„Я да видим какво ново” – самотният пенсионер поема парчето вестник от Марковалдо. Марковалдо е общ работник в склад, на обяд сяда на пейката до пенсионера и развива обяда си. Старчето изчита омачканите страници „с неизменен интерес, дори да бяха отпреди две години”.

То страда от „пълен набор от ревматизъм, артрит и лумбаго”, веднъж попада на статия за лечене на ревматизъм с пчелна отрова и Марковалдо решава да му помогне. Лови оси в бурканче от мармалад и нажилва пенсионера: „Старчето изкряка, скокна и закрачи като войник на парад”.

И мълвата тръгва: Марковалдо лекува ревматизъм. Развръзката е трагикомична. Такава е и в останалите разкази на Итало Калвино в „Марковалдо, или сезоните в града” (изд. „Жанет 45”, превод Нева Мичева).

Марковалдо обитава сутеренно помещение с огромната си челяд в огромния град, затиснат от сметки за ток и газ. Мечтае да изведе децата на чист въздух, да им налови чиста от химикали риба, да преспи една нощ извън смрадливата стая, да се зарови в горещия пясък срещу ревматизма си, да съхрани по-дълго в съзнанието си екзотиката от изгледания филм…

Мечти според чергата. Не става. Не се полага на дребния човек. Не е съдба, а присъда – за границите на свободата. Демагогската мантра за всеобщата свобода на избора не е изобретение на сегашните неолиберални доктринери.

Калвино писал разказите през 50-те и 60-те години, потопен в неореализма, но със замаха на фантастичното си въображение. Затова не стоят сиромахомилно, а натрапват извода, че „Амаркорд” на Фелини не идва от нищото.

Да се обяснява „Марковалдо” с комунизма на Калвино е глупост. Да, той беше комунист в пълния смисъл. Да си комунист в диктатурата на пролетариата – всеки го може. Да си комунист в диктатурата на капитала е нонконформизъм и еманципация, колко го могат?

Разказите в „Марковалдо” са 20, по един за всеки годишен сезон и сезоните се превъртат 5 пъти – това е животът. За да завършат в последния зимен с „Виждаше се само снежният простор, бял като тази страница”.