Блестящ, несравним белкантов певец
Кирил Кръстев принадлежи към певческия елит на България от годините след войната. Беше сред най- добрите баритони, които някога сме имали. И досега мястото му в нашия музикален театър е празно. А прекрасният му белкантов глас можеше да украси всеки първостепенен европейски театър. Но той се посвети изцяло на родната сцена, макар да имаше и международни успехи и признание. На Русенската опера Кръстев даде три десетилетия от живота си. За него това не беше компромис или жертва – просто твореше на тази сцена. След това още десетина години беше първи баритон и на Варненската опера – и там се раздаваше докрай, без остатък.
Слушам негови записи от Златния фонд на БНР – „Риголето”, „Ловци на бисери”, „Фауст”, „Бохеми” - и не преставам да се удивлявам на съвършено овладяната певческа техника и на точно съответстващия на вокалните средства стил на изпълнението. Наистина, малцина са нашите певци, постигнали подобно съвършенство, което можем да установим дори само от два по- късни негови записа – ариите на Карло Жерар от „Андре Шение” на Умберто Джордано и Макбет от едноименната опера на Верди. За щастие тези записи не само са съхранили красивия тембър на певеца – лиричен и благороден, способен да спечели и най- преситения и претенциозен познавач, но и разкриват една отлична школа..
Роден е през 1921 г. в Петрич в учителско семейство. Пее от съвсем малък. През 1930 година семейството му се преселва в столицата. Там малкият Кирил попада под магията на звуковото кино. Запленен е от пеенето на Тито Скипа, Бениамино Джили, Нелсън Еди, Хосе Мохика. Иска да стане певец. Завършва гимназия. През 1940 г. Кирил пристъпва към мечтата си. Явява се на конкурсните изпити в Музикалната академия и е приет в средния отдел. Започва да учи при Елена Ангелова- Орукин, която го обучава като...тенор. Звезден миг е срещата му със Събчо Събев, който веднага открива в него баритона! После взема уроци при Иван Хр. Попов. Възприемчив и амбициозен, Кирил попива всичко от именития си професор, който е италиански възпитаник. Усвоеното се запечатва трайно у него – постановката на гласа му е толкова качествена, трайна и солидна, че това му позволява да пее пълноценно, като голям вокалист, в продължение на цели 40 години, без спадове и кризи. /Формата си ще поддържа доста сезони и с помощта на именития румънски баритон и педагог Октав Енигареску от Букурещката опера. /
През 1943 г. Кирил Кръстев е мобилизиран, изпратен във Вардарска Македония. В Скопие го ангажират в Българския народен театър, но не като оперен, а като драматичен артист. След близо двегодишна служба там и демобилизиран и се връща в София. Веднага се свързва с музикалните среди. Известният диригент и музиковед Илия Темков го насочва към Военния ансамбъл. До началото на 1949 година Кирил е водещ солист там. Дните му минават в много пеене и уроци при Иван Хр. Попов. През пролетта на 1949, научил за конкурса в Русе, той се явява на изпитите и е назначен за редовен солист. Поверяват му централната баритонова партия – Жорж Жермон – във Вердиевата „Травиата”. Така Кръстев се нарежда сред първите солисти- основатели на театъра. Още с дебютната си роля изпъква на преден план в трупата. Забелязват го театрали и музиканти, критици, диригенти, режисьори, вокални педагози. Веднага го обиква русенската публика. Това е „любов от пръв поглед”, силна, взаимна. По- късно, когато се утвърждава в национален план и става прочут, отказва всяка покана за работа другаде, дори и в чужбина, заради „любимия Русе”.
През целия си живот в крайдунавската ни столица той пее много, дори прекалено много – премиери, редови спектакли, концерти / имах удоволствието немалко да организирам такива с него!/, както и концертни бригади из града и региона, за гостуващи делегации, за национални и местни празници...След Жермон се зареждат роля след роля: Шарплес в „Бътерфлай”, Малатеста в „Дон Паскуале”, Крушина в „Продадена невеста”, после Онегин в „Евгений Онегин” и Мазепа в „Мазепа” на Чайковски, Марсел в „Бохеми” и Скарпия от „Тоска” на Пучини, Барнаба в „Джоконда” на Понкиели, Цезар Гал в оперетата „Волният вятър”, Риголето, Амонасро, Маркиз Поза, Граф Ди Луна, Ескамилио, Фигаро, Цар Калоян, Зурга, Валентин... Общо 47 баритонови партии, немалко от тях изпълнени в две или повече различни постановки в Русе и Варна. /В града на морето замина принудително, не искаше да напуска любимия Русе, но интриги на завистливи колеги използваха развода му, за да накарат отговорни фактори да го прогонят./ А той бе доста чувствителен и уязвим, въпреки че външният му вид не показваше тази уязвимост. Много се вълнуваше и преди излизане на сцената или на концертния подиум. Беше изключително самокритичен, готов да отрече и най- доброто, което бе постигнал. Работеше и търсеше непрекъснато. Неуморно шлифоваше всеки детайл – за това много му помагаше и втората му съпруга, талантливата и опитна оперна пианистка Дарина Куюмджиева.
