Защо Уебсайт? Когато отвориш всяка информационна страница в интернет обикновено виждаш най-отгоре няколко правоъгълника с надписи: За нас, Политика, Финанси, Бизнес, Общество и така нататък, до Круизи, Спорт и какво ли не още.

От интернет човек може да научи много, дали не и всичко. С такава мисъл е подредил и авторът отделните текстове в книгата си Уебсайт, които са от двайсет реда до двайсет страници. Той подвежда читателя да се хване да реди парченцата от пъзела – Общество, Изкуство, Философия и така нататък и очаква накрая той да види картината, която му е нарисувал. Но за негова изненада всеки, който се насили да прочете книгата, подрежда свой пъзел и получава своя картина от правоъгълниците от по двайсет реда до двайсет страници, която се различава от това, което той е мислел. Всеки с акъла си.

От интернет страниците може да научиш много, почти всичко. Но в началото на „Уебсайт” авторът прави уговорката, че в книгата не става дума за Здравеопазване, Граждански права, Фолклор и така нататък. И отива още по-далече, сякаш предупреждава лековерния читател да не се доверява на написаното – всъщност не става дума и за интернет. А за какво става дума, както попита раздразнено един посетител на Панаир на книгата, докато въртеше книгата в ръцете си. Май и авторът не е съвсем наясно, но се надява всеки сам да подреди своя пъзел. И да си го хареса.

Следва откъс от книгата „Уебсайт” на Емил Кръстев, издание на „Гея Либрис”

Имам да вземам, нямам да давам и това е девизът на щастливия човек, защото отваряш книгата на Рабле за Гаргантюа и Пантагрюел и четеш: някои се простираха според чергата си, занимание, което ми се стори приятно за окото и благоразумно – и разбира се, че е благоразумно, простирай се според чергата си и ще изглеждаш благоразумен и приятен за окото, а на приятелите, които клюкарстват, че са отрязали края на чергата ти, ще се присмееш – ами ще се простирам според новата си черга! – и ще подвиеш крака, като срежат пак от чергата, подвиваш крака още и пак, и пак и когато няма вече накъде да се свиваш правиш решителната крачка на приятния и благоразумен човек, отрязваш си стъпалата и отново се простираш върху чергата си, макар и орязана, и само се усмихваш на клюките, че са ти скъсили още чергата, за кой ли път, и нямаш вече на какво да се простираш, ама от всяко положение можеш да се излезе, мой човек, отрязваш си краката до коленете и чергата ти става отново по мярка и ти си приятен и благоразумен, те режат от чергата, ти си отрязваш краката над коленете, те режат от чергата, ти режеш бедрата си до средата, те режат… е, тука се питаш, ами ако си отрежа и горната част на бедрата, с какво ще се протягам, за да усещам, че се простирам според чергата си, и няма ли да е по-лесно да си отрежа главата, тя и без това стърчи извън чергата, важното е да имаш не да даваш, а да вземаш и приятелите имат да ти връщат и стъпалата, и краката до коленете, и над коленете, и до средата на бедрата, че и главата, а френският класик колко щеше да се радва, че е отгатнал рецептата на щастието!

***
И не е болка за умиралка да се чувстваш като монета от един лев, с която най-много да купят един билет за метрото и ако се изхлузиш от скъсания джоб на приятел, ще издрънчиш на плочите, ще се изтърколиш и ще пропаднеш в шахта на градската канализация, а кой ще си прави труда да вдига решетката и да бърка в калта да те извади, дори да ти е стар приятел – голяма работа, един лев. Приятелите ти са господа с папийонки и красавици като от телевизионен сериал и разбира се, че ще ти помогнат, и ти толкова пъти си им помагал, но в един момент се озоваваш в канала и приятелите вече не отговарят на обажданията ти, но това не значи, че приятелството е умряло, просто трябва да потърсиш нови приятели, светът е пълен с хора. Някои изстрадали живота си, други готови да страдат, едни в началото на пътя си, други вече на една ръка от края, пълен е светът, само трябва да ги откриеш – и за малко да го блъсне в лицето афиш колкото едноетажна сграда насред тротоара, който го пита с тлъсти букви иска ли да стане милионер.

