„Ето защо ти напусна журналистиката, а аз не го направих. Не виждам разликата между интересно и долнопробно”, обяснява героиня от „Неудачниците” (Кръг, превод Ангел Игов) на Том Ракман. Тя работи за американски вестник, правен в Рим. Срещнала е италианеца, с когото е живяла 6 години – до 30-те ѝ, запознали се като стажанти в редакцията. Но се върнала във Вашингтон, зарязала го без предупреждение, после издателите я изтеглили обратно като главен редактор.

Сега е на 43, мерват се с Дарио за секунди на крак на медийна конференция, той успява да и подаде визитка, тя се качва на таксито и го забравя: „Междувременно Дарио – който е спал до нея и се е будил до нея в продължение на шест години от живота ѝ – се е изпарил от ума ѝ. Това е положението: тя има вестникарска нагласа, а той вече не е на първа страница. Кога изобщо имат време хората да размишляват над нещо, пита се тя. Но няма време да си отговори”. Бърза за редакцията.

Мъжът ѝ Найджъл е непрактикуващ адвокат, скучае в Рим, хваща го в изневяра. А Дарио се обажда изненадващо, работи за Берлускони, събитията са от 2006-2007 г., решава, че може да ѝ влезе в работа, срещат се на бяло вино, припомнят това-онова: „Ще се съгласиш ли да ми кажеш цялата истина за мен, всичко, каквото си си мислил? Едно време – каквото си мислил за мен тогава. И аз ще направя същото за теб”.

Невинна игра, която ще свърши не съвсем невинно. Но ѝ хрумва, че може да отмъсти на съпруга си с Дарио, убеждава се, че италианецът е също навит. Обаче се получава неочаквано сложно. За нея.

Една от 11-те истории в романа. Той е дебютният за Ракман, от 2010 г., след него има издадени още 3. Авторът е роден в Лондон (1974), израснал във Ванкувър, с журналистическа кариера в САЩ като кореспондент къде ли не. Едното място е Рим, та географията на този град в романа му е като че следи линиите на дланта си.

Единайсет участи на свързани с вестника, едната е на майката на Дарио – шантава история на дваж по-шантава застаряваща дама… Вестникът е основан от много богат американец през 50-те години, нещо като жест към незабравена любовница, с променлив, но неубедителен успех във времето. „Вестникът никак не е в авангарда на технологиите – няма дори уебсайт. А тиражът не се качва. Счетоводният баланс е катастрофален, с всяка година загубите се трупат, читателската аудитория старее и си отива”, признава пред себе си главната редакторка.

Роман за вестника, но и роман за вестникарите – неизбежно е. Те, в общия случай, преследват отчаяно това място за да осъзнаят доста скоро, че ненавиждат занаята и че треперят унизително да не ги уволнят. Но Ракман прави от „общия случай” илюзорна категория и така романът е станал. „Общото” се разпада в житейските ситуации. Романистът дебютант не социологизира, егото на героите му остава в себе си, действената интрига ангажира до трима и всичко това подминава читателя. По извечното правило: Правиш го четивно и си решаваш проблемите.

Ракман го може. Много е добър във всекидневните детайли, в обиграните жестове – в редакцията всеки за всеки е непоносим, но работата върви по силата на чисто професионална сплотеност, диалогът от остроумни трафарети може и да досажда в сегашната американска белетристика, но тези са журналисти и при тях минава…

Ракман прави видимо неясно подозираното. Фокусирал го е в членуваното определение от заглавието на романа. Медийната реализация е измислена сила: имаш последната дума – в ситуация строго извън действителността – и си вярваш, че властваш. А животът е нещо различно и честно ти обещава безпомощност, Ракман е толкова в свои води… Събрал го е в безподобния журналистически въпрос: „Да, разбрахме, че стрелбата е станала във фабрика за супа, но все пак каква супа?”.