„Защо руският цар, който твърдо се зарича никога  да не воюва срещу Турция, обявява война? Защо руската армия, противно на всички елементарни изисквания на военното изкуство, не се възползва от ефекта на изненадата? Защо Русия обявява войната през април 1877 г., а започва военните действия чак през юни с.г., давайки по този начин добра възможност на противника да се подготви за отбрана?

Защо през това време Руското главно командване три пъти променя плана си за водене на война? Защо руската дипломация не предприема нужните мерки за политическо осигуряване на евентуалните придобивки от войната? Защо руското правителство се ангажира с такива тайни споразумения във Виена и Лондон, които фактически свеждат до минимум резултатите от войната и превръщат Санстефанския мирен договор във фикция?” – част от въпросите, на които Константин Косев и Стефан Дойнов отговарят в „От Шипка и Плевен до Сан Стефано и Берлин” (изд. „Захарий Стоянов”).

От днешна гледна точка натежава и питането защо нашето националноосвободително движение закъснява с половин век след гръцкото и сръбското, но темата е войната. „Княз Бисмарк с всички сили се стреми да ви тласне към война против нас” – Великият везир към руски драгоман на Цариградската мирна конференция в началото на 1877 г.

Александър II не иска война с Турция, иска я Бисмарк. Конференцията е предизвикана от Русия за решаване на Източния въпрос, той тогава е само български. Другите велики сили провалят мирното решение. Заради интересите си. Тънки дипломатически игри при ясното съзнание, че всички са си ясни помежду си.

„Българският народ е извоювал своята Освободителна война”, обобщават Косев и Дойнов. Никак не е маловажно. А Берлинският конгрес е вездесъщата историческа логика: „крахът на илюзиите” на българите „по неизбежния път на компромисите” на великите сили. Поуката – задължителна подозрителност към потупвания по рамото от великите, особено когато са придружени с „ценности” и други лакърдии.