В някаква телевизионна игра наградата била двеста и петдесет хиляди. И с още по-тлъсти букви: един опит, и ставате една четвърт милионер! Виж ти, а афишът продължава да се усмихва любезно, че има и втора награда – ами то и втората награда не е за изпускане, макар че е само двайсет и пет хиляди, значи десет пъти по-малко от първата. Печелиш я и ставаш една десета от една четвърт милионер, или, другояче казано, една четиресета милионер, че лошо ли е? Третата е най-скромна, две хиляди и петстотин, но като си повтаряш нощем, преди да заспиш, че си една четиристотна милионер, сигурно си осигуряваш сладки сънища. Милионерът си е милионер, дори да има единица с някоя и друга нула под дробната черта, а той сега получава от сина си в чужбина двайсет и пет лева всеки месец и излиза, че е милионер, макар и една четиресетхилядна – ехей, нови приятели, бързайте насам! Аз не съм монета от един лев, която ще се изтърколи от скъсания ви джоб в канала и няма да си направите труда да вдигнете решетката, един милион е това, макар и разделен на четири хиляди. А като размислиш, в теб всъщност живеят десет милионери, макар и по една десета от четиресетхилядния и ако се подредят един до друг, хората ще спират възторжени при тях, ще стискат ръката на всеки, ще преглъщат и ще ги питат: може ли да ви стана приятел?, а на теб ще ти иде да се похвалиш, че не са само тези десетимата. Ти може да си сто милионери, макар и четиресет хиляди, разделени на сто, и ако някой не вярва, да тича при афиша, но да не ставаме лакоми, достатъчно е да си десет милионери с поне един приятел и хайде скачай в шахтата да видиш как ще дотича при теб да го прегърнеш.

Ето го, задава се иззад ъгъла и първият от твоите милионери се изтърколва по асфалта, за миг спира на ръба на решетката да хвърли слънчев лъч с излъсканата си повърхност в очите на приятеля – никога не разчитай само на късмета си, че може главата на приятеля да ври от мисли и да отмине – и скача между пръчките на решетката. Жалко, потъна във водата и приятелят трудно ще го види, но по асфалта вече се търкаля вторият от десетте милионери в теб, мята слънчево отражение и скача в шахтата, после третият, четвъртият. Главата на приятеля все така ври от мисли как да стане милионер и не забелязва и деветия от милионерите ти, който цопва в шахтата и го вика да се присъединява към братството на милионерите, макар и с единица с много нули под дробната черта, ей, човече, не подминавай късмета си! Но в главата на приятеля не спира да ври, той ще направи още една крачка и ще продължи по пътя си и никога няма да научи, че отдавна е милионер, ти обаче си истински приятел и ще разделиш десетия милионер в себе си, който още не е хлътнал в шахтата, на нови десет милионери с по още една нула под дробната черта – това не е никаква лакомия. Те ще се изтърколят по металната решетка с милионерски звън и приятелят най-после ще сведе поглед, ще види колко много милионери му махат от помията в шахтата и му викат: дели двайсет и петте лева, които синът ти праща, на хиляда или на сто хиляди, и скачай при нас! Той най-после ще си даде сметка, че не е изстрадал вече живота си или има тепърва да страда, ще издрънчи на асфалта и ще цопне в прегръдките на милионерите от калта, ами да, и той е милионер и не го интересуват нулите под дробната черта.

И всички ще се хванете за ръце и ще разтърсите рамена като милионери от монети по един лев, по улицата ще се разнесе милионерски звън и милиони милионери, кой със сто хиляди, кой с милион нули под чертата, и ще скачат при вас в тинята, над асфалта ще бучи маршът на еднолевовите милионери, който прави милионер всекиго, независимо колко пари му праща синът му от чужбина, и го приема в братството на милионерите с безброй нули под дробната черта, а ти ще си мислиш просълзен колко лесно е да намериш приятели, само да са им скъсани джобовете и наблизо да има решетка на градската канализация.

***.
- Здравей, още ли си в бизнеса с охраната на гаражите?
- Сега съм в информационния сектор.
- Добър бизнес. Седиш си вкъщи пред компютъра и ти плащат по интернет.
- Не, аз съм в движение. Разнасям писма и пратки.
- С каква кола?
- С чанта на колелца.
- Колко си докарваш с този бизнес?
- Всъщност, засега само обещават да ме вземат. Искат стаж.
- Какъв стаж?
- Какъвто и да е.
- Ами ти работиш, откакто те познавам.
- Трябва да си работил през последната година. Ама какво да правиш, безработица.
- Стига бе! У нас безработица няма.
- Какво има?
- Най-обикновена безбизница.
- Значи, аз не съм безработен?
- Не си. Просто си безбизен.
- Тичам да им кажа, че имам две години стаж като безбизник.
- Бързай, че скоро няма да има и безбизница.

