Според Робърт Герварт. А не е ли така?

Робърт Герварт свършва „Победените. Защо Първата световна война така и не приключи (1917-1923)” с „Има горчива историческа ирония в това, че стогодишнината от Голямата война е съпроводена от гражданска война в Сирия и Ирак, революция в Египет и ожесточени сблъсъци между евреи и араби по палестинския въпрос, всички те доказват сякаш, че поне някои от проблемите, които са поставени, но не са разрешени от Голямата война и от годините непосредствено след нея, все още звучат сред нас днес” (Изток-Запад, превод Галина Лозанова, Николай Вуков).

Тези събития са наследство от поделянето на „голямата плячка” – бившата Османска империя в Близкия изток от победителите в Първата световна, онова арогантно измисляне на държави там. Най-очевидното. По-малко очевидното – войните в Югославия през 90-те.

„На нито един европейски език няма изследване, посветено на случващото се във всички победени държави в Голямата война в рамките на една книга. Това е странно, тъй като най-очевидното обяснение за ескалацията на насилието е мобилизиращата сила на поражението през 1918 г.”, мотивира се британският историк. И запълва липсата.

Защото „Историята на Европа в годините от 1917 до 1923 г. има решаващо значение за разбирането на цикличното насилие, което определя съдбата на континента през ХХ в.”. България е сред победените. Тя „получава най-тежките условия за репарации от всички останали”, въпреки припомнянето на министър-председателя Теодор Теодоров, „че 11 генерала и повече от 100 български офицери се бият като доброволци с руснаците срещу немците”.

Герварт подчертава особено зловещото у нас насилие през периода. Гражданската ни война почва на 28 септември 1918 г. когато пращат кадетите да екзекутират 500 ранени наши войници, пристигнали в София със санитарен влак. Някой да гарантира, че вече е приключила студената й фаза? Или че проблемът с името на Македония не е от Голямата война и от днешния панаир около него не ни пука?