Разговор с изпълнителите Тереза Бракалова, Николай Моцов, Зорница Гетова и с композиторката Албена Врачанска след премиерата на „Тишината между нас“ на Софийски музикални седмици

 

 

 

В пъстрата програма на Софийски музикални седмици тази година се отличи и една премиера в нов за фестивала жанр – концертен спектакъл. Мецосопраното Тереза Бракалова, лирико-спинтовият тенор Николай Моцов и Зорница Гетова на рояла ни представиха концепцията си The silence between us. Вокален рецитал с музиката на Албена Врачанска и Курт Вайл; текстовете на Бертолт Брехт, Питър Табит Джоунс, Светла Георгиева – либретисти на оперите „Седемте смъртни гряха“, „Любов и ревност“, „Каменният пир“, а и не само.

 

Въвеждащият монолог е написан от тримата изпълнители, за да изясни историята, която ни разказват чрез подбраната музика, текста и актьорската игра:

 

Тишината се настани удобно на масата помежду ни.
Моята Анна се бе вживяла дотолкова в театъра на своя живот,
че не забеляза самотата. Не забеляза как миналото ѝ я бе обгърнало,
забило нокти в крехкото ѝ тяло.
Опитвам се всеки ден да я върна към себе си, към любовта,
Към искрите на обич, но погледът ѝ остава празен…

 

Спектакълът е със сюжетна линия, разкриваща отношенията между мъж и жена, изгубили пътя един към друг. На сцената има пултове – израз на концертната изява, а останалото – маса, столове, светещи манекени – са елементи от театъра.

 

Концерт-спектакъл, вокален рецитал, нова опера, ново модерно представление – как бихте определили премиерата на „Тишината между нас“?

 

Николай Моцов: В последните години участваме в много камерни заглавия на Старозагорската опера. Там е оазис, в който камерната опера разцъфва, намира своето поле за изява. Може би това ни е повлияло.

 

Тереза Бракалова: При нас няма импровизация. Всеки детайл е много добре изпипан. Като се започне от сценографията, изработените музикални номера, сценария – всяка дума имаше значение. Началото, краят, куфари, рокли, манекени, мастилото на масата, перото да е синьо, писмата, покривката да е в стила на 30-те години, прическите на дамите, перлите – всеки детайл е премислен. Музиката е модерна, интересна, вълнуваща, докато всичко останало ние показваме малко по-ретро: емоциите – любов, самота…, които винаги изпитваме.

 

Това би трябвало да означава че сте работили със сценарист, какъвто обаче не виждам сред вас?

 

Николай Моцов: Работихме сами като екип заедно с нашата пианистка Зорница Гетова. В основата бяха музиката и текстът. Тереза доста умело извади текстовете от различни либрета – използвахме и Брехт. Не е лесно, защото музиката на Албена Врачанска и Курт Вайл е много различна, но всеки от двата образа – и на жената, и на мъжа, намери своя прочит. Мисля, че стана нещо, което трудно се създава по принцип. Да съчетаеш музика с текст. Разбира се, сценографските решения обсъждахме заедно, беше дълъг и труден процес. Стана бутиков спектакъл. Както зрителите го оцениха: „на много високо ниво“. Трябва да присъства в нашите фестивали, защото си има своите почитатели. Българската музика трябва да присъства непрестанно навсякъде. Няма кой друг освен нас да се погрижи за нашата музика.

 

Зорница Гетова: Софийски музикални седмици е от фестивалите, в които звучи доста българска музика.

 

Какво ви провокира да създадете тази творба?

 

Тереза Бракалова: Ние сме артисти…

 

Николай Моцов: … сцената е нашият живот. Трудно може да ни задържите на едно място с вокален концерт. А и музиката на Албена Врачанска се оказа много подходяща.

 

Тереза Бракалова: За нас би било твърде скучно да застанем пред пултовете и да си изпеем репертоара. Написаните произведения са много емоционални, а когато ги облечем и в малко театър, става интересно. Целта ни е да е привлекателно за публиката. Освен с музиката, която ще чуят, да ги увлечем и с нашето присъствие.

