„Кой уби Джон Ленън?” (Колибри, превод Мирела Стефанова) проследява възходите и паденията в професионалния и в личния живот, които принуждават Ленън да се премести в Ню Йорк, където в онази съдбовна зимна нощ на 1980 година е застрелян на улицата пред дома си. Но кой или какво всъщност го уби? И кога умря „истинският“ Джон Ленън? Четири десетилетия след трагичната му смърт, с помощта на лични проучвания, невиждани досега снимки и ексклузивни интервюта с онези, които са познавали Ленън най-добре, Лесли-Ан Джоунс ни предлага завладяващ, 360-градусов обзор на една от знаковите музикални легенди. Авторката черпи информация от изумително богат архив, натрупан от проведените през годините интервюта с хора, свързани с Ленън, включително първата му съпруга Синтия, първородния му син Джулиън, колегата му от Бийтълс сър Пол Маккартни, бившата приятелка на Джон Мей Панг и Анди Пийбълс, последния британски радиоводещ, който го интервюира няколко дни преди да бъде убит. За Бийтълс и Джон Ленън са написани безброй книги, но никога досега не е имало точно такава.
Лесли-Ан Джоунс тръгва към Флийт Стрийт по стъпките на покойния си баща Кен Джоунс, известен спортен журналист. Изкарва там повече от двайсет и пет години, работейки като журналист и колумнист в повечето водещи вестници във Великобритания. Автор е на световните бестселъри „Герой: Дейвид Боуи“ и „Бохемска рапсодия“. В своето увлекателно изследване за Джон Ленън популярната журналистка представя по неповторим начин пълен портрет на мъжа, неговия живот, връзки, ненавременната му смърт и вечното му музикално наследство. Следва откъс.
Ритмите на ума и паметта са като приливи. Непрекъснато променят формата си. Дори онези, които бяха там, които познаваха лично и имаха непосредствен контакт с Джон Ленън, са склонни да забравят разни неща. Някои пренаписват историята, за да запълнят празнотите, което може да им бъде простено. Четиресет години са цял един живот. Поне бяха за Джон. И въпреки това някак си не ни се струва отдавнашен. През 2020, знаменателна година – четиресета годишнина от убийството му, официална петдесета годишнина от разпадането на „Бийтълс“, шейсета от появата на групата в Хамбург и годината, в която Джон щеше да навърши осемдесет, – сякаш е време да бъде преосмислен и възстановен в паметта ни. Ако сте под петдесетте, значи, не сте били родени, когато „Бийтълс“ се разпаднаха. Ако нямате още четиресет, значи, не сте живели, когато Джон умря. Невъобразимо? Не ви ли се струва, както ми се струва на мен, че той е все още тук?
Тази история има толкова версии, колкото са умовете, които могат да я разкажат. Истината е въпрос на гледна точка, фактите и цифрите могат да бъдат неудобство. Когато спомените се изкривяват от хипотези и теории, това може да доведе до объркване. Ако в основата на всички гафове стои самонадеяността, предположенията ограбват рационалното мислене. И всичко това пречи много. Джон го представи (дали?) в текста на „Beautiful Boy (Darling Boy)“, песен от последния албум Double Fantasy, издаден, докато все още беше жив: „Животът е онова, което ти се случва, докато си зает да правиш други планове“.
В своя наситен, противоречив половин живот, Джон каза много неща. Връщаше се към предишните си думи, пренаписваше своята собствена история и непрекъснато обмисляше процесите. Тази му склонност може да обърка всеки хроникьор така, както противоречивите разкази и променливите спомени на близките му хора или на онези, чийто път се е пресичал с неговия. Държането им в неведение е толкова типично за Джон. Объркани? Но аз не съм единствената.
