На 17.09  писателят Михаил Вешим има славен юбилей. Той е роден на 17 септември 1960 в София. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. От 1982 г. насам работи във вестник „Стършел”, където днес е главен редактор. Пише фейлетони, хумористични разкази, сценарии. А сред 15-те му книги са някои от най-обичаните и популярни съвременни български романи, като се започне с „Английският съсед“.

Михаил Вешим казва: „Когато бях на 30, хумористичните разкази ми се виждаха лесна работа. И ги пишех почти на кило, без много да му мисля – може би по един седмично. Сега, когато съм на 2 х 30, работата не изглежда тъй проста. Колкото по-дълго пиша, толкова по-трудно ми се получават кратките разкази. От много лутания из лабиринта от думи съм се докарал до онова положение, за което пее блусарят Камен Кацата в парчето „Боли ме главата“: „Забравил съм к`во търся, но не е к`во да е…” Всъщност, не съм забравил – търся онзи хумор, дето ръжда не хваща. Ръждата на времето е най-големият враг на писателя хуморист. Текстовете, родени само от вица на деня, бързо ги яде корозията – те остаряват не с години, а с часове.“
Поздравяваме Мишо Вешим и му пожелаваме да разкаже още много от неговите прекрасни и смешни истории, които умее да открива с остър поглед в безумния ни свят, като припомняме голямото интервю, дадено от него за e-vestnik пред Нели Томова.

– Какво е да си писател-хуморист в България?

– Изобщо да си писател в съвременна България е трудна работа. Защото има много писатели, голямо писане пада. Нали виждаш, по телевизията всички пеят, така и всички пишат, никой не иска да копае лозе… Затова ще внасяме турски картофи. Оня ден си купих картофи от Египет… Защото всички се занимават с някакви изкуства, нали сме много талантлив народ и всички трябва нещо такова да правят. Иначе да си писател е трудно, само от продажби на книги как се живее, какви тиражи могат да се продадат изобщо?

– Като се има предвид колко се чете…

– Абе чете се, вероятно, книги се продават, такива някакви вулгарни романи. Мен пък това също ме обижда по някакъв начин, вулгарни романи. Аз исках моят роман да не е вулгарен, напротив, обратното, няма нито една мръсна дума вътре. Съзнателно… Ама те какво си мислят, че от всеки става Буковски, като употреби няколко мръсотии? Карбовски бил българският Буковски, защото пишел мръсни думи… Не става така, това са външни неща, то като няма живот вътре, ти колкото искаш се прави на Буковски. Според мен основният проблем на всички тия пишещи е, че се опитват да пишат като някой друг. При тях се получава вторично нещо. Всеки иска да напише „Шифърът на Леонардо”, ама той вече е написан, какво ще ми се правиш на Дан Браун? Един бил българският Дан Браун, друг бил българският Дани Де Вито, трети бил българският Стивън Кинг. То е някаква пародия…

– Защо? Нямаме достатъчно самочувствие или просто е по-лесно да копираш някого?

– Липсва оригиналното мислене, липсва това да си си ти. Мислят, че по този начин ще обърнат внимание върху себе си. Преди време един познат ми казва: „Написал съм един роман, малко Чандлър, малко Стивън Кинг, малко Дан Браун.” Ами ти къде си в тоя роман? А романът започва с описание на летище „Хийтроу” в Лондон. Питам го колко пъти е ходил или кацал на летище „Хийтроу”. А той: „Ами, никога не съм ходил.” Ами много „Хитроу”, че започваш оттам точно… Пиши за нещата, които знаеш… Сбъркана работа, с други думи. Като повечето неща в България и литературата е сбъркана.

– Абсурдите в българската политическа действителност често ли стават повод за хумористични интерпретации?

– Ами те понякога надхвърлят фантазията на хумористите. Като последния случай с имената на този, Феим, Петър, Бисер, дето и той самият не знае как се казва. В коя държава може да се случи това? Всеки ден политиката по някакъв начин ни сервира едни такива абсурди, които не са за европейска държава, а може би за някаква африканска.

– Това, което се случва в България, не е ли по-скоро тъжно понякога? Успявате ли да гледате на всичко откъм смешната му страна?

– Опитвам се. Не бих правил трагедии от ежедневни политически неща или от цената на парното. Или от това, че кашкавалът е поскъпнал с един лев. Трагедия, е когато има неизлечима болест или някакви истински поводи за страдание. Ние, българите, като че ли много обръщаме внимание на ежедневния си бит. Аз разбирам, че доста хора живеят трудно, ама това не може да бъде повод за чак такава мирова скръб. Все това да бъде в устата ни, колко струва парното, колко ни е сметката… Опитвам се да мисля за смешни неща, да създавам весело настроение около мен и на самия себе си.