***
А в града скитат глутници от подивели кучета, ама не някакви кльощави помияри, дето побягват само да се наведеш уж да вземеш камък да го запратиш по тях, не, това са расови екземпляри, гледали са ги в къщи и апартаменти и са ги обичали като най-добри приятели, почти като роднини, водели са ги на ветеринар, хранели са ги с пържоли и шунка, мама ги е разхождала в градината, къпела ги е и е решела козината им, вечер са седели до татко с глава на коляното му, а дечурлигата са ги целували по муцуната, но нещастието на расовите кучета е, че живеят по-дълго от амбициите на стопаните си и когато мама и татко решат да търсят по света нов живот за дечурлигата, на домашните любимци им остава глутницата, където няма гребен, няма коляно, няма целувки, затова пък не се страхуват от хората и обикалят града да показват жълти зъби, и не само да ги показват, а синът все ми правеше забележки да не наричам Джони с това селско име Дончо, Джони е чистокръвен доберман, татко, с паспорт за произход и награди в рода му, но един ден се съгласи най-после с жена си, че и заради най-добрия приятел, и заради най-близкия роднина нямаш право да проваляш бъдещето на децата си, а след паспортната проверка на летището ми повтори за кой ли път: и добре да се грижиш за Джони, той ни е най-близкият приятел! – и аз всяка сутрин го извеждах на двора, и вечер, а той понякога си лежи на тротоара пред блока и само мърда уши и отпускам каишката му, завързал съм я за лявата си китка да не гони котки и гълъби, но той внезапно хуква подир колата, която профучава по улицата, и аз подтичвам след него, въпреки подаграта, два-три пъти дори се овъргалях в снега, зимите напоследък се случват мразовити, пътеките между сградите замръзват, фучат виелици, затова синът, когато дойде да прекараме заедно седемдесетия ми рожден ден, каза, че ми е трудно да се качвам с Джони по два пъти на ден до осмия етаж, асансьорът все не работи, и е уредил да продам апартамента и да си купя гарсониера на партер в чудесен жилищен блок, останалите пари щели да стигнат за първия семестър в университета за големия ми внук, а в деня преди да се нанесем в гарсониерата, заведе Дончо в Западния парк и се прибра сам – да си тича свободно между дърветата, тате – макар че какво е виновен Дончо, че кучетата живеят по-дълго от стремежа на хората за по-висок стандарт, но той все пак намерил пътя до дома, новите собственици обаче не знаеха къде съм се преместил, а на мен ми се стори един следобед, че го мярнах в глутница от някогашни най-добри приятели с жълти зъби и няколко изпусталели песа с увиснали опашки, и те предишни любимци на мамита и татковци, и когато за седемдесет и петия ми рожден ден синът ми изпрати маратонки за чудо и приказ – този път не успя да дойде, момчетата му започвали свой бизнес и трябвало да им помага,– аз вече трудно изкачвах четирите стъпала до входната врата, затова сега обувам маратонките, хващам патериците и излизам на тротоара да чакам глутницата, Дончо ми е запазил място в нея, а вие не се безпокойте, аз пазя вашето място при нас.

***
- Започвам нов проект, с клониране.
- Нищо ново.
- Ама аз добавям национален принос.
- Я си пиши учебниците и остави науката на учените.
- Науката е вече в университетите, колега.
- Говори се, че караш студентите да купуват учебника ти и да се явяват на изпит с него.
- Животът е война.
- И се подписваш на всеки учебник, за да не дойде друг със същия.
- Животът е война, няма място за предразсъдъци.
- Ами ако студентът не се e подготвил?
- Двойка и за следващата сесия.
- Поне ще има вече автограф.
- А не, нов изпит, нов учебник, нов автограф.
- Мръсна работа. Падат ли добри пари поне?
- Стотинки. Затова разработвам новия проект. Националният ми принос е, че плащам за печата само на един учебник и го клонирам.
- За да се явяват студентите по два пъти на изпит всеки път с нов учебник. Или по три?
- За да получиш, колега, трябва първо да дадеш.
- Мръсна работа.
- И колкото може по-малко да даваш, а повече да вземаш.
- Много мръсна работа.
- Най-добре нищо да не даваш и само да вземаш.
- От тази по-мръсна работа няма.
- Това е философията на образованието, колега. Не даваш, само вземаш.
- Философията ли?
- Точно.
- На образованието?
- Точно.
- С национален принос?
- Точно.
- И клонираш учебника?
- Точно.
- Хайде да ме включиш и мен в проекта.