* * *
Знаем края. Той настъпи в Ню Йорк на 8 декември 1980, понеделник. Ветровита нощ, иначе нетипично мека за това време на годината. Джон и Йоко се прибират с лимузина от една вечерна сесия в звукозаписното студио „Рекърд Плант“, като стигат до сградата „Дакота“ около 22 часа и 50 минути. Там ги пресреща един роден в Тексас скитник, стиснал здраво пистолет марка „Чартър Армс“, трийсет и осми калибър, и книгата на Дж. Д. Селинджър „Спасителят в ръжта“. Двайсет и пет годишният Марк Чапман ги чака и хладнокръвно изстрелва пет куршума в Джон. Четири го улучват. Една патрулна кола го откарва в болницата „Рузвелт“ на ъгъла на Петдесет и девета улица и Сентрал Парк, където двайсет и деветгодишният общ хирург Дейвид Халърън държи сърцето на Джон в ръцете си, докато му прави сърдечен масаж и мълчаливо се моли за чудо.
Доктор кой? В предишните описания не се ли споменаваше за усилията на Стивън Лин и Ричард Маркс, които са оперирали Джон, за да му спасят живота? Доктор Лин е дал много интервюта, спомените му са много разкрасени. Освен това Лин твърди, че Йоко е лежала на болничния под и си е биела главата в него. Но през 2015-а, след като години наред слушаше как други лекари си присвояват заслугата, Дейвид Халърън излезе напред „в името на историческата правда“. В интервю за предаването „Разследване в светлината на прожекторите“ на телевизия „Фокс“ той заяви, че нито Лин, нито Маркс са докосвали тялото на Джон. Изявлението му бе подкрепено от две сестри, Деа Сато и Барбара Камерер, които в онази смъртоносна нощ са работили заедно с него в Стая 115. Йоко също се намеси, като отрече истеричното биене на глава в пода. Настоя, че е останала спокойна през цялото време заради петгодишния им син Шон. Тя подкрепи версията на доктор Халърън за събитията. Защо той не си отвори устата по-рано? „Просто ми се струва неприлично един професионалист да излезе и да заяви: „Здрасти, аз съм Дейв Халърън, аз се погрижих за Джон Ленън – казва той. – Тогава просто ми се искаше да пропълзя под някоя скала, просто исках да се прибера у дома. Бях потресен, бях разстроен, чувстваш се някак отговорен, чудиш се какво би могъл да направиш по по-различен начин“.
Къде в Америка се намирахте по онова време? Дали бяхте един от двайсетте милиона зрители, които си седяха у дома и гледаха онзи мач между „Ню Ингланд Пейтриътс“ и „Маями Долфинс“ във „Футбол в понеделник вечер“ по Ей Би Си, който бе прекъснат от коментатора Хауърд Косел със слисващата новина, че Джон Ленън е бил застрелян? Бяхте ли сред милионите, които се отправиха към Горен Уест Сайд, за да се включат в бдението? Или се намирахте някъде по света и се включихте впоследствие, за да гледате тълпата от опечалени фенове, затънали в калта на Сентрал Парк, да увиват венци около парапетите на сградата „Дакота“ и да ридаят „Дайте шанс на мира“? Чухте ли, че когато съобщиха на Йоко за смъртта на съпруга ѝ, от болничната уредба се носеше кавърът на „All My Loving“? Телевизионният продуцент Алън Уайс чу. По случайност тогава лежеше на една носилка в болничния коридор и очакваше да се погрижат за него след инцидент с мотоциклет.
Съществуват ли случайните стечения на обстоятелства?
