Да си спомняте кой е Пенчо Кубадински? За хората, преживели времето на соца, той е известно име. Участвал е в съпротивата преди 9 септември 1944-та - факт, който му осигурява охолен живот в продължение на десетилетия. Роден е през далечната 1918-та в разградското село Лозница, минал е през ремсовата организация, както и през редиците на Българската работничска партия – тесни социалисти. През 1940 година завършва гимназия в Котел, после е секретар на окръжния комитет на Работническия младежки съюз в Шумен. Стига до нелегалнос и е избран за член на Окръжния комитет на Българската работническа партия в Шумен. Смел човек – става партизанин и стига до поста зам. политически комисар на Девета въстаническа оперативна зона. Това му донася куп неприятности, включително и смъртна присъда, за щастие неизпълнена. След 9 септември 1944 та Пенчо Кубадински. е първи секретар на Областния комитет на Работническия младежки съюз във Варна. От 1946 до 1948 г. е командир на националната младежка бригада „Георги Димитров“. Тъй като е само с гимназиално образование, пледира и за висше –получава го във Висшата партийна школа при ЦК на Българската работническа партия. Оттук насетне трудовата му биография е възходяща. Директор е на Държавното строително обединение в периода 1948 – 1951 г., което има за основна цел изграждането на Димитровград. . Първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Русе. От 1958 г. до 1962 г. е секретар на ЦК на БКП. Стига до постовете пълноправен член на Политбюро на ЦК на БКП, . заместник-председател на Министерския съвет и председател на Националния съвет на Отечествения фронт. Член е на Държавния съвет на Народна република България от 2 юли 1975 до сакралната дата 10 ноември 1989 г. На Пенчо Кубадински принадлежи печалната идея за забрана на абортите през 1967-ма, макар че с това той се е надявал раждаемостта у нас да скочи. За щастие се намират умни хора, които оставят вратички пред българската жена, пожелала за абортира. Голямото му прегрешение е участието в групата на така наречения Възродителен процес. Кубадински е сред най-близките до лидера Тодор Живков партийни функционери и се ползва с неговото особено доверие. На цялата общественост е известно, че в края на 80-тегодини той прекарва почти цялото си време в скъпи ловни излети. Обявен е посмъртно за почетен гражданин на Лозница в началото на септември 2004 г., но кратко след това званието му е отнето след подписка на жителите от околните селища и съответното искане на кмета от помашки произход Айхан Хашимов. Сред населението в България политикът е популярен с прякора бай Пенчо. Любопитното е, че дъщеря му Боряна е сред най-близките приятелки на Жени Живкова – заедно се опитват да свалят гаджета, заедно се момеят. Бай Пенчо влиза и в литературата – за него разказва Пенчо Ковачев в книгата си, посветена на великия български комик Георги Парцалев, излязла с логото на книгоиздателска къща ТРУД. Парцалев има домашен любимец - кучето Вог, изхранвано с пържоли. Постно за актьора, блажно – за Вог. В артистичната гилдия този факт е коментиран с думите „Да си куче на Парцалев“. Вог е умник, умее да имитира разни известни персони, включително и Пенчо Кубадински – по онова време народен представител. И тъй като в парламента през соца дебати нямаше, мнозина от депутатите дремеха. Дремеше и бай Пенчо. Та, Вог умело демонстрира в артистичните среди как Пенчо Кубадински притваря уморено очи в парламента. Можем да си представим какъв смях са предизвиквали в актьорската гилдия тия имитации. Да му се чудиш на Парцалев как не го е страх да използва кучето си за такива цели! Истината е, че никой не си е и помислял да посяга на великия комик. Самият Тодор Живков го обича и посещава спектаклите в Сатиричния театър с негово участие. Актьорът не пожелава да влезе нито в БКП, нито в БЗНС, макар че и от двете партии неведнъж са го канили. Можем да си представим каква надпревара щяха да предприемат родните партии, нароили се след 10 ноември 1989-та, за да привлекат в редиците си комик номер 1 на България. За личния си живот Парцалев не обича да говори. Не се е женил, макар че е имал обожателка във Франция. В книгата си „Тъжният клоун“ илюзионистът Илия Ангелов твърди, че до смъртта си през 1989-та актьорът получава любовни писма от Велико Търново. Кой ги е писал, жив и здрав ли е до днес, никой не знае. Истината е, че гробът на Парцалев на Централните софийски гробища никога не остава без цветя. Тежката и нелечима болест – рак на кръвта, връхлита Парцалев през 1987-ма. Актьорът крие, че е зле. Слабее драстично. Пръстените на ръцете му стават широки. Лежи в Правителствената болница. Стабилизират го и го задължават редовно да ходи на прегледи. До него е Илия Ангелов – магистър Илма, пред когото Парцалев разкрива душата си. Последният му спектакъл е на 5 септември 1989-та. Стоически издържа, а след края на представлението е откаран отново в Правителствената болница. Там, под грижите на най-добрите лекари тъжният клоун на България предава Богу дух на 31 октомври 1989-та. Погребението му напомня манифестация – трамваите за гробищата са пълни с хора. Опелото е в ритуалната зала – в църквата просто не могат да се съберат всички, които искат да се простят с Георги Парцалев. Вог си е отишъл преди него. Остава споменът за един велик творец, изключителен комик, щедър човек, който не е позволявал никому да плати сметката в ресторанта.