***
Науката е море, в което аз съм нагазил само до коленете, и тази мисъл е на един от най-големите учени, Аристотел или Нютон, или Айнщайн, а вашата задача, ученици, е да потърсите в интернет кой е авторът на това признание, но сега можем да направим извода, че ядрото на всички знания е Еволюцията, която е изкарала живота от морето на сушата и постижението й изглежда чудесно както всяка нейна приумица, но ако се взрем в резултата, ще видим, че този път Еволюцията е избързала и вместо да променя живите организми в продължение на милиони и милиони години както обикновено, решила да свърши работата на две, на три, само за няколко еволюционни секунди, през които хрилете на рибите се превърнали в бели дробове, перките и опашките – в крайници, люспите по тялото - в косми, но станало така, че майсторството им с едно трепване на опашката да се стрелкат във водата и да се притаяват сред коралите, за да не ги налапа някоя по-едра риба, еволюирало в навик да се заключват вечер с десет катинара и да се молят селските бандити да не нахлуят в къщата и да ги заколят за пет лева от пенсията им, да уцелват момента, в който ще притичат по пешеходната пътека, без да ги разпарчетоса автомобилът на дрогиран малолетен шофьор, да се усмихват, когато им се плаче и да убиват, когото обичат, макар че им се ще по-скоро да убият себе си, докато новият свят, в който ги изпратила Еволюцията с най-добри намерения, се превърнал в лудница, а знае се, че ако оставиш лудите без контрол, най-малкото ще избягат, затова Еволюцията се погрижила да еволюират и надзиратели, които са по-луди и от пациентите, но не ги тревожи необходимостта да се усмихват, когато им се плаче, и да убиват, когото обичат, и се оформила лудница с две категории луди, което не било точно това, което била замислила Еволюцията, ученици, но Еволюцията е космическа сила и никога не се отказва от започнатото, затова оставила лудите да стават все по-луди, а надзирателите – по-надзирателни, докато лудите и надзирателите станали едно и ще продължава все така, но кой знае, някой ден може на Еволюцията да й дойдат до гуша  щуротиите на сухоземните и да ги прати обратно в морето, дробовете на сегашните бозайници обаче няма да станат отново хриле, ръцете и краката им - перки и опашки, космите им – люспи, защото  навикът им да се заключват с десет катинара и да се кръстят, преди да стъпят на пешеходната пътека, ще ги е научил да се усмихват, когато им се плаче и да убиват, когото обичат и белите дробове, крайниците, космите този път ще еволюират в хриле със смартфони, перки с лакирани нокти, люспи с прически, а ендемитите, които са се скрили и не са се върнали във водата, защото са искали да се смеят, когато им е весело, и да плачат, когато ги боли, да обичат, когото обичат, и да убиват само когато се наложи, ще се гушат между страниците на Червената книга и ще се молят Еволюцията да я отвори някой ден, да се ядоса на непослушковците и да ги изхвърли в космоса, като ги остави този път да се оправят сами и рано или късно и те да нагазят поне до глезените в морето на познанието и да разберат, че тя не им е мислела злото, просто такива са законите на еволюцията, но за великите учени вие ще ми разкажете утре, след като прочетете  за тях в интернет, понеже сега чувате звънецът как си дере гърлото да ни зарадва, че Еволюцията и днес доведе делото си докрай и учебният час свърши.
***
И ще се сбъдне мечтата на човека да постигне безсмъртие, но винаги има едно но и този път то е мънкането на геронтолозите, че безсмъртието ще бъде един вид временно безсмъртие, защото човек ще губи безсмъртието си при автомобилна катастрофа или като го наръгат с нож, или по още хиляди причини, а песимистите писнаха, че такова безсмъртие ще разруши обществото. Рано или късно на някои ще се наложи да жертва безсмъртието си, за да не се заледи завоюваната вечност, а кой ще се отказва от подобен бонус и ще се разрази битка на живот и смърт между безсмъртните, оптимистите обаче ги оборваха, че вярно, този избор ще отнема безсмъртието на някои, други ще се превръщат в хипохондрици, неврастеници, шизофреници, маниаци, но ще ги затварят в лудници и безсмъртието им ще бъде гарантирано, къде в лудниците автомобили и ножове. Философите пък, да не останат по-назад, нададоха вой, че геронтолозите искат да накажат човечеството с най-тежката присъда - възможност да разсъждаваш вечно върху безсмислието на живота, затова пък физиономиите на бизнесмените станаха още по-доволни, виж ти каква далавера се отваря. Богатите ще стават вечно по-богати, а вечно по-бедните бедни ще си мълчат, защото ще се надяват някой ден да спасят света от заледяване и да се отърват от постигнатата мечта да седят безсмъртно дълго на тротоара пред празни консервни кутии и да чакат някой от безсмъртните, които няма да са чували за заледяването, да им пусне левче, нека се сбъдва по-скоро мънкането на геронтолозите!