Ако тогава сте били родени и по време на случилото се сте се намирали в Англия, вероятно сте спели дълбоко. Джон умря около 11 часа вечерта източно стандартно време на 8 декември (точното време на смъртта варира според различните доклади), което в Обединеното кралство отговаря на около 4 часа сутринта централно гринуичко време на 9 декември, вторник. Новината бе разпространена отвъд Атлантика от намиращия се в Ню Йорк репортер на Би Би Си Том Брук, който я научи от някогашния поп могул и автор на песни Джонатан Кинг, живеещ по онова време там. Брук се втурна към „Дакота“. Обади се на програмата „Днес“ на Радио 4 от един уличен телефон. В онези дни нямаше сутрешни блокове, повечето хора слушаха радио. Оттам казаха на Том да се свърже с тях отново в 6,30 сутринта, когато шоуто, водено онзи ден от Брайън Редхед, щеше да бъде излъчвано на живо. Брук развъртя телефонната слушалка на един офис телефон и свърза към него рекордера си, за да предаде записаните интервюта със случайни хора – тогава нямаше нито интернет, нито електронна поща, нито мобилни телефони, – и беше интервюиран в ефир от Редхед. Когато станахме, за да отидем на училище, работа, в университета, да разходим кучето, новината за немислимото се бе разнесла навсякъде.
* * *
Къде се намирахте вие, когато я чухте?
Това е въпросът. Като ехо на първия ред от вечния монолог на принц Хамлет, това вероятно е въпросът на нашето време. Безмълвното поколение, родено от средата /края на 20-те до началото/ средата на 40-те, заедно със следвоенните бейбибумъри обичат да си спомнят за това къде са се намирали и какво са правили, когато са чули за убийството на президента Джон Ф. Кенеди. Това изникна в един разговор, който проведох с трите ми деца, когато започнах проучването за тази книга.
„Трябва да разберете – казах аз, – че Джон Ленън беше нашият Джей Еф Кей.“
„Защо? – попита синът ми, студент. – Какво общо има летището с това?“
Днешните милениaли и постмилениaли, или съответно поколенията Y и Z, понякога свързват този въпрос със смъртта на Даяна, принцесата на Уелс, макар по времето на катастрофата да са били още бебета или дори да не са били родени. Всъщност онези по средата, тъй нареченото поколение Х, което започна да се появява в края на шейсетте, най-вероятно ще го свържат с Джон Ленън.
Това е троицата безсмислени смърти, които имат много повече общи неща помежду си, отколкото изглежда на пръв поглед. И в трите случая не спират да се разпространяват конспиративни теории. Когато трийсет и петият американски президент е застрелян в Далас, Тексас, на 22 ноември 1963 година, се разразява същинска буря от спекулации. Дали предполагаемият убиец Лий Харви Осуалд е действал сам? Дали е работил за мафията? Дали организирането на убийството е свързано с Куба? Колко изстрела са били произведени? Дали са изстреляни от прозореца на шестия етаж, отзад, или от прословутото „тревисто хълмче“, намиращо се пред кавалкадата? Оспорва се дори начинът, по който е проведено разследването. И това продължава близо шейсет години по-късно. След като принцеса Даяна и Доди Ал Файед загиват в парижкия тунел на 31 август 1997-а, един загадъчен бял „Фиат Уно“ се превръща в емблема на трагедията. Разследвани са сто седемдесет и пет конспиративни твърдения. Основният тъжител, египетският магнат Мохамед Ал Файед, стои зад най-сериозните обвинения: че принцесата е била премахната, защото е носела детето на неговия син и наследник. И до днес мнозина вярват, че тя е убита от САС.
Що се отнася до Джон, отдавна се спекулира, че смъртта му е свързана с ЦРУ и ФБР, които са го наблюдавали заради леви пристрастия и дейности в миналото; че осъденият Марк Чапман е убиец с промит мозък, „Манджурски кандидат“; че Хосе Пердомо, вече починалият портиер на сградата „Дакота“, е кубински изгнаник, свързан с провалената военна операция срещу Кастро в Залива на прасетата през 1961 година. В края на краищата една простичка истина не би задоволила привържениците на конспиративни теории. Вижте също така теориите, че „земята е плоска“, за „акта за раждане на Обама“, за „контролираното разрушаване на Световния търговски център на 11 септември“. Експерти ги определят като „търсене на пропорционалност“, обясняват конспиративните теории като механизми за справяне с непоносими събития. Хора, които губят здравия си разум, започват да търсят по-големи неща, които да обвиняват.
