„Песните на Мара Белчева не подхождат твърде на нашето време. Има в тях нещо старинно, приказно – не само в изразните им средства, но и в музиката и съдържанието им.

Те ни подсещат за други, сякаш отдавна минали дни, когато хората са били по-цялостни и по-чисти, когато поезията е трябвало да разкрие копнежите на една личност и когато личността се е стремила да стане поезия" - Георги Константинов през 1931 г., Белчева е още жива.

Днес такова нещо не може да се напише, по-практични сме. Отдавна миналите дни са българската Бел епок – българската гражданска война не е почнала – гореща и студена. Което не пречи да застрелят съпруга й на улицата. По погрешка, но това е друга боза.

Припомнят го двата тома на Белчева: „Поезия" и „Проза и преводи" (изд. „Кибеа"). В тях е цялото й словесно наследство плюс снимки, отзиви, литературно-исторически опуси. Находка е, че не мъж, а Милена Кирова е написала биографичната студия. За да признаем: Белчева е по-интересна от творчеството си.

Значителен е приносът на Красимира Деспотова, за да е изданието находка. Лекичко смаляване на сецесионовите винетки в текстовите страници не би разрушило впечатлението, но тя е художникът.

Незаменими са спомените на Белчева за „Великата четворка" от кръга „Мисъл". Пенчо Славейков е получил писмо от шведския поет и член на Нобеловия институт Алфред Йенсен, „в което казваше, че Нобеловата премия ще се даде на Славейкова. Петко Тодоров вика: - Отстъпи я на мене бе, аз имам деца".