 

А като състав как се събрахте?

 

Тереза Бракалова: Ние сме от години заедно.

 

Николай Моцов: Ние работим заедно със Зорница. С радост ще споделя, че отскоро тя е корепетитор в моя клас в Музикалната академия. Така че нашите творчески настъпления започват…

 

Тереза Бракалова: Оформихме се като трио вече съвсем официално. Даже колеги така се обръщат към нас: „Ооо, триото!“

 

Николай Моцов: Затова и отправяме нашата покана към Албена Врачанска с молба да започне да пише за това трио, което искаме да стигне до много сцени.

 

Зорница Гетова: Освен професионално свързани, ние сме и много добри приятели.

 

Зорница, вие не сте работили с композиторката Албена Врачанска, как успяхте да я усетите, за да навлезете в тази монологично-диалогична форма, в която всеки един от вас изразяваше и себе си на сцената?

 

Зорница Гетова: През годините съм имала среща с музиката на Албена Врачанска. Не съм я свирила на сцена, това ми е първият сценичен досег. Запознавайки се с нея, аз виждам, че тя е много емоционална като личност, а това прозира и в нейната музика, на моменти взривяваща – като вулкан, който може да изригне, но в нея има и меланхолия. И много нюанси. Човек, вглеждайки се, заслушвайки се, може да открие много неща. Не е статична, не е еднопланова.

 

Николай Моцов: Българската музика трябва да е кауза на най-високо ниво. Непрестанно да присъства! Разбира се, ние в Академията се грижим за това.

 

Как конкретно го правите?

 

Николай Моцов: Аз съм вокален педагог. В концертите, които правим с моите студенти, задължително присъства българска музика. По-напредналите посягат и към произведенията на Албена Врачанска, Йовчо Крушев, Емелина Горчева.

 

През август ви предстои още едно участие в най-новата опера на Албена Врачанска, премиерата на „Каменният пир“.

 

Николай Моцов: Тя е в процес на подготовка. Неслучайно изпълнихме две арии – на Дон Жуан и на Дона Елвира – включихме ги, за да може публиката да се запознае по-отдалеч. Работният процес предстои през август, ще направим репетиции с режисьора Огнян Драганов, който е подготвил изненадваща визия за спектакъла. Всички сме в очакване. Нашата задача е да подготвим вокалните си партии, да бъдем изненадани и въвлечени в този спектакъл.

 

Тереза Бракалова: Премиерата е на 19 август.

 

Ако използвам една от репликите в спектакъла ви – „това не е театър“, интересно вие какво бихте искали: животът да е театър?

 

Тереза Бракалова: Животът си е живот, приемаме го…

 

Николай Моцов: … такъв, какъвто е. Ние на сцената сме артисти, в живота сме нормални хора. Със сигурност преплитане има някъде по средата, затова и в този спектакъл се появява идеята, че човек може да потъне в един свят, който да го откъсне от реалността. Това беше заложено в спектакъла и дано публиката да го е разбрала. Но важното е, че се връщаме отново един към друг и има спасение – това със сигурност е любовта. 

 

От вашата гледна точка как се създаде „Тишината между нас“?

 

„Тишината между нас“ е част от текста на Питър Табит Джоунс, който е в либретото на „Любов и ревност“, операта, която написах за Старозагорската опера през 2018 г. И там Николай Моцов и Тереза Бракалова бяха основните действащи лица. Бяха изключително впечатлени от текстовете на либретиста, така че ги ползват през цялото време в този спектакъл и превърнаха фразата в заглавие.

 

Това може би е символично продължение на предишната ви опера „Любов и ревност“?

 

И опит тази опера да живее по някакъв начин, защото не винаги е възможно да се представя с оркестровия вариант от началото до края. Те извадиха само основните арии и дуетите от нея, както и от други мои опери, а и от предстоящата – „Каменният пир“, изпълниха предпремиерно две арии. Така че комбинацията е от няколко мои опери, включително от „Дългият път на Ермезинда“. Направили са своеобразно либрето на ново произведение. Нещо като опера pasticcio.