С всяка нова роля Кирил даваше открит урок по вокално фразиране и белкантово пеене на своите колеги в операта. Това се случи и във Варненската опера, където се дублираше с баритони с по десетина- двайсет години по- млади от него, солисти с качества и опит, които се учеха и възхищаваха от стария майстор. Тук искам да подчертая отново отличната му школовка при Иван Хр. Попов и проф. Октав Енигареску. Работата му с тях успя да центрира максимално звуковия поток на гласа му, при това без да накърнява тембровото му очарование, благородството на емисията му. Кирил бе истински белкантов певец от световен мащаб, който се посвети изцяло на България. Бих казал, че той, заедно блестящият тенор Николай Здравков / един български Павароти/ нямаха равни на себе си в цяла България и ако бяха на Запад, щяха да направят още по- голяма световна кариера!
Своя творчески апогей нар. артист Кирил Кръстев отбеляза с две роли от Верди – Симон Боканегра / 1973/ и Макбет / 1975/. Които по- късно повтори и на Варненска сцена. В тези спектакли, решени като истински съвременен музикален театър от забележителния актьор и режисьор – театрал и музикант – Константин /Диди/ Димчев, Кирил Кръстев се превъплъти в двама трагични герои: първия – силен, благороден, великодушен, а втория – злодей, измъчван от тежкото бреме на съвестта, действащ като автомат- убиец. Тук, щедрата му и непохабена през годините гласова природа и вродената му музикалност, го извисиха над съзвездието от първостепенни солисти, негови партньори / Мария Венцеславова, Стефка Евстатиева, Марин Илиев, Иван Консулов, Николай Здравков, Добрин Маников, Анастас Анастасов, Неделчо Деянов/. И както писа Р. Бикс: „Мисълта да се срещна с „пионера- основател”, какъвто е той, би могла да прозвучи едва ли не недопустимо!” Но срещата беше не само съвсем истинска, но и достави удоволствие на всички познавачи.
Със „Симон Боканегра” на Варненската опера Кирил се представи и в далечна Испания през 1984 г., където критиката подчерта, че е блестял над всички, не защото е изпълнил заглавната роля, а защото „ владее майсторски един наистина прекрасен и мощен белкантов баритон от световна класа!” А тогава е вече на 63 години! Същата година получава награда на Прегледа на оперните театри за тази роля.
В този кратък обзор не могат да се анализират повечето от големите превъплъщения на артиста на сцените в Русе и Варна. А с повечето от тях той редовно гостуваше и на столичната сцена, където нямаше глас от неговото качество. Сериозни негови постижения бяха: Зурга от „Ловци на бисери” от Бизе/ запис за Златния фонд на БНР/, Онегин в „Евгений Онегин” на Чайковски, интерпретация, оценена като еталонна през 50-те и 60- те години у нас и в съседна Румъния, Риголето , Скарпия, Амонасро, Граф Ди Луна / в двете реализации на „Трубадур” от 1956 и 1977 г./, Ренато в „Бал с маски” / 1970/, Алфио в „Селска чест”, Джек Рейнс в „Момичето от Златния Запад” / 1959/, Княз Игор, Жерар от „Андре Шение”, Цар Калоян... Те трудно могат да се степенуват.
Всяка от тях е подготвена и изпълнена майсторски, съвършено, получила е високата оценка от критиката. Кирил Кръстев беше типичен оперен артист от средиземноморски тип, с отлична италианска школа, който бе в състояние да интерпретира не по- малко добре и музика от славянски и френски автори. Но, разбира се, силата му беше в италианската опера – Верди, Росини, Доницети, Пучини. На млади години беше тип „ кавалир- баритон”, особено подходящ за Росини, Доницети, за ранния Верди. А в зрелостта, в апогея си, когато гласът му понатежа и стана по- драматичен, премина естествено към драматичните и трагичните герои. Неговите сценични превъплъщение бяха от европейска величина и това бе големият шанс за трупата на Русенската опера, а след това и на Варненската, а и на целия българския следвоенен музикален театър.
Огнян Стамболиев
