Едни го наричат жив класик,  други – литературен провокатор, който работи на границата между историософията и религиозно-мистичното възприятие на действителността.  Сравняват писането му с реализма на Толстой и фантастичните абсурди на Кафка, а на Запад го наричат „новият Достоевски“.

Владимир Шаров (1952) е автор на сборници със стихове и есета и на девет романа, сред които „Старото момиче“, „Преди и по време“, „Възкресението на Лазар“, „Бъдете като децата“, „Бягство в Египет“, „Царството на Агамемнон“. Всяка негова нова книга е повод за възторзи и яростни дискусии.

Историк по образование, Шаров си позволява да интерпретира крайно своеобразно и смело руската история от XVI до ХХ век. Чете лекции в Харвардския, Оксфордския, Кьолнския, Римския, Вашингтонския и други престижни университети, лауреат е на множество литературни награди.

В основата на романа „Репетиции“ (1992) е грандиозният замисъл на изпадналия в немилост патриарх Никон да съгради – през ХVII век, близо до Москва –  Нов Йерусалим и в новопостроения храм „Гроб Господен“ да повтори като мистериално действо събитията от Страстната седмица. За целта е привлечен френският комедиограф Сертан, а величествената възстановка трябва да  доведе до Второто пришествие на Христос на руска земя.

Замисълът се проваля, организаторите са изпратени на заточение в Сибир, самодейната трупа, състояща се от неграмотни селяни, се превръща в мистична секта, завладяна от идеята да се изиграе на всяка цена това небивало представление, с което ще дойде дългоочакваният свършек на света. И така – от края на Смутното време до началото на колективизацията и сталинските лагери…

„Репетиции“ е един от най-важните ми романи. Доколкото зная, така мислят и читателите. Много сериозни неща, отнасящи се до историята на Русия, до нашето общо разбиране защо и как се гради животът, къде, вървейки по кой път може да се спаси човек, стана и за мен самия – сега, след този роман – по-ясно и разбираемо, отколкото беше, когато започнах работа по него, казва Владимир Шаров. Следва откъс от книгата.

Рут била много красива. В училище я наричали тургеневско момиче и я карали да разплита своята дебела, дълга цял метър почти пепелява на цвят плитка. В лагера била вече без плитка. Когато в Горловка чекистите дошли в тяхната къща и представили заповедта за арест, първото, което й хрумнало, било, че слава Богу, най-сетне ще й отрежат плитката. Тя искала да се отърве от нея от дълги години, харесвало й да е късо подстригана, но отначало не й давал баща й, после арестували баща й и вече не й разрешавал съпругът й. Тук, в лагера заради туберкулозата устните й постоянно пресъхвали, от бузите й не изчезвала странната руменина и от постоянната температура блестели очите й. Чертите на лицето й се изострили, то се променило, макар че още личало каква е била по-рано. Болестта не я загрозявала, само я правела по-възрастна – трудно било да й дадат двайсет и две години.

Бащата на Рут Исай Каплан бил минен инженер в Донбас и сред другите бил съден по прочутото Шахтинско дело за вредителство. Две години след съда и присъдата умрял в затвора. Още в училище Рут била влюбена в своя съученик и син на бъдещата й мащеха Иля Гринберг. През двайсет и трета година Иля и тя запознали родителите си – майката на Иля Тема и бащата на Рут били овдовели – и ги оженили. Когато завършила училище, Рут останала в Горловка и работела в местния вестник отначало като коректорка, после като репортер, а Иля заминал за Ленинград и там влязъл в университета. Специализирал арабистика и бил един от най-близките ученици на Бартолд. През тези години те се виждали рядко и за кратко, Иля само през лятото, обикновено на връщане за Ленинград от средноазиатските експедиции за седмица-две оставал в Горловка.

През двайсет и осма година той трябвало да замине с археологическа група в предпланините на Памир да изравя Кушанските паметници, но нещо се объркало, през пролетта и началото на лятото се намерил свободен и през април неочаквано за близките си пристигнал вкъщи. Този път бащата и мащехата успели да придумат Рут да се омъжи за него. Тя все още обичала Иля, но не днешния, а онзи, когото познавала по-рано. Иля й правел предложение при всяко свое идване, но по-рано Рут, макар че в семейството техният брак бил нещо почти решено, не давала отговор. В училище Иля бил тъжен и трогателен и на нея й харесвало да го пази и защитава. Ленинград, експедициите много го променили и сега тя не разбирала за какво му е нужна. Само ръстът на Иля бил старият и за да не изглежда по-висока, тя никога не обувала обувки с токчета. И самият той виждал, че е станал друг, обичал да се шегува със себе си предишния и тя, като чувала това, всеки път се огорчавала и Иля й се виждал чужд.

Месец след омъжването на Рут арестували баща й. В началото следователят Граевой, който се занимавал с неговия случай, почти през ден викал Рут на разпит. Тя виждала, че той я харесва, на няколко пъти й казал, че срещу Каплан няма нищо сериозно, намеквал й, че ако преспи с него, можело лесно всичко да се потули. Нали Иля не я оставял нито за минута, всеки път я изпращал до прокуратурата и чакал на пейката пред входа, докато я пуснат, тя не знаела какво да прави, на два пъти почти се решила и все пак не могла. После адвокатът й казал, че обвиняемите май ще стигнат до разстрел, и тя сама отишла при Граевой, но той дори не я приел.

Когато пощальонът връчил на Рут съобщението, че баща й е починал на 13 януари 1931 година в Лефортовския затвор, тя, като навирала листчето в лицето на Иля, се развикала, че ако не бил той, баща й щял да бъде жив и на свобода. Иля не разбирал защо и тя в истерия, намръщена и озъбена, му засъскала: „Защо ли, а, защо… Защото щях да преспя със следователя, ето защо, защото нямах нищо против да преспя с него, ето защо, защото той е висок и красив, ето защо…”  На другия ден Иля заминал за Ленинград и те никога повече не се видели.

Владимир Шаров. Репетиции. Роман. Превод от руски – Здравка Петрова. Художник – Кирил Златков. Редактор – Георги Борисов. Изд. „Факел експрес“, С. 2108