 

А вие работихте ли заедно с тях?

 

Не съм работила заедно с тях за този спектакъл, той е изцяло тяхно творение. Включили са няколко текста на Бертолт Брехт от операта на Курт Вайл „Седемте смъртни гряха“, които пасват тематично на моите опери. Видях част от репетицията, а самият спектакъл вече на сцената беше изненада. Бях въведена в магията на всичко, но не можех да го приема като мое произведение, защото темата и сюжетът са доста различни, макар че музиката е моя. Бях много приятно изненадана, защото имаше силно емоционално и психологическо въздействие върху слушателите, не само върху мен. Успях да слушам като страничен наблюдател.

 

Интересно как един композитор слуша своите произведения?

 

Дори не знаех кои от моите произведения са включени в този спектакъл – поканата на Софийски музикални седмици беше адресирана към изпълнителите. Едно произведение, когато излезе изпод перото и от чекмеджето на един композитор, вече не му принадлежи.

 

Как бихте определили спектакъла като жанр?

 

Не мога да го нарека опера, това е концептуален концерт със сюжетна връзка.

 

Вие имате афинитет към камерните опери, нали?

 

Въпрос на финанси. Една опера, за да се продава и да се „употребява“ по-често, трябва да е подвижна и евтина. В днешно време транспортът и техническата работа струват по-скъпо, отколкото трудът на артистите. Наемът на концертните зали също.

 

Може ли външните фактори да са определящи за написването на едно произведение, което ще живее години напред?

 

Може. Често поръчката идва във вида: „Напиши ми едно произведение, но ако може, да няма контрабас, защото заема две седалки в самолета, когато пътуваме за чужбина“. Днес много често е валиден финансовият аргумент. Казват: „Не можеш да настаниш в хотела повече от 15 души, защото бюджетът на нашия театър не го позволява“, което означава, че трябва да имаш общо 15 гостуващи артисти. А всеки театър прави спектакъл, за да го изнася. Публиката в един малък град не е достатъчна, за да оправдае разходите.

 

Прагматизмът на XXI век ли налага новите норми? Или вече се разделяме с оперите от Моцартово-вердиев тип?

 

Да, така е в целия свят. Правят се понякога и такива опери, но те са изключително скъпи. Не винаги остават в репертоара. Говорим за 150–200 000 евро само за да се направи премиерата с костюми, хор, оркестър, солисти. Тук дори не говорим за хонорарите на композитора и либретистите, а само за продукцията. В този смисъл камерната опера, която е по-евтина и по-мобилна, може да се продава и на други места и да си възвърне част от инвестициите. Докато една такава пищна, тежка и с много участници опера е практически непродаваема, защото само самолетните билети, пътят и хотелът на артистите не могат да бъдат платени от продадените билети.

 

Тези условности как влияят на един композитор? Ограничават ли го?

 

Композиторът е задължен да се съобразява. Не е възможно да се композират такива опери, никой няма да ги постави. Да не говорим че композиторите не са достатъчно платени за количеството работа, в което ще инвестират. Това е един от аргументите, има и други. Днес времето тече много бързо, комуникациите са много бързи, концертите са съкратени до час, час и половина, никой няма да си вземе отпуск, за да слуша 4 или 6 часа опера, както по времето на Вагнер. Хората са станали „по-кратки“, затова произведенията не могат да бъдат дълги.

 

А дали изобщо хората са настроени за опера?

 

Всяка опера си има публика, която познава произведенията и ходи да ги слуша, само че малко прилича на музей.

 

Вие сте работили вече с Тереза Бракалова и Николай Моцов, какво ви привлича в тях?

 

Изборът беше на режисьора Огнян Драганов, но се оказа много верен. Разбрал е, че сме от една кръвна група и си допадаме творчески. Те са изключително интелигентни солисти. Актьорската им работа е много прецизна, много задълбочено разглеждат драматургичното състояние, сюжетната линия на операта – не само да застанат, да изпеят песничката и да ни оставят да се досещаме какво е искал да каже авторът. А го пресъздават изключително артистично и с драматургически верен подход.

