш, пишеш…
Тук искам и нещо по-специално да спомена. Това е книга на …миризмите. Да, не е снобщина този мой израз, а осъзнато усещане. Аз така чувствам романа си, а и, надявам се, вие така да го усетите. Във време на тотална карантина, на страх и стрес, на надежда, обонянието на човек се изостря, той започва да долавя и най-нежната миризма. Затова и вие ще усетите тук, от страниците ми, и дъха на мушкатото, и на здравеца, но и на напрежението, ще „чуете” и песните, които съм слушал наяве в този период и които, естествено, не бих могъл да озвуча в страниците. Ще „видите” и пороя от снимки, който също ми даваше кураж, а и на вас, „изпращайки” ви ги, няма начин да не ги „видите”, разбира се, не наяве, това се оказа невъзможно при оформлението на творбата ми, а по възможно най-красивия начин – с въображението си…
Да, това е моят роман-дневник. Моят свят по време на изолацията. Сега вече е и ваш. Нашият роман за времето на първата вълна на Короната.
Книгата „55 дни карантина в Париж“ може да се поръча с лично съобщение на страницата на автора.