– Работите в Стършел от 1982-ра…

– И все там. Писателите обикновено казват в биографиите си, че са били примерно носачи на гарата, сервитьори в ресторант, различни професии, преди да започнат да пишат. Аз пък съм работил различни професии, ама в редакцията на „Стършел”. Бил съм момче за всичко, доставчик на алкохол, организатор на банкети, мияч на чинии, шофьор на главния редактор… От всичко по-малко.

– С какво забавлявахте читателите във времето на социализма?

– Тогава беше трудно да забавляваш читателите. Много се внимаваше да не се промъкне нещо между редовете. Всички говорехме на „езопов език”. И някой път говориш, говориш на езопов език, само заради едно изречение, нещо дето ще се разбере на нормален език. И те точно него пернат и във фейлетона остане само езоповият език, да те разбира Езоп. Имаше си цензура, тогава началниците, главните редактори – те бяха цензорите. Един фейлетон се чете от 5 чифта очи и тия хора се подписват отгоре, че са го чели. Ако нещо стане, после те носят отговорност по йерархията, все едно че фейлетон може да свали властта.

– Стигало ли се е до съприкосновения с властите?

– „Стършел” беше критичен вестник по някакъв начин, доколкото е възможно, и недоволни е имало винаги, имало е опровержения, скандали по повод нещо, написано във вестника. Там имаше рубрика „Четиво за министри и генерални директори”. Разбира се, министри много рядко можеха да попаднат в тази рубрика, но генерални директори – да. Спомням си, той Йордан Попов разказва този случай, писали един път в „Стършел” защо не са качествени тапите на виното, които внасяме от Португалия, ронят се. Оказва се, че нашите, вместо да купуват качествен корк от не знам къде си, купуват скъп, но некачествен корк от Португалия. И в „Стършел” го пишат това нещо: „Абе, какво става с нашето външнотърговско дружество, защо купуваме ние скъпи и лоши тапи от Португалия?” След това се обаждат от Държавна сигурност и казват: „Да спрете да пишете тия работи, вас не ви интересува защо купуваме тапи от Португалия.” И се оказва, че по този начин нашата държава финансира португалската компартия, парите за тапите всъщност са пари за комунистите на другаря Алваро Кунял… Но случаят се затапи.

– На какво се смее българинът днес?

– Ами и аз се чудя, изглежда различните българи се смеят на различни неща. Може би има хора, дето се смеят на „Шоуто на Слави” или на „Комиците”. Аз не съм от тях, приятелите ми – също. Повечето хора от моя кръг се смеят на „Швейк” или на „Параграф 22”, или на Чарли Чаплин. Хуморът е въпрос на интелигентност. Кажи ми на какво се смееш, за да ти кажа какъв си…

– Не използвате истинската си фамилия, а псевдонима „Вешим”, което всъщност е „Мишев”, обърнато наопаки. Защо?

– Един познат вика: „Абе ти си като Ремарк, който бил Крамер.” Още когато прописвах като ученик, първото си разказче в „Родна реч” реших така да го подпиша и оттам тръгна. С това име доста уточнения трябва да правя – че не съм внук на Ярослав Вешин и че не съм рисувал картината „Самарското знаме”. По-срамно е не, че мен ме бъркат с Вешин, а че на художника Вешин взеха да му викат Вешим. Получават се такива обърквания с името, но то пък се запомня по някакъв начин.

– Получихте наградата за цялостно хумористично творчество „Райко Алексиев”, как ви кара да се чувствате това?

– Не съм само аз, двамата с Васил Сотиров сме лаурети. Тази година журито реши, че наградата се дели на две, все едно че той ще е Райко, аз ще съм Алексиев. Тази награда е национална, наистина се присъжда за цялостно хумористично творчество, макар че аз не се смятам за класик на края на творчеството си. Да съм жив и здрав, смятам да продължавам. Но сега, като са я присъдили… Наградата „Райко Алексиев” би трябвало да е гордост за всеки сатирик. Той е голямо име в нашата журналистика и сатира, един човек с разностранни таланти, и рисува, и пише смешно, и стихове пише, и злободневки, и епиграми. И сам е правил вестник „Щурец”. Бил е човек с демократични възгледи и после е платил с живота си за тези възгледи. По някакъв начин сегашният „Стършел”, след 89-а г., е продължител на „Щурец” – демократичен, независим вестник..