 

Живеете отдавна в Люксембург, как там избирате съставите – певци, музиканти…?

 

Не избирам. Много често или те ме избират, или се избираме взаимно. Най-често музикантите идват при мене и казват: „Допада ми това и това, искаш ли да ми дадеш да го изсвиря?“ Или ме питат имам ли някакво произведение за тях. Понякога сами си го намират, защото някои от моите произведения са публикувани. Когато става въпрос за нещо, което аз организирам, един диск например, каня изпълнители. Досега не ми се е случвало да имам големи творчески разочарования. Разбира се, с операта не е така.

 

Какво е впечатлението ви от българските певци?

 

Българските певци имат много хубави гласове и са много добре подготвени за оперната сцена. В Люксембург също имам прекрасни партньори, но не мога да кажа, че са толкова многобройни и толкова верни като българските. Например операта „Каменният пир“ за Дон Жуан е писана за точно определените артисти.

 

Премиерата ѝ предстои – на 19 август, ще разкриете ли нещо повече? Какво да очаква публиката?

 

Огнян Драганов, като директор на Старозагорската опера, влезе в контакт с фестивала в Правец, с цел да направят световна премиера и темата беше Дон Жуан като Моцартов герой, а фестивалът е Моцартов. Аз имах много ограничено време, когато те се договориха – разполагах с една година да напиша операта. И ми беше много трудно да избера насоката, в която да работя. Спрях се на Киркегоровата трактовка – теорията на екзистенциалистите. Яна Букова, която написа либретото, я възприе като отправна точка и дори пуска няколко цитата по време на спектакъла, които са директно извлечени от Киркегор, както и директно извлечени от оригиналния „Дон Жуан“ на Байрон – има цитати на италиански и на английски. Тя написа либретото сравнително бързо, само за няколко месеца. Благодарна съм, защото трактовката е интересна и много сближава със съвремието тези Моцартови герои. Има препратки между истинския Дон Жуан и Дон Жуан на Яна Букова и Албена Врачанска. И това е един постоянен диалог. Третира се темата за хищника и плячката. Като всъщност плячката става хищник в един момент – разменят си ролите. Третира се темата за престъплението и наказанието. Някой наказва Дон Жуан за неговите грехове. И този някой не е Командо̀рът, а пет немезиди [в древногръцката митология Немезида е богинята на възмездието – бел. А.М.]. Операта е в две действия, със сравнително кратко времетраене – около един час.

 

Тя контрапункт ли представлява на темата за Дон Жуан?

 

Тя е постскриптум на Дон Жуан, със съвременна трактовка. Дон Жуан като хищник в един момент се превръща в жертва на жертвите от операта „Дон Жуан“ – Дона Елвира и Дона Анна. Някои роли се разменят или се преплитат една в друга. Но иначе имената са запазени: имаме Дон Жуан, Лепорело, Дона Елвира, Дон Отавио, Дона Анна – изключително интересно като визия.

 

Днес в България не се пишат опери, защо?

 

На много места не се пишат опери, защото не са заплатени. Много е трудно за един композитор да осъществи такова огромно количество труд, да си плати за либретист, да направи оркестрация и цялото творческо търсене, и концепция, и техническа работа. Това е работа, която трае поне една година, когато вече имаме в услуга компютър и компютърни специалисти да пишат партитурата, да разписват нотите. Огромно количество труд, който не може да бъде извършен безплатно. Затова не се пишат опери. Няма търсене, оперните директори отказват. Нежеланието на оперните театри да създават нови произведения възпира и композиторите да творят.

 

През 2006 г. предложих произведение (на Димитър Мантов) за голяма опера – за позицията на артиста по времето на Иван Асен, в началото на Ренесанса. След като тук получих отказ за първата моя опера в зрялото ми творчество и бях много разочарована, се реших да напиша камерна опера и 10 години по-късно имах премиера в Люксембург.

 

„Тишината между нас“, фотография Георги Петков

 

 

Албена Врачанска, фотография Каупо Киккас