***
След стотици хиляди опити орнитолози, дерматолози, травматолози, кардиолози, офталмолози, невролози и така нататък стигнаха до извода: най-сигурното средство да се удължи животът е шопинг терапията или казано популярно безразборното харчене на пари за скъпи и ненужни вещи, с което целим да покажем, че и ние участваме във Вселенската хармония, а познати и приятели да губят съня си от завист. Шопинг терапията намалява оксидантите в кръвта, регулира кръвното налягане, премахва пердето на окото, нормализира храносмилането и ускорява перисталтиката, не допуска кариесите, стопява шиповете и целулита, изглажда бръчките, отдалечава деменцията, измъква ни от стреса и ни спасява от още десетки и десетки заболявания, но задължително условие е шопинг терапията да се провежда в големи бутикови, фестивални и курортни центрове. Търговската среда трябва да бъде безкрайно разнообразна и възможностите за шопингуване да са неограничени, затова най-важни са трите опорни точки: комбинацията от пет локации, в които се провежда лечението, степента на шопингуване и честотата му, а оттам следва и изводът за месечния цикъл. Веднъж в месеца шопингуване ти подарява един месец повече живот, два пъти в месеца водят до три месеца удължаване, шест месеца шопингуване – три години и така нататък в геометрична прогресия, но както при всички психосоматични процеси и в този случай дребните детайли играят огромна роля. Ако за европееца комбинацията Париж – Рим – Лондон - Виена - Брюксел удължават живота със сто точки, за шопингуване в Лос Анжелис – Шанхай – Сидни - Сингапур - Ню Йорк например се дават сто и трийсет точки. За жителите на Америките и Далечния Изток пък е обратното и медиците правят извода, че шопингът в локации, до които се стига с два часа летене, дава четиринайсет на сто по-нисък ефект в сравнение с дестинация от дванайсет часа. Главното е, че шопинг терапията гарантира живот най-малко сто години, както утвърждават познавачите на билки, минерали и скъпоценни камъни, на слънчевите протуберанси, особените състояния на духа, автогенния тренинг, нирваната и законите на пазарната икономика, но слънцето неизбежно хвърля и сянка. Отрицателните страни на шопинга са, че на пациента му става скучно, затова лекарите съветват – не се състезавайте помежду си по брой локации, степен и честота на шопингуване, защото идва момент, когато се заривате под планина от шопингирани рокли, костюми, ризи, обувки, чорапи, кърпички, шапки, ръкавици, шалове, парфюми, браслети, бижута, картини, шедьоври на компютърната техника и автомобилостроенето и с прекалено седмично шопингуване вместо да удължите живота си до сто години, може да умрете от скука.

***
- Спортистите ни живи да ги оплачеш.
- Така е. Не слушат треньорите.
- Не идват на тренировки.
- И къркат.
- И пушат.
- И по жени.
- И не излизат от дискотеките.
- И хленчат за заплати.
- И смъркат.
- И гледат порно.
- Някои дори четат книги!
- Книги може.
- Ти колко често позволяваш на твоите в отбора да четат?
- Два-три пъти в годината.
- Добре де. Два-три пъти… Или по-добре да къркат, а?

Eмил Kpъcтeв зaпoчвa paбoтa ĸaтo peпopтep във в. „Opбитa“. Cъщaтa гoдинa пocтъпвa ĸaтo peдaĸтop в Бългapcĸoтo paдиo, пpoгpaмa „Xpиcтo Бoтeв“. Πo-ĸъcнo paбoти във в. „AБB“ и издaтeлcтвo „Зeмиздaт“. Πpeз 1991 г. ocнoвaвa издaтeлcтвo „Гeя Либpиc“. Kaтo жypнaлиcт пишe ocнoвнo пo тeмaтa зa oпaзвaнe нa oĸoлнaтa cpeдa и eĸoлoгичнoтo paвнoвecиe. Дeбютиpa пpeз 1984 г. c пoвecттa „Лyдa нaдeждa“ в библиoтeĸa „Cмянa“ нa издaтeлcтвo „Hapoднa млaдeж“. Aвтop e и нa ĸнигитe „Уeбcaйт“, „Meдии“, „Cянĸaтa“, „Maĸиaж“, „Πлaцeнтa“, „Kpъгoвpaт“, „Лyнeн зaгap“, „Πpeз eĸoлoгичния лaбиpинт“, „Змeйoвa гoнитбa“.